Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (79)

77.
Алегорията

Маршал Дьо Ришельо и госпожа Дю Бари разговаряха пред маса с лека закуска в същия оня будоар на Люсиен, където видяхме виконт Жан дю Бари да поглъща огромно количество шоколад за голямо неудоволствие на графинята.

— Внимавайте! Ужасно ме дразните с всички тези ласкателства, защото не вярвате в нищо от това, което казвате.

— Графиньо, графиньо! Започвам да мисля, че не сте луда, а неблагодарна!

— Не знаете от какво съм разгневена.

— О, напротив, зная.

— Значи знаете какво ми е на душата?

— Разбира се! Причината е, че Замор е счупил китайския порцеланов леген.

— Да, така е — въздъхна графинята. — Наистина, херцог, вие сте прав. И сте много проницателен.

— Винаги са ми го казвали, госпожо — отговори господин Дьо Ришельо скромно. — Да, но отгатвам и нещо друго.

— И какво предусещате?

— Снощи сте очаквали Негово величество.

— Е, добре, ами после?

— Негово величество не дойде.

Графинята се изчерви и се повдигна на лакътя си.

— И какво означава това?

— Че не бих могъл да зная какво е станало във Версай, по дяволите, но все пак…

— Стигнахте до „все пак“…

— А, да! Наистина! Все пак… не само зная, че Негово величество не е дошъл, но и се досещам защо не е дошъл.

— Херцог, винаги съм знаела, че вие сте истински магьосник! Липсваше ми само доказателство за това.

— Графиньо, но все пак ще продължа. Вчера кралят посети Трианон.

— Малкия или Големия?

— Малкия. Госпожа дофината го беше уловила под ръка. И докато се разхождаха, тя го наричаше „татко“ и „татенце“. И накрая…

— И накрая — каза госпожа Дю Бари, пребледняла от нетърпение, — кралят не дойде в Люсиен, нали това искате да кажете?

— Ех, Боже мой, да.

— Случаят е още по-опасен, херцог! Внимавайте — вечеря, разговори, игри — това е всичко, което му трябва. И с кого е играл на карти Негово величество?

— С господин Дьо Шоазьол.

Графинята изглеждаше ядосана.

— Бихте предпочели да не говорим по този въпрос, така ли, графиньо?

— О, напротив, господине! Да говорим! О, този Шоазьол! Този Шоазьол! — промърмори госпожа Дю Бари. — Ами госпожа Дьо Грамон? И тя беше там, нали? И ще плете интриги.

— А какво, по дяволите, искате да прави? Понеже се готви да заминава, тя съвсем естествено — пожела да поздрави с добре дошла дофината. А дофината я харесва много… Та затова беше дошла в Трианон.

— В Големия?

— Да, сега става въпрос за Големия. Малкият Трианон още не е обзаведен.

— А! Като се обгражда с привържениците на Шоазьол, госпожа дофината показва чия страна ще вземе.

— Нека не преувеличаваме, графиньо. Все пак херцогинята заминава утре…

— И значи кралят се е забавлявал някъде, където аз не съм присъствала! — възмути се графинята и в думите й се долови известен ужас.

— Боже мой, да! Невероятно, но вярно! И какъв извод направихте за себе си, графиньо?

— Правя извода и че доброволно или насила трябва да измъкнем краля от ноктите на Шоазьол, иначе сме загубени.

— Мисля, че съм ви го казвал, госпожо. Толкова ли е невъзможно да бъдат изтръгнати от корените си тези Шоазьол?

— Най-малкото здраво са се вкопчили.

— Значи каквото и да казва добрият Лафонтен, срещу дъба са безсилни и вятърът, и бурята.

— Много е умен този министър.

— Хубава работа! Ами че вие говорите като енциклопедистите!

— Но нима и аз не съм член на Академията?^[1]

— О! Толкова малко приличате на такъв, херцог. Но в какво се изразява гениалността на господин Шоазьол? Кажете ми.

— Например в това, госпожо, че той така върти нещата в Съда и с англичаните, че кралят не би могъл да я оправи без него.

— Съда ли? Ами че той го насъсква срещу Негово величество!

— Разбира се. Ето къде е умението му.

— Ами че той подтиква англичаните да водят война!

— Естествено. Мирът с тях би го погубил.

— Но това не е гениалност, херцог.

— А какво е, графиньо?

— Това е върховно предателство. Но аз познавам в това отношение един човек, който е поне толкова хитър, колкото и господин Дьо Шоазьол. Той е от вашето семейство.

— Значи в моето семейство има гений?! Да не би да имате предвид херцог-кардинала, моя чичо, госпожо?

— Не, говоря за херцог Д’Егийон^[2], вашия племенник.

— Ах, да! Вярно е, че господин Д’Егийон вдигна шум около аферата Ла Шалоте^[3]. Бога ми, той е умно момче. Вижте, графиньо, ето например един мъж, към когото една умна жена би трябвало да се привърже.

— Но вие разбирате ли, херцог, че аз не познавам вашия племенник.

— Горкото момче, откакто се издигнахте, той все живееше в най-затънтените краища на Бретан. Да внимава, когато ви срещне. Не е свикнал да гледа слънцето.

— Тогава как човек с ум и с благороден произход като неговите се справя с всички мъже, облечени в черни тоги?

— Ами като не може да направи нещо по-добро, ги подтиква към бунт. Той е истински Ришельо, графиньо, така че позволете ми… да ви го представя още щом пристигне.

— Той толкова скоро ли ще дойде в Париж?

— Ех, госпожо… Кой знае?

Като каза тези думи, маршалът потърси да открие по лицето на младата жена какъв беше ефектът от тях. Но след като се замисли за миг, тя промълви:

— Да се върнем на въпроса. Разбирайте думите ми както ви харесва, назовавайте ги с име, което ви се струва подходящо, но ми дайте категоричен отговор. Е, добре. Слушам ви.

— Та предположете, графиньо, че се разхождате в красивата градина на Люсиен. Изведнъж забелязвате една великолепна слива, една от онези ренглоти, които обичате толкова много. Впрочем техният пурпурночервен цвят напомня цвета на устните ви.

— Продължавайте, ласкателю.

— Та значи виждате в края на някой клон, чак на върха на дървото, една слива. И какво ще направите, графиньо?

— Ами, ще разтърся дървото, по дяволите!

— Да, но това няма да помогне, защото, както казахте преди малко, дървото е голямо и не може да бъде изтръгнато от корена си. После обръщате грациозно глава по начин, характерен само за вас и за цветята, и казвате: „О, Господи! Колко бих желала тази слива да падне на земята“, ядосана сте…

— Естествено, херцог.

— О, не, аз ще твърдя пред вас противното.

— Продължете, скъпи ми херцог, вашата алегория ме интересува твърде много.

— Изведнъж, както сте обърнали глава, забелязвате вашия приятел херцог Дьо Ришельо, който се разхожда замислен наоколо.

— Много добре!

— Вие му казвате: „…Вие сте мъж, вие сте силен, вие сте превзели Маон. Разтърсете това дяволско дърво, за да получа тази проклета слива…“ А аз ще отговоря: „Аз искам да направя същото, с което сте се захванала, графиньо… Но погледнете колко здраво е дървото, колко грапави са клоните му! Аз също държа на ръцете си, дявол да го вземе! Нищо, че са с петдесет години по-стари от вашите!“

— Аха! — каза изведнъж графинята. — Добре, разбирам.

— Тогава вие довършете алегорията. Какво ще ми кажете?

— Ще ви кажа: „Скъпи ми маршале, престанете да гледате тази слива с такова безразличие! Гледате я така, защото не е за вас. Нека да се опитаме да я пожелаем и двамата. Ако в такъв случай разтърсите дървото, както трябва… Е, добре, ако сливата падне… Ще я изядем заедно…“

— Браво! — каза херцогът, като плесна с ръце.

— Това ли е краят на алегорията?

— Бога ми, графиньо, само вие можете да я завършите. На работа, както казваше покойният ми баща!

— Значи ще разтърсите дървото, нали, херцог?

— С двете си ръце и с цялата си сила, графиньо.

— Значи портфейлът принадлежи на двама ни.

— О, не, само на мене. Не ми завиждайте за марокеновата му кожа, графиньо. Когато разтърся дървото, оттам ще паднат толкова хубави неща, че няма да знаете какво да изберете.

— Е, добре. Уговорихме се?

— Ще получа ли мястото на господин Дьо Шоазьол?

— Ако кралят пожелае.

— А нима кралят не желае това, което желаете вие?

— Виждате добре, че не е така. Щом не иска да освободи този Шоазьол… Е, всъщност и вие ще бъдете там. О, само още едно нещо.

— Кажете.

— Вие познавате господин Дьо Таверне, нали?

— Той има син, нали така?

— И дъщеря.

— Точно така.

— Ето малкото нещо, което ще поискам от вас в подходящо време и на подходящо място. Тогава съборете дървото заради мен!

— Имам привлекателен малък план, който бях измислил случайно.

— Мога ли да го узная?

— Уви, не, графиньо…

Графинята произнесе тези думи с изящно движение на устните си, каквото умееше да прави само тя.

— Кога ще започнете да поваляте дървото, херцог? — попита графинята.

— Утре. А вие кога ще започнете да го разтърсвате?

В това време в двора се чу силен шум от колела на карета. Почти веднага го последваха викове: „Да живее кралят!“

— А аз ще започна веднага — заяви графинята, като гледаше през прозореца.

— Браво!

— Минете по малката стълба, херцог, и ме почакайте в двора. След един час ще имате моя отговор.