Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (71)

69.
Завръщането

Докато хилядите описани нещастия следваха едно след друго, господин Дьо Таверне се опасяваше като по чудо от всички опасности. Неспособен да окаже физическа съпротива на тази огромна сила, която помиташе всичко по пътя си, но спокоен и сръчен, той успя да се задържи в центъра на една група, която се носеше към улица „Ла Мадлен“. Тази група, мачкана в парапетите на площада, притискана в ъглите на Хранилището, оставяше по фланговете си дълга върволица ранени и убити, но макар и поизтребена, беше успяла да пренесе центъра си вън от опасността.

Подобно на всички, които го заобикаляха, господин Дьо Таверне разбра, че е вън от опасност. Това, което сега ще кажем, би било трудно за вярване, ако не бяхме описвали дълго характера на барона. По време на цялото това всяващо ужас пътешествие, нека Бог му прости, господин Дьо Таверне беше мислил само за себе си. Освен че не беше с нежно телосложение, баронът беше енергичен човек и по време на големите изпитания през живота си темпераментът му го подтикваше да използва думите на Цезар: „Age quod agis“^[1].

Не казваме, че господин Дьо Таверне беше егоист. Да приемем просто, че беше разсеян човек. Щом веднъж стъпи върху паважа на булеварда и можеше да се движи, щом се изплъзна от смъртта и се върна към живота, щом се увери, че самият той е в безопасност, баронът нададе вик на задоволство, след който последва друг вик. Този последен вик беше по-слаб от първия, но беше все пак вик на болка.

— Дъщеря ми! — викаше той.

И около барона се образува кръг от хора, готови да съчувстват, но и да разпитват.

Но господин Дьо Таверне не разбираше народа. Той се почувства неудобно сред тези състрадателни хорица и като направи усилие да се раздели с тях, успя и за негова чест трябва да кажем, че направи няколко крачки към площада.

Но тези няколко крачки представляваха необмислено движение, водено от бащината любов, която никога не угасва съвсем в сърцето на мъжа. Разумът дойде на помощ на барона в същия миг и той се спря рязко.

Господин Дьо Таверне се успокояваше чрез силата на собствения си разум. Той най-напред стигна до извода, че Филип естествено е трябвало да спаси сестра си, а после — че е изгубил малко време да търси баща си, за да спаси и него, и че сигурно е поел пътя за улица „Кок-Ерон“, за да отведе там замаяната от преживяното Андре.

Но едва беше пристигнал на двадесет крачки от жилището си, когато Никол, застанала на пост пред прага и бъбреща с няколко клюкарки, извика:

— Ами господин Филип? Ами госпожица Андре? Какво стана с тях?

— О, Боже мой! — извика баронът леко развълнуван. — Но те още ли не са се завърнали, Никол?

— О, не, господине, о, не!

— Вероятно са били принудени да направят завой — отговори баронът, треперещ все повече и повече, че предположенията му, които почиваха на логиката, се сгромолясаха.

— Ах — ето господин Филип! — извика Никол с неописуем ужас, тъй като Филип беше сам.

И наистина в сянката на нощта притичваше Филип — задъхан и отчаян.

— Сестра ми тук ли е? — извика той отдалеч, щом видя групата, струпана пред прага на къщата.

— О, Боже мой! — каза баронът, блед и залитащ.

— Не сме я виждали. Тя не е тук, господин Филип. О, Боже мой, Боже мой! Клетата госпожица! — извика Никол, избухвайки в ридания.

— И ти се върна?! — каза баронът с несправедлив гняв, като се имат предвид тайните на логиката му, с които ние запознахме нашия читател.

Вместо отговор Филип се приближи, показа кървящото си чело и счупената си ръка, която висеше като изсъхнал клон до тялото му.

— Уви! — въздъхна старецът. — Андре, бедната ми Андре!

И той падна върху долепената до вратата каменна пейка.

— Ще я намеря — жива или мъртва! — провикна се Филип с мрачен вид.

И той пое отново своя път с трескава бързина. Именно тогава той срещна на полето на смъртта, което ние посетихме, Русо, Жилбер и страшния хирург, който целият в кръв приличаше повече на демона от ада, предвождал сечта, отколкото на добрия гений, дошъл да дава помощ.

Най-после, при първите отблясъци на деня, които оцветяваха в бяло изтока, Филип, изтощен, готов да падне самият той сред труповете, които не бяха толкова бледи, колкото него, усети, че му се вие свят. Надявайки се подобно на баща си, че Андре се е завърнала или е била отведена вкъщи, Филип пое отново пътя за улица „Кок-Ерон“.

Отдалече той забеляза на вратата същата група, която беше оставил. Той разбра, че Андре не се е появявала, и се спря. От своя страна баронът също го видя.

— Е, и какво? — извика той на Филип.

— Как? Сестра ми още ли я няма? — попита той.

— Уви! — извикаха едновременно баронът, Никол и Ла Бри.

Филип се строполи върху каменната пейка, а баронът нададе вик. В този момент една карета се появи в края на улицата, приближи се тежко и се спря срещу входа на къщата. През вратичката се виждаше жена с отпусната върху рамото си глава. Тя сякаш беше припаднала. Филип, събуден внезапно от това видение, скочи на крака. Вратичката на каретата се отвори и от нея слезе един мъж, който носеше безжизнената Андре в ръцете си.

— Мъртва! Тя е мъртва! Носят ни я! — простена Филип, като падна на колене.

— Не ми се вярва, господа — отговори спокойно мъжът, който носеше Андре. — Мисля, че госпожица Дьо Таверне е само припаднала.

— О, магьосникът, магьосникът! — провикна се баронът.

— Господин барон Дьо Балзамо! — прошепна Филип.

— Господине — отговори Балзамо, без да се учуди, — вие разбирате добре затруднението ми. Не знаех адреса на госпожица сестра ви и накарах моите хора да я отнесат у госпожа маркизата Дьо Савини, една от моите приятелки, която живее до кралските конюшни. Тогава това смело момче, което виждате и което ми помагаше да носим госпожицата… Елате, Контоа! — Балзамо придружи последните си думи със знак и един мъж в кралска ливрея излезе от фиакъра. — Тогава — продължи Балзамо — това смело момче, което работи в кралските екипажи, позна госпожицата и се сети, че я е закарал една вечер от Ла Мюет до вашия дом. Госпожицата дължи тази щастлива среща на приказната си красота. Накарах го да се качи с мене в каретата и имам щастието да ви я доведа с цялото уважение, което й дължа. Госпожица Дьо Таверне е по-малко пострадала, отколкото вие смятате.

И той довърши думите си, като я подаваше с най-почтителни обноски в ръцете на баща й и на Никол. Баронът усети за първи път през живота си една сълза в края на клепача си и вътрешно учуден от тази си чувствителност, я остави да потече открито по набръчканата му буза.

Филип подаде здравата си ръка на Балзамо.

— Господине — каза му той, — вие знаете адреса и името ми. Ще очаквам с нетърпение възможността да ви се отплатя за услугата, която току-що ни направихте.

— Аз изпълних дълга си, господине — отговори Балзамо. — Нима не ви дължах това заради вашето гостоприемство?

И като поздрави, веднага направи няколко крачки, за да се отдалечи, без да пожелае да отговори на предложението на барона да влезе вътре.

Но като се обърна, добави:

— Извинете ме. Забравих да ви дам адреса на госпожа маркизата Дьо Савини. Домът й се намира на улица „Сен Оноре“, близо е до Фьойан… Казвам ви това, в случай че госпожица Дьо Таверне сметне за необходимо да я посети.

В тези обяснения, в това уточнение на подробностите, в това натрупване на доказателствата имаше деликатност, която трогна дълбоко Филип и дори барона.

— Господине — каза баронът, — дъщеря ми ви дължи живота си.

— Зная, господине, и това ме прави горд и щастлив — отговори Балзамо.

И този път, следван от Контоа, който отказа да вземе кесията на Филип, Балзамо се качи в каретата и изчезна. Почти в същия миг, сякаш заминаването на Балзамо сложи край на припадъка на младото момиче, Андре отвори очи. Остана още няколко мига мълчалива, замаяна, с блуждаещ поглед.

— Боже мой! — прошепна Филип. — Да не би Бог да ни я връща наполовина. Дали не е полудяла?

Андре сякаш разбра тези му думи и поклати глава. И все пак тя остана безмълвна, като че ли под властта на някакво опиянение. Тя се изправи и протегна едната си ръка към улицата, в посоката, в която беше изчезнал Балзамо.

— Хайде, хайде — каза баронът. — Помогни на сестра си да се прибере, Филип.

— Филип!… Татко! — проговори тя.

— Тя ни познава, познава ни! — провикна се Филип.

— Разбира се, че ви познавам, но какво се е случило, Боже мой!

Останала сама с Андре, Никол я съблече и я сложи в леглото. Завръщайки се в своята стая, Филип откри лекар, когото предвидливият Ла Бри беше отишъл да търси в мига, когато изчезна тревогата им за Андре. Лекарят прегледа ръката на Филип. Тя не беше счупена, а само изкълчена. Едно сръчно притискане върна рамото в ставата от която беше излязло.

След това Филип, все още неспокоен за сестра си, заведе лекаря до леглото на Андре. Лекарят измери пулса на Андре, вслуша се в дишането й и се усмихна.

— Сънят на сестра ви е спокоен и чист като съня на дете — каза той. — Оставете я да поспи, господине, няма какво друго да се прави.

Що се отнася до барона, вече успокоен за сина си и за дъщеря си, той отдавна спеше.