Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (94)

92.
Косите на бъдещата кралица

Кралят все още държеше ръката на госпожица Дьо Таверне. Щом стигна до преддверието, той направи такъв дълбок и продължителен поклон, че Ришельо можа да се наслади на грациозността му, а и да се запита за коя щастлива простосмъртна е бил предназначен. Много скоро го разбра. Луи XV пое ръката на дофината, която беше видяла всичко и бе познала Андре.

— Дъще — каза кралят, — идвам просто така, без официалности, да вечерям с вас. Прекосих целия парк, по пътя срещнах госпожица Дьо Таверне и я помолих да ми прави компания.

— Госпожица Дьо Таверне ли?! — прошепна Ришельо почти замаян от това, което чу. — Честна дума, какъв късмет имам!

— Излиза, че аз не само няма да се скарам на госпожицата, че закъсня — отговори любезно дофината, — но и ще й благодаря, че е довела при нас Ваше величество.

Андре се изчерви като череша и се поклони, без да отговори.

„По дяволите! Тя наистина е красива! — каза си Ришельо. — Значи този смешник Таверне не е казал нищо невярно за нея или нищо, което тя да не заслужава.“

Докато се хранеше, кралят, въпреки че беше с гръб към вратата, сякаш търсеше нещо или по-скоро някого.

Госпожица Дьо Таверне, която не се ползваше от никакви привилегии, тъй като положението й при госпожа дофината не беше твърде изяснено, не бе в трапезарията. След като се поклони дълбоко на краля, тя беше отишла в стаята на госпожа дофината, защото там, веднъж-дваж, след като господарката й си беше легнала, я беше помолила да й почете. Дофината разбра, че кралят търсеше красивата й компаньонка.

— Господин Дьо Коани — обърна се тя към млад гвардейски офицер, който беше застанал зад краля, — поканете госпожица Дьо Таверне да влезе. С позволението на госпожа Дьо Ноай тази вечер ще нарушим етикета.

Господин Дьо Коани излезе и миг по-късно въведе Андре. Тя влезе, цялата трепереща, защото не разбираше на какво се дължат трупащите се едно връз друго необичайни благоволения.

— Седнете ей там, госпожице — каза й дофината, — до госпожа херцогинята.

Андре плахо седна на столчето. Тя беше силно смутена, че е проявила дързостта да се настани на една крачка от почетната дама на дофината. Херцогиня Дьо Ноай й хвърли такъв унищожителен поглед, че бедното дете се отдалечи от нея поне с още три-четири стъпки като опарено. Крал Луи XV я наблюдаваше и се усмихваше.

„Аха! — мърмореше херцог Ришельо. — Няма никаква нужда да се намесвам. Нещата се уреждат от само себе си.“ Кралят се обърна и втренчи очи в херцога, който се беше подготвил и издържа погледа му.

— А, добър вечер, господин херцог — поздрави кралят. — Разбирате ли се добре с госпожа Дьо Ноай?

— Сир — възрази маршалът, — госпожа херцогинята винаги ми е оказвала честта да се отнася с мен като с лекомислен човек. Аз съм премного щастлив от честта, която Ваше величество оказва на моето семейство!

Кралят не очакваше този удар. Той се канеше да осмива, а ето, че го изпреварваха.

— Какво съм направил за вашето семейство, херцог?

— Сир, Ваше величество е поверил командването на кралската гвардия на херцог Д’Егийон.

— Да, така е, херцог.

— Сир — каза херцогът, — казват, че успехът правел човека по-дързък.

— Казвате ми това, за да ме убедите, че сте дързък ли, херцог?

— Не. Правя го, за да поискам от Ваше величество още една милост след онази, която вече благоволихте да ми окажете. Един от моите най-добри приятели, стар служител на Ваше величество, има син в кралската стража. Младежът е с много достойнства, но е беден. Той е получил от една августейша принцеса чин капитан, но няма военна част.

— А тази принцеса дъщеря ми ли е? — попита кралят, като се обърна към дофината.

— Да, сир — каза Ришельо. — Бащата на този младеж се нарича барон Дьо Таверне.

— Баща ми! — възкликна неволно Андре. — Филип! За Филип ли молите военна част, господин херцог?

После, засрамена, че е нарушила етикета, Андре отстъпи крачка назад, цялата се заля в червенина и сплете ръце.

Кралят се извърна, за да се наслаждава на руменината и вълненията на красивото дете.

— Наистина — намеси се дофината, — този младеж е очарователен, а и аз бях поела задължението да уредя бъдещето му. Колко нещастни хора са принцовете! Бог ги дарява с доброжелателност, но им отнема паметта или по-скоро разсъдъка.

Кралят огледа лицата на стоящите около него — те бяха благородни и открити. После спря погледа си върху Ришельо. Неговото лице също беше огряно от лъч великодушие и щедрост, които може би беше взел назаем от високопоставената си съседка.

— Ах, херцог — тихичко си каза кралят, — май ще се скарам с Люсиен!

А после живо се обърна към Андре.

— А това ще ви достави ли удоволствие, госпожице?

— О, сир — каза Андре и сплете умолително ръце.

— Тогава — речено! — каза Луи XV. — Ще изберете една прилична военна част за този беден младеж, херцог. Аз пък ще платя издръжката й, ако все още не е платена, но мястото е свободно.

Това добро дело зарадва всички присъстващи. Андре възнагради с неземна усмивка краля и отправи благодарност към Ришельо. Ако беше млад и като се има предвид характера му, маршалът би си поискал и нещо повече.

В това време пристигнаха един след друг още няколко посетители. Сред тях беше и кардинал Дьо Роан, който, откакто дофината се беше настанила в Трианон, я ухажваше упорито.

Но през цялата вечер кралят не намери любезни думи или благосклонно държание за никой друг освен за Ришельо. Когато дойде време да се сбогува с дофината и да се завърне в своя Трианон, той дори накара херцога да го придружи. Старият маршал последва краля, треперейки от радост.

Докато Негово величество, придружен от херцога и двамата си офицери, крачеше по тъмните алеи, в чийто край се намираше дворецът му, дофината освободи Андре.

— Трябва да пишете на брат си за хубавата вест, госпожице — каза принцесата. — Можете да се оттеглите.

Щом Андре започна да се изкачва по стълбата, лакеят се върна в преддверията на Трианон.

Тогава Жилбер на свой ред се промъкна в хола на замъка, прекоси го, шмугна се невидим към конюшните и по една малка права стълбичка се изкачи в намиращия се над тях таван — точно срещу прозореца на Андре, който пък беше в ъгъла на пристройката. Но щом момичето влезе в стаята, пердетата се спуснаха като плътна преграда между жадните очи на младежа и обекта на неговите мисли.

В замъка беше останал само господин Дьо Роан. Той беше удвоил любезностите си към госпожа дофината, а тя му отвръщаше доста хладно. Затова той се сбогува с Нейно кралско височество с най-нежни думи и уверения за дълбокото си уважение към нея. В момента когато господин Дьо Роан вече се качваше в каретата си, една от камериерките на дофината се приближи до него и почти влезе в каретата.

— Ето — прошепна тя.

После сложи в ръката му малко пликче от мека хартия, допирът с което го накара да потрепери.

— Ето — отвърна той живо, като сложи в ръцете на жената една тежка кесия.

Без да губи време, кардиналът заповяда на кочияша си да кара към Париж и да спре на бариерата, за да получи нови заповеди.

През целия път той опипваше и целуваше в тъмнината съдържанието на пликчето като напълно забравил се опиянен влюбен. Щом пристигнаха до портата, той каза:

— Улица „Сен Клод“.

Скоро след това той прекоси тайнствения двор и влезе в салона, където го очакваше мълчаливият Фриц. Балзамо накара да го чакат четвърт час. Когато най-сетне се появи, той обясни на кардинала причината за закъснението си с късния час, заради който си бе позволил да помисли, че този ден няма да го посети повече никой. И наистина, вече беше почти единадесет часът вечерта.

— Така е, господин барон — каза кардиналът, — и аз ви моля да ме извините за това безпокойство… Но, спомняте ли си, вие ми казахте един ден, че ако искам да узная някои тайни…

— Ще ми трябват косите от лицето, за което говорихме тогава — прекъсна го Балзамо, който вече беше забелязал малкото пликче в ръцете на наивния прелат.

— Съвършено точно, господин барон.

— И вие ми носите тези коси, монсеньор? Много добре.

— Ето ги. А смятате ли, че бих могъл да ги запазя за себе си след сеанса?

— Ако не се наложи да използвам огън, защото в този случай…

— Разбира се — прошепна кардиналът, — в такъв случай бих могъл да се снабдя с нови. Ще имам ли някакъв отговор?

— Най-напред трябва да опитаме, монсеньор.

Балзамо взе косите и бързо се качи при Лоренца.

— Значи ще узная тайната на тази монархия — мърмореше си той, докато се изкачваше, — ще узная скритите намерения на Бога.

И още преди да отвори тайнствената вратичка, през стената той приспа Лоренца. А младата жена го посрещна с нежна прегръдка. Когато най-сетне успя да се измъкне от красивите й ръце, той я попита:

— Моя Лоренца, скъпа, можеш ли да ми кажеш на кого принадлежат тези коси? — и й подаде пликчето.

Лоренца ги пое и ги допря до гърдите си, а после и до челото си.

— О! — промълви тя. — Главата, от която те са откраднати, е на една много високопоставена дама.

— А щастлива ли е тя? Кажи, Лоренца!

— Да, би могла. Все още нищо не застрашава живота й.

— И все пак тя е омъжена.

— Да, скъпи Балзамо, тя наистина е омъжена, но все пак… Но все пак… — каза Лоренца и се усмихна. — Аз също съм омъжена — добави тя.

— Разбира се. Несъмнено.

Балзамо погледна Лоренца с дълбоко удивление. Въпреки че спеше, по лицето на младата жена се разля целомъдрена руменина.

— И все пак съм девица! — каза Лоренца.

— А тази жена, тази принцеса, тази кралица — провикна се Балзамо — е омъжена, но…

— Тази жена, тази принцеса, тази кралица — повтори и Лоренца — е девица като мен, дори е повече девойка и по-чисто създание от мен, защото аз обичам, а тя не е влюбена.

— О, съдба! — прошепна Балзамо. — Зная всичко, което исках да зная. Благодаря ти, Лоренца.

Той я целуна и прибра много внимателно косите в джоба си. После бързо отряза кичур от черните коси на Лоренца, изгори го на свещите и събра пепелта в хартийката, където бяха завити преди това косите на дофината. После слезе долу, като по пътя събуди с движение Лоренца.

— Е, господин графе? — попита развълнуваният и треперещ от вълнение прелат, който очакваше завръщането му, изтерзан от догадки. — Какво каза оракулът?

— Оракулът каза, че можете да се надявате.

— Така ли каза? — попита зарадваният принц.

— Правете си заключенията сам, монсеньор, след като оракулът е на мнение, че тази жена не обича съпруга си. Що се отнася до косите — продължи Балзамо, — наложи се да ги изгоря, за да мога да разкрия нещата. Ето ви пепелта — връщам ви я, грижливо събрах всяка частица от нея сякаш тя струваше поне милион.

— Благодаря ви, господине. Никога не ще мога да ви се отплатя.

— Да не говорим за това, монсеньор. Ще ви дам един съвет — в никакъв случай не поглъщайте пепелта, след като сте я потопили във вино, както понякога постъпват влюбените. Това е нещо твърде опасно, защото вашата любов може да стане неизлечима, а чувството на любимата ви да охладнее.

— О! Далеч съм от мисълта за подобно нещо! — извика почти ужасеният прелат. — Сбогом, господин графе, довиждане.

Двадесет минути по-късно каретата на Негово високопреосвещенство се размина с тази на господин Дьо Ришельо на улица „Пти Шан“ и едва не я преобърна в огромна дупка, останала от строежа на голяма нова къща.

Двамата благородници се познаха.

— Така значи! — каза Ришельо с усмивка.

— Тихо, херцог — прошепна монсеньор Луи дьо Роан, като сложи пръст на устните си.

После двамата се отправиха в две противоположни посоки.