Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (58)

56.
Раздвоение и сън

Балзамо се отдръпна живо и двете ръце на Лоренца сграбчиха само въздуха, после паднаха скръстени върху гърдите й.

— Лоренца, ти си ми казвала често, че би била щастлива, ако можеше да живееш с мене, отделена от целия свят.

— Да, това би било истинско щастие.

— Е, добре — аз осъществих твоето желание, Лоренца. В тази стая никой не може да ни последва, никой не може да стигне до нас — ние сме сами, съвсем сами.

— О, толкова по-добре.

— Кажи ми дали тази стая ти харесва.

— О, каква очарователна стая! — възкликна тя.

— Значи тя ти харесва? — попита графът нежно.

— О, да! Ето двете ми любими цветя, които толкова обичат слънцето — пурпурните рози и китайският жасмин. Благодаря, нежни ми Жозеф. Колко си добър!

— Но аз правя всичко, каквото мога, за да ти харесам, Лоренца.

— О, ти правиш много повече, отколкото заслужавам.

— Ще ти простя, когато ти ми обясниш каква е тази странна тайна, която искам да науча откакто те познавам.

— Слушай, Балзамо. В мене има две различни Лоренци — едната те обича, а другата те мрази, както и две противоположни състояния — в едното изживявам всички радости на рая, а в другото — всички мъки на ада.

— И тези две състояния са сънят и бдението, нали?

— Да.

— И ти ме обичаш, когато спиш, а ме мразиш, когато си будна?

— Да.

— Постарай се да разбереш, вгледай се в себе си, попитай собственото си сърце защо е така?

— Когато Лоренца е будна — тя е римлянката, суеверното италианско момиче, което вярва, че науката е престъпление, а любовта — грях. Тогава тя се страхува от учения Балзамо, бои се от красивия Жозеф. Нейният изповедник й е казал, че ако обича, ще изгуби душата си, и тя ще те отбягва винаги, непрестанно, до края на света.

— А когато Лоренца спи?

— О, тогава е нещо друго, тя вече не е суеверната римлянка, а е жена. Тогава тя чете в сърцето и в душата на Балзамо, вижда как този гений мечтае за велики неща. Би искала да живее и да умре с него, за да може хората един ден да произнасят тихо името на Лоренца редом с това на… Калиостро, възхвалявайки го.

— Значи, аз ще стана известен под това име?

— Да, да — под това име.

— Скъпа Лоренца, ще се чувстваш ли добре в новото жилище?

— То е много по-богато от всички, които си ми давал досега, но не затова го харесвам.

— А защо?

— Защото ти обещаваш да живееш тук с мене. Да, виждам, виждам и все пак има нещо, което ти обичаш повече от Лоренца.

— И кое е то? — попита Балзамо, треперейки.

— Твоята мечта.

— По-точно — моето дело.

— Твоята амбиция.

Сърцето на младата жена се сви, тихи сълзи потекоха през затворените й клепачи.

— Какво виждаш? — попита Балзамо, изненадан от това странно ясновидство, което на моменти плашеше дори него.

— Виждам мрак, сред който витаят призраци. Сред тях има такива, които държат в ръце коронованите си глави, а ти — ти си сред всички тях, подобно на генерал по време на битка. Струва ми се, че притежаваш Божието могъщество — заповядваш и ти се подчиняват.

— Е, добре — каза радостно Балзамо, — това не те ли кара да се гордееш с мене?

— О, аз търся себе си сред всички тези хора, които те заобикалят, но не се виждам. О, мене няма да ме има там тогава, няма — прошепна тя тъжно.

— Защо?

— Ще бъда мъртва.

Балзамо потрепери.

— Ти ще бъдеш мъртва, моя Лоренца? — провикна се той. — Не, не, ние ще живеем заедно и ще се обичаме.

— Ти не ме обичаш.

— Напротив!

— Недостатъчно, най-малкото недостатъчно! — провикна се тя, като прегърна Балзамо.

— В какво ме упрекваш?

— Ти си студен човек. Ето, сега се отдръпваш. Дали те опарих с устните си, че бягаш от моите целувки? О, върни ми спокойствието на младо момиче, манастира в Субиако, нощите в самотната килия. Върни ми целувките, които ми изпращаше по крилете на тайнствения бриз и които в съня си аз виждах как идват към мене като силфи^[1] със златни криле. Те потапяха сърцето ми в наслада.

— Лоренца! Лоренца!

— О, не ме отбягвай, Балзамо, не ме отбягвай — моля те. Дай ми ръката си да я притисна до себе си, очите — за да ги целуна, най-сетне — аз съм твоя жена.

— Да, моя Лоренца. Ти си многообичната ми жена.

Лоренца въздъхна.

— О, ако знаеше какво е това, нежна ми Лоренца, да четеш в сърцата на хората и да властваш над тях чрез собствените им страсти!

— А ти в замяна на това ме правиш нещастна! — извика Лоренца, обезумяла от любов.

И по-страстна отвсякога, тя прегърна с две ръце Балзамо, който, също обзет от плам, почти не се съпротивляваше. Все пак той направи усилие и се откъсна от нея.

— Лоренца! Лоренца! — промълви той. — Моля те…

— Аз съм твоя жена, а не твоя дъщеря! Обичай ме, както съпругът обича жена си, а не както ме обичаше баща ми.

— Лоренца — каза Балзамо, цял треперещ от желание, — не искай това, моля те, не искай друга любов освен онази, която мога да ти дам.

— Тогава — провикна се младата жена, като вдигна отчаяните си ръце към небето, — това не е любов, не е любов!

— О, напротив… Това е любов — чиста и свята, каквато човек дължи на една девица.

С едно внезапно движение младата жена разпусна черната си коса, сплетена на дълги плитки. Ръката й, бяла и неспокойна, се насочи заплашително към графа.

— О! Какво означава всичко това? — каза тя с рязък и отчаян глас. — И защо ме накара да изоставя родината си, името си, семейството си, всичко — включително и Бога! Разбираш ли? Защо направи всичко това? За да ме наричаш девицата Лоренца ли?

Балзамо въздъхна на свой ред, смазан от огромната болка на тази жена със съкрушено сърце.

— Уви — каза той. — Вината е твоя или по-скоро на Бога. Защо ли Господ е направил от тебе ангел с непогрешим поглед, с помощта на когото аз ще подчиня света? Защо четеш във всички сърца през материалната им обвивка както се чете страница през стъкло? Ти си ангел на чистотата, Лоренца! Ти си най-чистият диамант. Непорочна, ти си пророчица, скъпа ми Лоренца. Ако станеш жена, ще бъдеш обикновен човек.

— Ти не предпочиташ моята любов, така ли? — извика Лоренца гневно. — Не предпочиташ любовта ми пред всички твои мечти и химери, които преследваш? И ти ме обричаш на непорочност като монахиня, като непрекъснато ме изкушаваш с непреодолимото си страстно привличане? Ах, Жозеф, Жозеф, казвам ти, че това, което вършиш, е престъпление.

— Не изричай богохулни думи, моя Лоренца — провикна се Балзамо, — защото и аз страдам като тебе. Моля те, погледни в сърцето ми и тогава пак кажи, че не те обичам.

— О! Пак тези амбиции, Балзамо! — прошепна младата жена. — Ще ти дадат ли те това, което може да ти даде любовта ми?

На свой ред объркан, Балзамо отпусна главата си върху гърдите на Лоренца.

— О, да — провикна се тя, — виждам най-сетне, че ме обичаш повече от амбицията си, повече от могъществото си, повече от надеждите си. О! Най-после! Ти ме обичаш, както аз те обичам.

Балзамо се опита да прогони опиянението, което започваше да замъглява разума му. Но неговото усилие беше напразно.

— О, щом ме обичаш толкова — каза той, — пощади ме.

Лоренца вече не го слушаше, тя го прегърна здраво и го притаена към себе си като със стоманено въже.

— Ще те обичам, както та поискаш — като сестра или жена, като девица или съпруга, но целуни ме само веднъж!

Балзамо беше покорен, победен, смазан от толкова любов, той нямаше сили да се противи повече и с жадни очи, задъхан, се приближаваше към Лоренца, привлечен като желязото от магнита. И тъкмо когато устните му почти докосваха устните на младата жена, разумът му се възвърна.

И той размаха ръце, за да се отърси от опиянението си.

— Лоренца! — провикна се той. — Събудете се, аз настоявам!

Въжето, от което той не успя да се изтръгне, падна. Ръцете, които го прегръщаха, се отпуснаха, страстната усмивка върху пресъхналите устни на Лоренца изчезна, постепенно като последно издихание, очите й се отвориха, разширените й зеници се свиха, тя с усилие разтърси ръцете си, направи движение, издаващо голяма умора, и падна простряна, но будна върху канапето.

Балзамо, седнал на три крачки от нея, въздъхна дълбоко.

— Сбогом, мечта — прошепна той. — Сбогом, щастие.