Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (15)

13.
Филип дьо Таверне

Филип дьо Таверне, рицарят Мезон-Руж, съвсем не приличаше на сестра си, макар че също беше хубав като мъж, както тя беше хубава като жена. Наистина, очи с нежно и благородно изражение, безупречен профил на лицето, възхитителни ръце, изящен крак и прелестна снага даваха облика на този очарователен благородник.

Както всички изтънчени духове, почувствали се угнетени от живота, какъвто им го предлага светът, Филип бе тъжен, без да е мрачен. Може би на тази своя печал той дължеше нежността си, защото без тази неволна печал той бе по природа властен, високомерен и малко общителен.

Филип взе ръката на Андре и тази на баща си и ги заведе и двамата в салона, където те останаха сами.

— Вие не можете да повярвате, татко мой. Ти си изненадана, сестричке — каза той, след като ги беше накарал да седнат от двете му страни. — Но въпреки всичко това е напълно вярно, след няколко мига госпожа дофината ще бъде в нашето скромно имение.

— Трябва на всяка цена да й се попречи, дявол да го вземе! — извика баронът. — Ако се случи подобно нещо, ние ще бъдем завинаги опозорени! Ако госпожа дофината е дошла тук да търси образец на френското благородничество, аз я съжалявам. Но по каква случайност, кажи ми, тя е избрала тъкмо моята къща?

— О, това е дълга история, татко мой.

— Разкажи ни я — извика Андре.

— Да, история, която ще възвърне вярата в Бога на онези, които са забравили, че той е наш спасител и баща.

Баронът изви устни като човек, който се съмнява, че върховният съдник на хората и събитията би благоволил да сведе очи към него и да се намеси в работите му. Андре, виждайки, че Филип беше радостен, не се съмняваше в нищо и стискаше ръката му, за да му благодари за новината, която беше донесъл, и за щастието, което като че ли изпитваше, шепнейки:

— Братко мой! Добри ми братко!

— Братко мой! Добри ми братко! — повтаряше баронът. — Дявол да го вземе, тя е доволна от това, което ни се случва.

— Но вие виждате добре, татко мой, че Филип изглежда щастлив!

— Защото господин Филип е един ентусиаст, но аз, който за щастие или за нещастие мога да оценя нещата — каза Таверне, хвърляйки натъжен поглед към мебелировката на своя салон, — не виждам нищо весело във всичко това.

— Вие скоро ще бъдете на друго мнение, татко мой — каза младият човек, — когато ви разкажа това, което ми се случи.

— Разказвай тогава — промърмори старецът.

— И така, аз бях, както знаете, в гарнизона в Страсбург. А вие знаете, че именно през Страсбург дофината влезе във Франция.

— Нима в тази бърлога знаем нещо? — каза Таверне.

— Значи казваш, скъпи братко, че от Страсбург дофината е…

— Да. Ние чакахме от сутринта върху насипа, валеше като из ведро, дрехите ни бяха подгизнали. Нямахме сигурно известие за точния час, в който щеше да пристигне госпожа дофината. Моят началник ме изпрати да разузная и да пресрещна кортежа. Изминах почти цяла левга. Изведнъж зад завоя на един път аз се намерих лице в лице с първите благородници от ескорта. Размених няколко думи с тях. Те предхождаха Нейно кралско величество, която подаде глава през вратата на каретата и попита кой съм аз. Като че ли някой ме повика, но тъй като бързах да отнеса положителния отговор на този, който ме беше изпратил, аз вече бях потеглил в галоп. Умората от шестчасова езда бе изчезнала като по чудо.

— А госпожа дофината? — попита Андре.

— Тя е млада като мен, красива е като всички ангели — каза рицарят.

— Госпожа дофината не прилича ли малко на някого, когото ти познаваш?

— Когото аз познавам?

— Да.

— Никой не може да прилича на госпожа дофината! — извика възторжено младият човек.

— Помисли.

Филип помисли.

— Не — каза той.

— Ами… на Никол например?

— О, странно наистина! — извика Филип изненадан. — Да, всъщност Никол има нещо общо с прочутата пътничка. О, тя е толкова далече, толкова под нея! Но откъде бихте могли да знаете това, татко мой?

— Дължа го на един магьосник.

— На един магьосник? — попита Филип учуден.

— Да, който в същото време ми бе предрекъл твоето идване.

— Чужденецът? — попита плахо Андре.

— Чужденецът. Това да не е човекът, който беше до вас, когато пристигнах, господине, и който дискретно се оттегли при моето приближаване.

— Именно, но довърши разказа си, Филип, довърши го.

— Може би е по-добре да направим някои приготовления? — каза Андре.

Но баронът я възпря с ръка.

— Колкото повече се приготвяме, толкова по-смешни ще бъдем — каза той. — Продължете, Филип, продължете.

— Добре, татко мой. Върнах се в Страсбург, изпълних поръчението си, предупредиха управителя господин Дьо Стенвил, който веднага дотича. Тъкмо когато управителят, предупреден от един пратеник, пристигаше на насипа, се чу тропот, кортежът започна да се появява и ние изтичахме към портата на Кел^[1]. Аз бях близо до управителя.

— Господин Дьо Стенвил — каза баронът. — Но почакай, аз познавах един Стенвил…

— Зет на министъра, на господин Дьо Шоазьол.

— Точно той — продължавай — каза баронът.

— Госпожа дофината, която е млада, несъмнено обича младите лица, защото изслуша разсеяно комплиментите на господин управителя и прикова очи върху мен, а аз се бях отдалечил от уважение.

— Нали това е господинът — попита тя, като ме посочи, — който беше изпратен да ме посрещне?

— Да, госпожо — отвърна господин Дьо Стенвил.

— Приближете се, господине! — каза тя.

Аз се приближих.

— Как ви наричат? — попита госпожата с очарователен глас.

— Рицаря Дьо Таверне Мезон-Руж — отговорих аз, заеквайки.

— Запишете това име във вашия бележник, скъпа моя — каза госпожа дофината, като се обърна към една стара дама, за която знаех, че е графиня фон Лангерсхаузен, нейна гувернантка, и тя наистина отбеляза името ми в своите записки. После тя се обърна към мен: „О, господине в какво състояние ви е довело това ужасно време! Укорявам се, като си помисля, че заради мен сте страдали толкова много.“

— Колко любезно от страна на госпожа дофината. И какви очарователни думи! — извика Андре, като плесна ръце.

— Аз даже ги запомних дума по дума — каза Филип, — с интонацията, с израза на лицето, които ги придружиха, всичко, всичко, всичко!

— Много добре! Много добре! — промърмори баронът със странна усмивка, в която личаха едновременно глупавото бащино самодоволство и лошото мнение, което той имаше за жените, дори и за кралиците. — Добре, продължавайте, Филип.

— Какво отговорихте вие? — попита Андре.

— Не отговорих нищо, поклоних се до земята, а госпожа дофината отмина.

— Как! Нищо не сте отговорили? — извика баронът.

— Гласът ми ме беше напуснал, татко мой, цялото ми същество се събра в сърцето ми, което усещах да бие силно.

— По дяволите, ако аз на вашите години, когато бях представен на принцеса Лежинска, не знаех какво да кажа!

— Вие сте много духовит, господине — каза Филип, покланяйки се.

Андре стисна ръката му.

— Възползвах се от заминаването на Нейно величество, за да се върна в жилището си и да се преоблека там, защото действително бях така мокър и изцапан с кал, че предизвиквах съжаление.

— Бедни братко — пошепна Андре.

— През това време — продължи Филип — госпожа дофината бе пристигнала в кметството и приемаше приветствията на жителите. След като се бяха изчерпали приветствията, дойдоха да я предупредят, че е сервирано, и тя седна на масата. Един от моите приятели, сержантът на полка, същият, който ме бе изпратил да посрещна Нейно величество, ме увери, че принцесата е погледнала няколко пъти, търсейки ме сред редиците офицери, които присъстваха на обяда й. „Не виждам — казала Нейно величество, след като няколко пъти подновила напразно това търсене — младия офицер, който бе изпратен насреща ми тази сутрин. Не му ли бе казано, че бих желала да му благодаря?“ Сержантът се приближил. „Госпожо — казал той, — господин лейтенантът Дьо Таверне трябваше да се върне вкъщи, за да се преоблече и да се представи след това по по-подходящ начин пред Ваше кралско величество.“ Миг след това аз влязох. Бях само от пет минути в залата, когато госпожа дофината ме забеляза. Тя ми направи знак да отида при нея и аз се приближих. „Господине — ми каза тя, — ще ви бъде ли неприятно да ме последвате в Париж? — О, госпожо — извиках аз. — Напротив, и това ще бъде първото щастие за мен. Но аз съм на служба, в гарнизона в Страсбург и… — От кого зависите? — От военния управител. — Добре… Ще уредя това с него.“ Тя ми махна с ръка и аз се оттеглих. Вечерта тя се приближи до управителя. „Господине — му каза тя, — искам да задоволя един мой каприз. — Кажете този каприз и това ще бъде заповед за мен, госпожо. — Е добре, дадох обет, че ще взема на служба при мен първия французин, който и да е, когото ще срещна, стъпвайки на френска земя, и ще го даря със щастие, него и семейството му, ако все пак е във властта на принцовете да даряват щастие на някого. — Принцовете са наместници на Бога на земята. Но кой е човекът, който е имал щастието първи да срещне Ваше величество? — Господин Дьо Таверне Мезон-Руж, младият лейтенант, който трябваше да ви предупреди за моето пристигане.“ От този момент аз не напуснах вратата на нейната карета.

— Е, е! — каза баронът със същата усмивка. — Това е странно, но не и невъзможно!

— Кое, татко мой? — попита наивно младият човек.

— О, аз разбирам — каза баронът, — разбирам, ех!

— Но, мой скъпи братко — каза Андре, — все още не разбирам как след всичко това госпожа дофината е могла да дойде в Таверне?

— Почакай, снощи към единадесет часа ние пристигнахме в Нанси и преминахме през града с факли. Дофината ме извика. „Господин Дьо Таверне — каза тя, — накарайте ескорта да ускори ход.“ Дадох знак, че дофината иска да върви по-бързо. „Искам да тръгна утре рано сутринта — добави тя. — Ваше величество желае да измине утре дълъг преход? — попитах аз. — Да, но желая да спра по пътя.“ Нещо като предчувствие разтревожи сърцето ми при тези думи. Аз замълчах. „Можете ли да отгатнете къде искам да спра?“ — попита тя, смеейки се.

— Не, госпожо.

— Искам да спра в Таверне.

— Какво ще правите там. Боже мой? — извиках аз.

— Ще видя вашия баща и вашата сестра.

— Моят баща! Моята сестра! Как, Ваше кралско величество знае…

— Осведомих се — каза — и разбрах, че те живеят на двеста крачки от пътя, който ние следваме. Ще дадете заповед да се спре в Таверне.

Пот обля челото ми и аз побързах да кажа на Нейно кралско величество с трепет, който вие разбирате: „Госпожо, къщата на моя баща не е достойна да приеме една такава голяма принцеса като вас. — И защо? — попита Нейно кралско величество. — Ние сме бедни, госпожо. — Толкова по-добре — каза тя, — посрещането наистина ще бъде, сигурна съм, сърдечно и скромно. Все ще има, колкото и бедно да е Таверне, чаша мляко за една приятелка, която иска да забрави за миг, че е ерцхерцогиня на Австрия и дофина на Франция. — О, госпожо — отговорих аз, покланяйки се.“

— О — възкликна Андре, — и Нейно кралско величество, толкова добра, както по всичко личи, ще се задоволи с моите цветя и с чаша от моето мляко, както е казала.

— Да — каза баронът, — но тя няма да бъде доволна от моите кресла, които ще й потрошат костите, от моята вътрешна облицовка на стените, която ще натъжи погледа й. По дяволите капризите. Хубава работа, Франция ще бъде управлявана от една жена с подобни прищевки. Мътните да го вземат! Ето зората на едно странно царуване!

— О, татко мой, бихте ли могли да кажете подобно нещо за една принцеса, която ни обсипва с почит!

— Която по-скоро ме позори! — извика старецът. — Кой мисли в този момент за семейство Таверне? Никой! Името на семейството спи под руините на Мезон-Руж и аз се надявах, че то ще излезе по неповторим начин и само когато моментът е настъпил. Но не, надеждите ми са били напразни и ето, че капризът на едно дете ще ги възкреси помръкнали, потънали в мрак, окаяни, презрени. Ето, че вестниците, дебнещи за всичко смешно, за да извлекат скандала, от който живеят, ще отпечатат на мръсните си страници посещението на една велика принцеса в кочината Таверне. По дяволите, имам идея!

Баронът произнесе тези думи по начин, който накара двамата младежи да потреперят.

— Какво искате да кажете, татко мой? — попита Филип.

— Казвам — избоботи баронът, — че се знае историята на халифа на Медина, който опожарил напълно своя дворец, за да прегърне една кралица, аз наистина мога да запаля една барака, за да се освободя от задължението да посрещна една дофина. Нека дофината дойде.

Двамата младежи бяха чули само последните думи и се гледаха с безпокойство.

— Но нека да дойде — повтори баронът.

— Тя не може да закъснее, господине — повтори Филип. — Хванах прекия път през гората на Пиерфит, за да спечеля няколко минути преди кортежа, но той не би трябвало да е далече.

— В такъв случай няма време за губене — каза баронът.

И чевръст, като че беше още на двадесет години, баронът излезе от салона, изтича в кухнята, измъкна от камината горяща главня и изтича към плевниците, пълни със суха слама, люцерна и бакла. Той вече приближаваше главнята към буретата с фураж, когато Балзамо изскочи зад него и го сграбчи за ръката.

— Но какво правите, господине? — каза той, като изтръгна главнята от ръцете на стареца. — Ерцхерцогинята на Австрия съвсем не е конетабъл^[2] на Бурбоните, чието присъствие осквернява една къща до такава степен, че по-скоро трябва да я изгорят, отколкото да оставят тя да стъпи в нея.

Старецът се спря, блед, треперещ и вече без присъщия му смях.

— Хайде, господине, хайде — продължи Балзамо, — вие имате време само колкото да свалите този халат и да се облечете по подходящ начин. Когато аз познавах във Филипсбург барон Дьо Таверне, той беше кавалер на ордена „Свети Луи“. Не ми е известна дреха, която да не изглежда богата и елегантна под едно подобно украшение.

— Но, господине — рече Таверне, — наред с всичко дофината ще види това, което не исках да покажа дори и на вас — това, че съм беден.

— Бъдете спокоен, бароне. Тя ще бъде толкова заета, че няма да забележи дали вашата къща е нова или стара, бедна или богата. Бъдете гостоприемен, господине, това е ваш дълг на благородник. Какво ще правят враговете на Нейно кралско величество, а тя има доста такива, когато приятелите й изгарят замъците си, за да не я приемат под своя покрив? Да не изпреварваме предстоящите беди, господине, на всяко нещо ще дойде времето.

Господин Таверне се подчини с онова смирение, което вече беше доказал, и отиде отново при своите деца, които, обезпокоени от отсъствието му, го търсеха навсякъде. Що се отнася до Балзамо, той се оттегли мълчаливо, като че да завърши започнатото дело.