Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (19)

17.
Двадесет и петте луидора на Никол

През това време, вече в стаята си, Андре се приготвяше за заминаването. Никол й помагаше с жар, което разпръсна облака, издигащ се между нея и господарката й заради сцената сутринта.

Андре я следеше с ъгълчето на окото си и се усмихваше, като виждаше, че нямаше да стане нужда дори да прощава.

„Никол е добро момиче — си казваше тихо тя, — предана. Има си свои слабости като всяко живо същество на земята!“

Никол от своя страна не беше момиче, което ще изпусне от поглед изражението на господарката си, и забелязваше нарастващото доброжелателство, което се изписваше по спокойното й красиво лице.

„Колко съм глупава — мислеше тя, — без малко да се скараме заради този малък глупак Жилбер с госпожицата, която ме отвежда в Париж, където почти всеки натрупва богатство.“

Беше трудно по този огромен наклон две чувства на симпатии, търкалящи се едно към друго, да не се срещнат въобще и срещайки се, да не се докоснат. Андре проговори първа.

— Сложете дантелите ми в някаква кутия — каза тя.

— В каква кутия, госпожице? — запита прислужницата.

— Нямаме ли някаква?

— Напротив, в моята стая е онази, която госпожицата ми даде.

И Никол се втурна да я търси с такова желание, което вече напълно убеди господарката й да забрави всичко.

— Но тази кутия е твоя — каза тя, виждайки я да се връща — и ти можеш да имаш нужда от нея, бедно дете.

— Ами! Ако госпожицата има повече нужда от нея, отколкото аз, може да я вземе, защото всъщност кутията й принадлежи.

— Винаги когато искаш да подредиш нещо, нямаш достатъчно място. Ето защо тя ти трябва повече, отколкото на мен.

Никол се изчерви.

— Трябва ти кутия, за да сложиш вътре сватбените си бижута.

— О, госпожице — каза весело Никол, поклащайки глава, — моите бижута не заемат много място и лесно ще намеря къде да ги сложа.

— Защо? Като се омъжиш, искам да бъдеш красива, дори богата, Никол.

— Богата?

— Да, богата, според положението си естествено.

— Госпожице, значи сте ми намерили някой земеделец.

— Не, но ти намерих зестра.

— Наистина ли, госпожице?

— Знаеш ли какво има в кесийката ми?

— Да, госпожице, цели двадесет и пет луидора.

— Е, добре, тези двадесет и пет луидора са твои, Никол.

— Двадесет и пет луидора? Но това си е цяло богатство — извика очарована прислужницата.

— Ако го казваш сериозно, толкова по-добре, бедната ми.

— Значи госпожицата ми дава двадесет и пет луидора?

— Твои са.

В първия момент Никол изглеждаше изненадана, после превъзбудена, после пък очите й се наляха със сълзи, тя хвана ръката на Андре и я целуна.

— Бъдещият ти мъж ще бъде доволен, нали? — попита госпожица дьо Таверне.

— Без съмнение доста доволен — отговори Никол, — поне така се надявам, госпожице.

И тя започна да разсъждава, че това, което е накарало Жилбер да се откаже, е бил страхът от бедността и че сега, когато тя е богата, може би ще изглежда по-привлекателна за младия амбициозен младеж. Обеща си веднага да даде на Жилбер част от малкото богатство на Андре, за да може да го задържи при себе си, той да й бъде признателен и да му попречи да тръгне по лошия път. Ето наистина колко благородство имаше в плановете на Никол. Сега може би някой зложелателен наблюдател на мислите й ще открие малка частица надменност, една неволна нужда да унижи този, който я беше засегнал.

Андре я наблюдаваше как мисли.

— Бедното дете! — въздъхна тя, — тя, която е толкова безгрижна, а би могла да бъде толкова щастлива.

Никол се сепна.

— Може би, госпожице, ще бъда по-добре тук — каза тя — с малкото, което имам.

— Помисли добре, детето ми!

— Да госпожице, ще помисля!

— Ти ще постъпиш мъдро. Бъди щастлива по свой начин, но не си загубвай ума.

— Правилно, госпожице, и понеже ми се предостави случай, радостна съм да кажа на госпожицата, че бях доста глупава, а най-вече доста виновна, но госпожицата ми прощава, нали, когато човек обича…

— Наистина ли си влюбена в Жилбер?

— Да, госпожице. Аз… дори го обичах — каза Никол.

— Не е за вярване — отвърна Андре, усмихвайки се. — Значи все пак успя да харесаш нещо в това момче? Когато го видя, трябва да го разгледам хубаво, този господин Жилбер, който разбива сърца.

Никол погледна Андре с последни остатъци от съмнение. Като говореше така, дали използваше дълбоко двуличие, или се поддаваше на пълната си невинност? Андре може би не е разглеждала Жилбер, казваше си Никол, но със сигурност Жилбер е разглеждал Андре. Никол искаше да е напълно сигурна, преди да се опита да помоли за това, което смяташе.

— Жилбер няма ли да идва с нас в Париж? — попита тя.

— Какво ще прави там? — отвърна Андре.

— Но…

— Жилбер не е прислужник, той не би могъл да бъде домоуправител на никоя парижка къща. Безделниците в Таверне, мила Никол, са като птичките в малката ни градина и по плета на алеята с дървета. Земята, колкото и бедна да е, ги храни. Но един безделник в Париж струва много скъпо и ние не можем да го държим там така, без работа.

— Но ако се омъжа за него… — промълви Никол.

— Е, добре, Никол, ако се омъжиш, ще останете в Таверне — каза твърдо Андре. — Ще пазите къщата, която майка ми толкова обичаше.

Никол бе зашеметена, невъзможно бе да се съмнява в думите на Андре. Тя отблъскваше Жилбер без задни мисли, без дори сянка на съжаление. Тя предоставяше на друга този, на когото предишната вечер бе направила честта да покаже благоразположение, това беше необяснимо. „Без съмнение госпожиците от благороден произход са така устроени — си каза Никол. — Затова видях толкова малко дълбоко страдание в манастира и в същото време толкова много интриги!“

Андре вероятно отгатна колебанията на Никол и рече:

— Никол, решението, което трябва да вземеш, ще определи може би целия ти живот. Помисли, детето ми, остава ти час, за да решиш. Един час без съмнение е много малко, знам това, но вярвам, че ще вземеш правилно решение — службата ти при мен или твоят съпруг, аз или Жилбер. Не бих искала да ме обслужва омъжена жена, ненавиждам семейните тайни.

— Един час, госпожице — повтори Никол, — искам един час!

— Хайде, събери дрехите ми и тези на майка ми, които пазя, както знаеш, като реликви, и се върни да ми кажеш решението си. Каквото и да е то, вземи двадесет и петте луидора. Ако се омъжиш, това ти е зестрата, ако ме последваш — това са парите за първите ти две години работа при мен.

Никол взе кесията с парите от ръцете й и я целуна.

Андре, след като я видя да се отдалечава, промърмори:

— Бедната луда, колко е щастлива! Наистина ли е толкова хубава любовта?

След пет минути, без да губи време, Никол чукаше на прозореца на приземния етаж, където живееше Жилбер, наречен от Андре безделник, а от барона — мързеливец.

Жилбер бе с гръб към прозореца, който гледаше към алеята, и преместваше нещо в дъното на стаята си. При шума от барабанящите по стъклото пръсти на Никол той остави работата и бързо се обърна, все едно бе навит на стоманена пружина.

— А, вие ли сте, Никол?

— Да, отново съм аз — отговори момичето през прозорчетата с решителен глас, но усмихвайки се.

— Е, бъдете добре дошла, Никол — каза Жилбер и тръгна да отвори прозореца.

Никол, разчувствана при този първи знак на приятелство от страна на Жилбер, му подаде ръка. Той я стисна. „Ето, че върви добре — помисли тя — сбогом на заминаването за Париж.“ Тук трябва искрено да похвалим Никол, която придружи мисълта си само с дълбока въздишка.

— Вие знаете — каза младото момиче, опирайки се на прозореца, — знаете, Жилбер, че господарите напускат Таверне.

— Знам — отговори Жилбер.

— Знаете ли къде отиват?

— В Париж.

— И знаете също, че и аз заминавам?

— Не, не знаех.

— Е, тогава?

— Е, тогава, поздравявам ви, ако заминаването ви е приятно.

— Как го казахте? — попита Никол.

— Казах, ако ви е приятно. Струва ми се, че е ясно.

— Приятно ми е… зависи — продължи Никол.

— Сега пък вие какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че от вас зависи да не ми хареса заминаването.

— Не разбирам — каза Жилбер, сядайки на прозореца по такъв начин, че коленете му докосваха ръцете на Никол.

Никол погледна нежно Жилбер. Но той направи знак с главата си и с раменете си, който означаваше, че не разбира погледа повече от думите й.

— Е, добре, щом трябва да ви кажа всичко направо, слушайте — продължи Никол.

— Слушам — отвърна студено Жилбер.

— Госпожицата ми предлага да я последвам в Париж.

— Добре — каза младият мъж.

— Освен ако…

— Освен ако? — попита той.

— Освен ако не се омъжа тук.

— Значи все още искате да се омъжите — запита безстрастно Жилбер.

— Да, особено откакто съм богата — повтори Никол.

— А, значи сте богата? — попита Жилбер със студенина, която обърка предположенията на Никол.

— Много богата, Жилбер.

— Наистина?

— Да.

— И как стана това чудо?

— Госпожицата ми даде зестра.

— Това е голямо щастие, поздравявам ви, Никол.

— Вижте — каза младото момиче, показвайки в ръката си двайсет и петте блестящи луидора.

Докато казваше това, тя следеше погледа на Жилбер, за да открие в очите му най-малката искрица радост или поне желание. Жилбер дори не смръщи веждите си.

— Бога ми! — каза той — Това е добра сума.

— Това не е всичко — каза Никол, — господин баронът ще стане отново богат. Смята да поправи Мезон-Руж и да разкраси Таверне.

— Надявам се.

— И замъкът ще трябва да се пази.

— Без съмнение.

— Е, добре, госпожицата го възлага на…

— На щастливия съпруг на Никол — продължи Жилбер с ирония, която този път съвсем не беше прикрита, за да не я усети финото ухо на Никол.

Все пак тя замълча.

— Щастливият съпруг на Никол не е ли случайно някой, когото познавате, Жилбер? — поде отново тя.

— Много добре ви разбирам — каза Жилбер. — Вие предлагате да стана ваш съпруг, нали, госпожице Льоге?

— Да, господин Жилбер.

— И дори след като станахте богата — побърза да каже той, — вие запазвате намеренията си към мен. Наистина съм ви признателен.

— Наистина?

— Без съмнение.

— Приемате, нали?

— Отказвам.

Никол подскочи.

— Вижте — каза тя, — вие сте лош по душа или поне сте някакъв лош дух, Жилбер, и, повярвайте ми, това, което правите в момента, съвсем няма да ви донесе нещо хубаво. Ако все още ви обичах и ако в това, което правя, бях вложила нещо по-различно от чест и достойнство, вие бихте разкъсали сърцето ми. Но, благодаря на Бога, аз не бих искала да кажете, че Никол, станала богата, вече ненавижда Жилбер и прави всичко това, за да си отмъсти за мъките и да го засегне. Всичко между нас приключи, Жилбер.

С жест на безразличие Жилбер даде да се разбере, че това не го интересува.

— Не бива да се съмнявате в това, което казах — поде Никол. — Аз да се реша, аз, чийто свободен и независим дух вие познавате много добре, аз да се реша да се заровя в тази дупка, когато ме очаква Париж. Париж, който ще бъде моето поле за действие, разбирате ли? Да се реша всеки ден, цяла година, цял живот зад гърба си да имам това студено и непроницаемо лице, под чиято маска се крият толкова подли мисли! Това беше саможертва. Вие не я разбрахте, толкова по-зле за вас. Не казвам, че ще съжалявате, Жилбер. Казвам, че ще се страхувате и ще се срамувате да ме видите там, където ще ме заведе вашето презрение днес. Мога отново да кажа честно — ще ми липсва приятелска ръка, която да ме спре на ръба на пропастта, където се спускам, където се плъзгам, където ще падна. Аз извиках: Помогнете ми! Дръжте ме! Вие ме отблъснахте, Жилбер. Търкалям се към ръба, падам, изгубвам се. Господ ще ви потърси сметка за това престъпление. Сбогом, Жилбер, сбогом!

И гордото младо момиче се обърна спокойно, оставяйки да се покаже наяве благородството на душата й. Жилбер затвори спокойно прозореца, влезе в къщичката си и продължи да върши тайнствената си работа, прекъсната с пристигането на Никол.