Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (14)

12.
През деня

Пътникът беше станал рано сутринта, за да хвърли поглед на колата и да се осведоми за здравето на Алтотас.

В замъка всички още спяха с изключение на Жилбер, който, скрит зад решетките на прозореца на стаята, която обитаваше, близо до входната врата, с любопитство бе следил движенията на Балзамо и бе наблюдавал всичките му постъпки. Но Балзамо се беше оттеглил, затваряйки вратата на колата на Алтотас, и беше вече далече, когато Жилбер стигна алеята с дървета.

В действителност, докато Балзамо се изкачваше към хълма, той бе поразен от промяната, която денят внасяше в пейзажа, сторил му се така мрачен вечерта.

И тъй, Балзамо стигна до най-високата част на терена. Там той видя все още величествените руини на замък, построен от кремък. Половината от една кула стърчеше сама сред огромен куп камъни, върху които се извиваха дълги гирлянди от бръшлян и саморасла лоза, тези диви деца на разрухата, които природата е поставила върху руините, за да покаже на човека, че дори и руините са плодородни.

Така погледнато, на имението Таверне, простиращо се на седем-осем арпана^[1], не липсваха нито достойнство, нито прелест. Къщата приличаше на онези пещери, чиито подстъпи са разкрасени от природата с цветя, лиани и капризната фантазия на скалните й образувания, но чиято външна голота плаши и отблъсква заблудения пътник, който търси във вдлъбнатата скала убежище за нощта.

Докато се връщаше след едночасова разходка от руините към обитаваната къща, Балзамо видя барона, загърнал слабото си тяло в голям басмен халат на цветчета, да излиза от къщата през една странична врата, водеща към стълбата, и да преминава през градината, чистейки своите рози и мачкайки охлюви. Балзамо побърза да го пресрещне.

— Господине — каза той с грижливо подбрана учтивост, която подчертаваше заради бедността на своя домакин, — позволете ми да ви поднеса своите извинения, както и своите почитания. Трябваше да дочакам вашето събуждане, за да сляза, но от моя прозорец гледката на Таверне ме съблазни, прииска ми се да видя отблизо тази красива градина и тези величествени развалини.

— Работата е там, господине, че развалините са твърде красиви — отговори баронът, след като бе отвърнал на учтивостта на Балзамо. — Това е единственото красиво нещо тук.

— Това замък ли е било? — попита пътникът.

— Да, той беше мой или по-скоро на моите предци. Наричаше се Мезон-Руж и ние дълго носихме това име редом с името Таверне. Дори и титлата барон принадлежи на Мезон-Руж. Но, скъпи гостенино, да не говорим за онова, което вече не съществува.

Балзамо се поклони в знак на съгласие.

— Аз се чувствам превъзходно тук, господине.

— Кучешка колиба, скъпи господине, кучешка колиба — каза баронът. — Гнездо, което плъховете започват да обожават, откакто лисиците, гущерите и смоците ги изгониха от другия замък. О, за Бога, господине — продължи баронът, — вие, който сте магьосник или почти такъв, вие би трябвало с едно замахване на пръчица да издигнете отново стария замък Мезон-Руж и преди всичко да не забравите двете хиляди арпана ливади и гори, които го опасваха. Но аз се обзалагам, че вместо да мислите за това, вие сте благоволили да спите в едно отвратително легло.

— О, господине!

— Не се оправдавайте, скъпи ми господине, леглото е отвратително, аз го познавам, това е леглото на сина ми.

— Кълна ви се, господин барон, че такова, каквото е, леглото ми се видя превъзходно. Във всеки случай аз съм смутен от добрината, с която се отнасяте към мен, и бих искал от все сърце да ви се отплатя, като ви окажа някаква услуга.

Старецът, който продължаваше да се присмива, не пропусна да възрази.

— Щом е тъй — каза той, като посочи Ла Бри, който му носеше чаша чиста вода върху великолепен саксонски поднос, — ето удобен случай, господин бароне — направете за мен това, което Господ Бог е направил за венчавката в Кана^[2], превърнете тази вода във вино, но поне в бургундско вино, най-малко в червено бургундско, как не, така вие ще ми окажете най-голямата услуга, която можете.

Балзамо се усмихна. Старецът взе усмивката му за отказ. Балзамо вдигна чашата и погълна на един дъх цялото й съдържание.

— Отлични качества — каза Балзамо. — Водата е най-благородната сред веществата, бароне, разбира се, че тъкмо върху вода се е носил Божият дух преди сътворяването на света. Може би някой ден ще бъде открито, че разтваря диаманта.

— Отлично! Обяснете ми как става това. Нали все още можете?

— О, боже мой, да! Заповядайте на вашия слуга да ми донесе нова чаша с чиста вода.

— Ла Бри, чувате ли? — каза баронът.

Ла Бри тръгна с обичайната си пъргавина.

— Как — каза баронът, като се обърна към своя гост, — как чашата вода, която пия всяка сутрин, би могла да има свойства или тайни, които дори не съм подозирал? Как бих могъл от десет години да се занимавам с алхимия, както господин Журден^[3] се занимава с проза, без да подозирам това?

— Не ме интересува какво сте правили вие — отговори високомерно Балзамо. — Но знам какво върша аз.

После той се обърна към Ла Бри, който беше изпълнил поръчката с учудваща бързина.

— Благодаря, почтени прислужнико — каза той.

И като хвана чашата в ръце, той я издигна на височината на очите си и разгледа съдържанието на кристалния съд, върху който дневната светлина караше да пробягват перли, виолетови и диамантени шарки.

— Какво виждате там, скъпи гостенино? — каза баронът, продължавайки да се присмива. — Наистина, аз горя от нетърпение. Едно наследство за мен, един нов Мезон-Руж, за да устроя отново моя скромен живот.

— Виждам посетители, за които ще ви уведомя, за да сте нащрек.

— Тогава трябва да сте си уговорили среща с някого в моя дом. Това е лошо, господине, това е много лошо. Тази сутрин няма да има яребици, имайте го предвид.

— Това, което имам честта да ви кажа, е много сериозно, скъпи мой домакине — продължи Балзамо, — и от изключителна важност. Някой се е запътил в този момент към Таверне.

— По каква случайност, Боже мой! И какъв вид посещение? Обяснете ми, скъпи гостенино, умолявам ви за това, защото ще ви призная, че за мен — вие трябва да сте забелязали малко по-киселия прием, който ви направих — всеки посетител е досаден. Уточнете, скъпи магьоснико, уточнете, ако това ви е възможно.

— Не само ми е възможно, но ще кажа и повече, за да не се чувствате задължен, това е лесно за мен.

И Балзамо сведе изпитателния си поглед към опаловия слой, който се вълнуваше в чашата.

— Виждам да идва високопоставена особа.

— Хайде де! Наистина! И тази особа идва така, без да е поканена от никого?

— Тя сама се е поканила. Водена е от господин сина ви.

— От Филип?

— От него.

Тук баронът бе обхванат от пристъп на веселие, твърде непочтително за магьосника.

— И къде е моят син в момента?

— На половин левга, на четвърт левга може би.

— Оттук?

— Да.

— Скъпи ми господине, синът ми е в Страсбург, където служи в гарнизона, дори и да допусне да бъде обявен за дезертьор, нещо, което той няма да направи, кълна ви се, той не би довел никого.

— И все пак той ви води някого — каза Балзамо, продължавайки да разглежда чашата с вода.

— И този някой — попита баронът — мъж ли е или жена?

— Дама е, бароне, и дори много високопоставена дама. А, вижте нещо странно, необикновено.

— Доизкажете се.

— Това е, че вие ще направите добре да отдалечите вашата малка прислужница — тази малка безсрамница, както вие казвате, която има рогчета на върха на пръстите си.

— И защо да я отдалеча?

— Защото Никол Льоге има известни прилики с особата, която идва тук.

— И вие казвате, че това е високопоставена дама, голяма дама, която прилича на Никол? Виждате добре, че изпадате в противоречие.

— Защо не? Някога бях купил една робиня, която приличаше толкова на царица Клеопатра, че беше достатъчно само да я заведа в Рим, за да присъства на тържеството на Октавиан.

— Да, ето, че отново ви прихваща — каза баронът.

— По-нататък действайте, както намерите за добре, скъпи мой домакине, разбирате, че това съвсем не ме засяга и е изцяло във ваш интерес.

— Но с какво тази прилика с Никол може да навреди на особата?

— Предположете, че сте крал на Франция, което не ви пожелавам, или дофин, което още по-малко ви желая, ще бъдете ли очарован, влизайки в една къща, да видите сред слугите там копие на вашето божествено лице?

— Ах, по дяволите! — каза баронът, — ето една голяма дилема. И какво ще следва от това, което казвате?

— Това, че високопоставената всемогъща дама, която скоро ще дойде, може би няма да бъде доволна да види своето живо отражение в къса пола и евтино шалче.

— Щом е тъй — каза баронът, като продължаваше да се смее, — ще имаме предвид това при нужда. Но виждате ли, скъпи бароне, от всичко това най-много се радвам за сина си. Моят скъп Филип, когото щастливата случайност ще ни доведе така неочаквано!

И баронът започна да се смее по-силно.

— И така — каза високомерно Балзамо, — моето предсказание ви доставя удоволствие? Толкова по-добре, за Бога, но на ваше място, бароне…

— На мое място?

— Аз бих дал някои заповеди, бих издал някои разпоредби.

— Значи сериозно ми казвате всичко това?

— Не би могло по-сериозно, бароне, защото, ако искате да посрещнете по достоен начин особата, която ви удостоява с честта да ви посети, нямате и минута за губене.

Баронът разтърси глава.

— Струва ми се, че се съмнявате? — попита Балзамо.

— Бога ми! Скъпи гостенино, признавам, че имате работа с най-закоравелия неверник.

В този момент баронът се отправи към покоите на дъщеря си, за да й разкаже за предсказанието на своя гост, и я повика.

— Андре! Андре!

Ние знаем как младото момиче отговори на поканата на своя баща и как омайващият поглед на Балзамо я привлече към прозореца. Никол бе там, гледаща с учудване Ла Бри, който й правеше знаци и се чудеше как да бъде разбран.

— Дяволски трудно е да се повярва — повтаряше баронът, — освен ако не се види…

— Тогава, щом непременно трябва да видите, обърнете се — каза Балзамо, като простря ръка към алеята с дървета, в началото на която галопираше много бързо конник, чийто кон караше земята да трепери.

— О, о! — извика баронът — ето, наистина…

— Господин Филип! — извика Никол, повдигайки се на пръсти.

— Нашият млад господар — рече Ла Бри с радостен възглас.

— Братко мой! Братко мой! — възкликна Андре, като протегна през прозореца ръцете си към него.

— Да не би това случайно да е вашият син, скъпи бароне? — попита нехайно Балзамо.

— Да, за Бога! Да, това е самият той — отговори баронът слисан.

— Това е началото — каза Балзамо.

— Значи наистина вие сте магьосник? — попита баронът.

Тържествуваща усмивка се изписа по устните на чужденеца. Конят видимо се приближаваше и скоро бе видян, облян в пот, обгърнат във влажни пари, да преминава последните редици от дървета и продължи да тича, докато един млад офицер със среден ръст, покрит с кал, и лице, оживено от бързината на препускането, скочи от коня и прегърна баща си.

— Ах, дявол да го вземе! — казваше баронът, разколебан в принципите си на недоверчивост.

— Да, татко — казваше Филип, който виждаше остатък от съмнение по лицето на стареца, — наистина, това съм аз!

— Несъмнено си ти — отговори баронът, — виждам го, по дяволите, добре!

— Татко — каза Филип, — голяма чест е оказана на нашата къща.

Старецът вдигна глава.

— Прочута гостенка се отправи към Таверне, след един час Мария-Антоанета, ерцхерцогиня на Австрия и дофина на Франция, ще бъде при нас.

Баронът отпусна ръце с толкова смирение, колкото сарказъм и ирония бе изразил, и се обърна към Балзамо:

— Простете — каза той.

— Господине — каза Балзамо, покланяйки се на Таверне, — оставям ви с господина сина ви, от дълго време не сте се виждали и със сигурност имате да си кажете хиляди неща.

И Балзамо, след като бе поздравил Андре, която, радостна от пристигането на брат си, се бе втурнала да го посрещне, се оттегли, правейки знак на Никол и на Ла Бри, които несъмнено разбраха този знак, тъй като последваха Балзамо и се изгубиха с него под дърветата на алеята.