Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (36)

34.
Волтер и Русо

Както вече казахме, спалнята в замъка Люсиен беше чудо на архитектурата и обзавеждането. Гледаше на изток, но беше така плътно затворена с позлатени капаци и пердета от сатен, че денят в нея никога не проникваше, преди (подобно на някой придворен) да е сигурен, че е получил позволение да влезе.

Беше десет часът, когато кралят излезе от синята стая.

Този път кралските екипажи чакаха в двора още от девет часа. Замор, със скръстени ръце, даваше или се преструваше, че дава заповеди. Кралят надникна през прозореца и видя тези приготовления за тръгване.

— Какво ще кажете за това, графиньо? — попита той. — Няма ли да закусим? Човек би помислил, че искате да ме отпратите гладен.

— Да ме опази Бог, сир! — отговори графинята. — Мислех, че Ваше величество има среща с господин Дьо Сартин в Марли.

— Ей богу! — каза кралят. — Струва ми се, че спокойно може да се каже на Сартин да ме открие тук. Толкова е близо.

— Сир, все пак се нуждая от няколко ваши подписа.

— За госпожа Дьо Беарн?

— Точно така. Освен това трябва да ми посочите и деня и часа на моето представяне.

— Бога ми — каза кралят. — Вие спечелихте вашето представяне, графиньо. Определете деня сама.

— Сир, колкото се може по-скоро.

— Научихте ли се да правите трите поклона?

— Така мисля. Вече цяла година се упражнявам.

— Имате ли рокля за случая?

— За да се ушие, стигат двадесет и четири часа.

— Имате ли кръстница?

— Тя ще бъде тук след един час.

— Е, добре, графиньо! Предлагам ви договор.

— Какъв?

— Няма да ми говорите повече никога за дрязгите между виконт Жан и Филип дьо Таверне.

— Значи ние жертваме бедния виконт?

— По дяволите — да!

— Е, добре, сир, няма да говорим повече за това… Е, денят е?

— Вдругиден.

— Часът?

— Десет вечерта, както е прието.

— Дадено! Закълнете се в името на Франция!

И госпожа Дю Бари протегна на краля хубавата си малка ръка, в която Луи XV сложи своята. В единадесет и четвърт в двора се чу конски галоп. Госпожа Дю Бари стана бързо и погледна през прозореца. Един пратеник на Жан дю Бари скочи от изпотения кон.

Графинята потръпна, но тъй като не трябваше да дава израз на никакво безпокойство, за да запази доброто разположение на краля, отново седна до него.

Миг след това влезе Шон с бележка в ръка. Нямаше как — тя трябваше да бъде прочетена.

— Какво има, скъпа ми Шон? Може би любовно писъмце? — попита кралят.

— О, Боже мой, да, сир!

— И от кого?

— От горкия виконт.

— Наистина ли?

— Вижте сам.

Кралят позна почерка и помисли, че може би в бележката ставаше въпрос за приключението при Ла Шосе. Графинята беше като на тръни.

— За мен ли е бележката? — попита тя.

— Да, графиньо.

— Кралят позволява ли да я прочета?

— Да, по дяволите! През това време Шон ще ми каже баснята „Гарванът и лисицата“.

И той привлече Шон към себе си, като пееше — по думите на Жан-Жак — с най-фалшивия глас на кралството си „загубих моя служител, загубих цялото си щастие…“^[1].

Графинята се оттегли към един прозорец и зачете:

Не чакайте старицата злодейка. Тя твърди, че вчера си е изгорила крака, и сега си стои вкъщи. Трябва да благодарим на Шон за щастливото й пристигане вчера — дължим този обрат на нея. Вещицата я позна и нашата игра се провали.

Какво щастие е, че този мизерник Жилбер, който е причината за всичко, е изчезнал. Бих му извил врата. Но това няма да му се размине, щом го намеря.

Свършвам. Елате бързо в Париж. Ще нагласим всичко, както преди.

Жан

— И по-добре ли е скъпият виконт? — запита кралят.

— Оправя се. Благодаря, сир. О, една кола влиза в двора.

— Но несъмнено това е нашата графиня.

— Не, сир. Това е господин Дьо Сартин.

— И така, вие ме изоставяте, графиньо!? — каза кралят с печална усмивка.

— Сир, днес е неделя. Не забравяйте подписите!

И графинята се приближи до краля и той я целуна по свежите бузи, след което тя напусна апартамента.

 

 

Министърът с документите вече влизаше през вратата, срещуположна на онази, от която беше излязла графинята. Кралят въздъхна още по-дълбоко и тъжно.

— А, ето ви и вас, Сартин — каза той. — Колко сте точен!

Думите бяха изречени с такъв тон, че не беше възможно да се разбере дали са похвала или упрек. Господин Дьо Сартин разтвори книжата и се приготви за работа. Тогава се дочу скърцането на кола по пясъка на алеята.

— Почакайте, Сартин! — каза кралят.

И изтича до прозореца.

— Какво? Графинята ли излиза?

— Самата тя, сир — отговори министърът.

— Но не очакваше ли тя госпожа Дьо Беарн?

— Сир, склонен съм да мисля, че тя се умори да я чака и отиде да я вземе.

— Откъде знаете това, Сартин? И какво впрочем се е случило? Кажете ми, Сартин!

— На старата графиня ли, сир?

— Да.

— Това, което се случва навсякъде, сир — явяват се трудности.

— Горката графиня — каза кралят, като не можа да прикрие радостния лъч в очите си.

— А, сир! Четворният съюз и Семейният договор^[2] бяха дребна работа в сравнение с представянето на графинята.

— Бедната графиня — повтори кралят, поклащайки глава, — тя никога няма да постигне целите си!

— От това се боя и аз, сир, ако Ваше величество не се обиди.

— А беше толкова сигурна!

— Най-лошото за нея е — каза господин Дьо Сартин, — че ако не бъде представена преди пристигането на госпожа дофината, това няма да стане никога.

— Повече от вероятно е, Сартин, имате право! Смятат моята снаха за много строга, дори прекалено набожна и лицемерна. Горката графиня!

— Разбира се — подхвана отново господин Дьо Сартин, — това би причинило особено голяма мъка на госпожа Дю Бари, ако не я представят, но би спестило известни грижи на Ваше величество.

— Така ли мислите, Сартин?

— Несъмнено. Ще има по-малко завистници, злословници, ласкатели, бърборковци, писания във вестниците. Ако госпожа Дю Бари бъде представена, това ще ни струва още сто хиляди франка извънредни разходи.

— Наистина ли? Горката графиня! Тя толкова силно желае това!

— Докато Ваше величество нарежда, желанията на графинята ще се изпълняват!

След което началникът на канцеларията извади един лист от книжата.

— О, заповед за арестуване?

— Да, сир.

— И за кого?

— Ваше величество може да види.

— На господин Русо? Кой е този Русо, Сартин? Какво е извършил?

— Написал е „Общественият договор“, сир.

— А, а! Заповед за арестуване за Жан-Жак? Искате да го вкарате в Бастилията?

— Но аз не правя предложение да го затворим.

— Но би се вдигнал шум, разбирате ли? От друга страна, мислех, че присъствието му в Париж е разрешено.

— Само търпяно, сир, но при условие да не се показва много.

— А той се показва?

— Да, сир! Човек, на когото е забранено да се показва? Знаете ли къде ходи всеки ден? Отгатнете!

— У Маршал Дьо Люксембур, у господин Д’Аламбер, у госпожа Д’Епине?

— В кафенето „Дьо ла Режанс“^[3], сир! Играе там всяка вечер шах от инат — защото той губи винаги. И всяка вечер аз имам нужда от цяла бригада, за да наблюдавам тълпата хора около сградата.

— Ами! — каза кралят. — Парижаните са по-глупави, отколкото мислех. Оставете ги да се забавляват, Сартин, и няма да се оплакват от немотията.

— Да, сир, но ако той един ден реши да произнася речи, както направи в Лондон?

— Тогава ще е налице престъпление, и то обществено, и вие няма да имате нужда от заповедта, Сартин.

Началникът на канцеларията разбра, че арестуването на Русо би било акт, от който кралят искаше да свали кралската отговорност, и затова не настоя повече.

— А сега, сир — продължи Сартин, — ще стане дума за още един философ.

— Още един ли? — отвърна с отегчение кралят. — Няма ли да престанем да се занимаваме с тях?

— Уви, сир! Те не престават да се занимават с нас.

— За кого става дума?

— За господин Дьо Волтер.

— Какво е направил?

— Той нищо не е направил, сир, а неговите съмишленици. Искат да му издигнат статуя.

Луи XV вдигна рамене.

— Сир, не съм виждал друг такъв от времето на Полиоркет^[4] — продължи господин Дьо Сартин. — Той има връзки навсякъде, първите хора във вашето кралство се превръщат в контрабандисти, за да внесат книгите му. Оня ден залових осем пълни сандъка, два от тях бяха адресирани до господин Дьо Шоазьол.

— Какъв шегаджия.

— Сир, забележете между другото, че за Волтер се прави онова, което се прави за кралете — гласят се да му издигнат статуя.

— На кралете не се гласят да издигнат статуи, Сартин. Те сами си ги издигат. И кой е натоварен с тази хубава творба?

— Скулпторът Пигал.

— Е, и? Какво искате да направя аз? Аз не съм човек на литературата и това съвсем не ме засята.

Господин Дьо Сартин въздъхна:

— Сир, ако не наказваме хората, нека поне да унищожим техните творби. Ето списък на книгите, които трябва да се забранят веднага, тъй като едните атакуват трона, а другите — олтара. Първите предизвикват бунт, вторите извършват светотатство.

Луи XV пое списъка и прочете с уморен глас:

— „Светата зараза, или естествена история на суеверието“, „Системата на природата, или законите на физиката и морала“, „Господ и хората, проповеди за чудесата на Исус Христос“, „Наставленията на капуцина от Рагуза към брат Пердуиклозо, който заминава за Божи гроб“…

Кралят не беше прочел и една четвърт от списъка, когато изпусна листа.

— Това значи да настроим всички срещу нас, Сартин — прошепна той.

Сартин го наблюдаваше с онова разбиране, което Луи XV толкова обичаше да вижда у своите служители, защото му спестяваше усилията да мисли или да действа.

— Спокойствие, сир, спокойствие — каза той. — Нали това желае Ваше величество?

Кралят кимна с глава.

— Боже мой! Да, аз не искам нищо друго освен спокойствие от вашите философи, енциклопедисти, чудотворци, светила, поети, учени и драскачи! Бог ги знае откъде изникват?! Нека шумят, да пишат, да вдигат врява, да клеветят, да правят преценки, да проповядват, да викат… нека да ги увенчават с лаври, да им издигат статуи, да им строят храмове, само да ме оставят на спокойствие.

Сартин стана, сбогува се с краля и излезе, мърморейки: „Добре, че върху монетите ни е написано «Domine, Salvum fac regem».“^[5]

Останал сам, Луи XV взе перото и написа на дофина:

Поискахте от мен да ускоря пристигането на госпожа дофината — искам да ви доставя това удоволствие. Тя ще бъде в Компиен във вторник сутринта. Аз самият ще бъда там точно в десет часа, с други думи, четвърт час преди нея.

— По този начин — каза си той — ще се отърва от тази глупост с представянето, което ме притеснява повече от господин Дьо Волтер и господин Дьо Русо, повече от всички бивши и бъдещи философи. Въпросът трябва да се разреши между бедната графиня, дофина и дофината. Наистина! Нека да прехвърлим грижите, омразата и отмъщението върху младите, те имат сила да се борят. Нека децата се научат да страдат — това ще възпитава младостта.

И очарован, че е отклонил така трудността, сигурен, че никой няма да го упрекне било в благосклонност, било в предотвратяване на представянето, с което се занимаваше цял Париж, кралят се качи в колата и замина за Марли, където го очакваше дворът.