Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (151)

149.
Малката градина на доктор Луи

Доктор Луи се разхождаше в малка градинка, обградена от четири стени — част от имотите на стар манастир.

Една малко навъсена слугиня, каквито са слугините на хора, погълнати от работата си и нежелаещи да се тормозят с каквото и да било, беше поела поддържането на цялата му къща. При шума от бронзовото чукче, което отекна под ръката на Филип, тя се приближи до вратата и я открехна. Вместо да води преговори с нея, младежът влезе. Щом се озова на алеята, забеляза първо градината, а после и доктор Луи. Без да обърне никакво внимание на протестите и виковете на бдителната пазачка, той се втурна напред. При шума от неговите стъпки лекарят вдигна глава.

— А! — изненада се той. — Вие ли сте?

— Простете ми, докторе, че влязох без разрешение и смутих вашето уединение, но дойде моментът, който предвиждахте. Имам нужда от вас и съм дошъл да ви моля за помощ.

— Обещах ви я, господине — каза лекарят.

Филип се поклони, но беше твърде развълнуван, за да започне разговор.

Лекарят разбра колебанието му. Силно обезпокоен от бледността на Филип, тъй като се страхуваше по време на развоя на драмата да не е станало някое нещастие, попита:

— Как се чувства болната?

— Доста добре, слава на Бога — отвърна Филип. — Сестра ми е толкова почтена и изпълнена с достойнство, че наистина Бог не прояви справедливост, изпращайки й страдание и излагайки я на опасност.

Лекарят погледна внимателно Филип сякаш за да прецени какво става в душата му. Думите му изглеждаха продължения на вчерашните му упорити отрицания на фактите.

— В такъв случай — каза той — тя вероятно е била жертва на изненада или клопка?

— Да, докторе, жертва е на нечувана изненада и на долна клопка.

Практикуващият учен сплете ръце и вдигна очи към небето.

— Уви — въздъхна той, — живеем в ужасно време.

Филип хвана доктор Луи за ръката и му каза:

— Господине, странно, притежавам здрав разсъдък, плод на дълбоко убеждение и на неопетнена съвест. Искам не някой друг да въздаде справедливост за мен, а аз самият да я извоювам. Не искам да оставя сестра си сама и умираща от мъка, ако ме убият. Искам да отмъстя за нея, като убия виновника.

— Ще го убиете? Вие — един благородник! Ще извършите убийство?!

— Но, господине! Ако го бях видял да се промъква като крадец десет минути преди да извърши престъплението, в стая, където низшето му положение дори не му дава право да припари, и ако го бях убил тогава, всеки щеше да каже, че съм постъпил, както трябва. Защо да го пощадя сега? Нима престъплението го е направило недосегаем?

— Значи този кървав план е замислен в ума ви, решен в сърцето ви?

— Да. Замислен и твърдо решен! Със сигурност ще го намеря един ден, въпреки че се крие, и тогава, кълна ви се, господине, ще го убия като куче — без никаква милост и без да изпитвам угризения.

— В такъв случай ще извършите престъпление, равно на извършеното, дори може би още по-тежко, тъй като човек никога не знае дали някоя непредпазлива дума или вродено кокетство от страна на жената не са предизвикали желанието и природата на мъжа. Убийство! Та вие имате и други възможни начини да поправите злото. Нима един брак…

Филип вдигна глава.

— Не знаете ли, че родът Таверне Мезон-Руж е известен още от кръстоносните походи и че сестра ми е с толкова благородна кръв, както е една инфанта или ерцхерцогиня?

— О, да, разбирам. Виновен е само той — нищожество с долен произход, както се изразявате вие, хората от сой. Да, да — продължи лекарят и се усмихна горчиво, — вярно е. Бог е създал хора от некачествена глина, за да ги убиват други, изваяни от по-фина материя. Да, имате право, господине. Убивайте…

И доктор Луи обърна гръб на Филип и се върна към заниманието си да изтръгва плевелите от градината.

— Изслушайте ме, докторе — каза Филип и скръсти ръце. — Тук не става дума за някой съблазнител, когото кокетка е насърчила веднъж или няколко пъти. Не става дума за мъж, когото са предизвикали, както се изразявате вие. Това е един бедняк, израснал в дома ни, който ядеше нашия хляб по милост. Той се възползва от неестествено предизвикан сън и припадък и омърси предателски и подло най-святата и чистата сред жените, нея — която на дневна светлина не смееше да погледне в очите. Съдът със сигурност би го осъдил на смърт. Е, добре, ще го съдя аз. Ще бъда също толкова безпристрастен и ще го убия. Е, докторе, сега вие, когото смятах за толкова щедър и издигнат човек, ще ме накарате ли да ви заплатя услугата или пък ще ми поставите някакво условие? Въпреки презрението, което ми засвидетелствахте преди малко, аз стоя по-високо от вас, защото ви доверих тайната си, без да имам задни мисли.

— Значи казвате, че виновникът е избягал? — попита доктор Луи замислено.

— Да, докторе. Несъмнено е предугадил, че предстои обяснение и изясняване на нещата. Когато е чул, че го обвиняват, си е плюл на петите.

— Добре. А сега какво желаете, господине? — попита лекарят.

— Нужна ми е помощта ви, за да оттегля сестра ми от Версай, за да обвия в още по-гъста сянка и в по-голямо мълчание страшната тайна, която ще ни опозори, ако стане публично достояние.

— Ще ви задам един-единствен въпрос.

Филип се накани да възрази.

— Чуйте ме — спря го лекарят със знак, който повеляваше спокойствие. — Един философ и християнин, когото вие направихте свой изповедник, е принуден да ви поиска на свой ред услуга — не като отплата за направената от него, а заради съвестта си. Човечността е дълг, господине, а не добродетел. Уведомявате ме, че ще убиете човек, аз съм длъжен да ви попреча, както бих попречил с всичко в моя власт — дори насилие, за да спра престъплението, извършено върху сестра ви. Ето защо, господине, в името на Бога ви призовавам да ми се закълнете…

— О, никога, никога!

— Ще го сторите! — извика доктор Луи пламенно. — Човече с благородна кръв, признайте, че навсякъде е Божията ръка.

— Подигравате ли ми се, господине? Та той може пак да ми се изплъзне.

— Кой знае? Ех, господи… Знаем, че един убиец бяга, страхува се от ешафода, но, странно, желязната ръка на правосъдието го привлича като магнит и той коленичи пред палача. Запазете мълчание, погребете нещастието.

— И кой ще узнае, като убия този урод, че съм го направил заради сестра ми?

— Ще трябва да измислите някаква причина за това убийство.

— Добре, докторе. Ще ви се подчиня. Няма да преследвам виновника, но Бог е справедлив. О, да. Той ще използва факта, че не е наказан като примамка, и ще ми го прати в ръцете.

— Това ще означава, че Бог го е осъдил. Дайте ми ръката си, господине.

— Ето.

— Какво трябва да се направи за госпожица Дьо Таверне? Кажете.

— Ще трябва, господине, да намерим за пред дофината претекст, за да я отдалечим оттук за известно време — например тъга по родния край, смяна на въздуха, спазване на определен режим… Това се отнася до вас и затова ви търся. Ще отведа сестра ми в някое кътче на Франция, например в Таверне, далеч от всички очи и от всички подозрения…

— Не, не, господине. Това е невъзможно. Бедното дете има нужда от постоянни грижи, от усърдна утеха. Ще има нужда и от помощта на медицината. Позволете ми да й намеря местенце надалеч оттук, в област, която познавам, много по-скрито и по-сигурно убежище от дивата страна, където се каните да я отведете.

— Тогава, докторе, захващайте се за работа.

— Още днес, господине.

— Предупредете дофината.

— Още тази сутрин.

— Що се отнася до останалото…

— След двадесет и четири часа ще имате отговор.

— О, благодаря, благодаря ви, докторе. За мен Бог сте вие!

— Добре, младежо, щом всичко е уговорено, изпълнете мисията си — върнете се при сестра си, утешете я, закриляйте я.

— Довиждане, докторе, довиждане!