Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (90)

88.
Вечерята на краля

Херцог Д’Егийон несъмнено бе смутен. Той бе разбрал отлично думите на чичо си, знаеше прекрасно, че госпожа Дю Бари е чула разговора им, и си беше дал съвършено явна сметка, че при подобни обстоятелства всеки умен мъж трябва да покаже, че има сърце, за да може да изиграе сам ролята, към която старият маршал искаше да се присламчи.

За щастие пристигането на краля предотврати обяснението, което неминуемо щеше да последва след появата на пуританска въздържаност на господин Д’Егийон.

Госпожа Дю Бари заговори първа.

— Сир — започна тя, — вие съборихте злото — това е добре, разрушихте го — това е прекрасно, но сега се налага да градите всичко отново, като съставите ново правителство?

— О, вече е сторено — заяви небрежно кралят.

— Повторете ми, че сте съставили кабинет!

Кралят се приповдигна от широката софа, на която до този момент беше по-скоро лежал, отколкото седял, като беше използвал вместо възглавничка раменете на красивата графиня.

— Човек би помислил, Жанет — каза й той, — ако ви чуе да говорите така, че вече познавате хората от моя кабинет и не ги одобрявате, а в същото време имате предвид други хора.

— О, не! Кажете ми най-напред кои са вашите хора.

— Съгласен съм.

— Най-напред за флотата, която командваше скъпият господин Дьо Праслен.

— А, нов човек, графиньо. Очарователен е. Никога не е виждал морето.

— Но кой е този човек, сир? Кой?

— Да се обзаложим едно срещу хиляда, че няма да отгатнете.

— Човек, изборът на когото ще ви направи известен, популярен? Честна дума — не се сещам.

— Съдия, скъпа! Председател на съда в Безансон!

— Господин Дьо Боин?

— Същият… Чумата да го вземе! Колко много знаете! Нима познавате тези хора?

— Ами налага се. Вие ми говорите за съдилища по цял ден… Ама че работа! Та този човек дори не знае как изглежда веслото! А министерството на финансите, сир?

— О, това е друго нещо! Избрах специален човек.

— Финансист ли?

— Не, военен. От доста дълго време финансистите ме подяждат.

— Ами в министерството на войната, Боже мой? Там пък кого ще назначите?

— Успокойте се. Там ще сложа финансист. Той ще открие грешки във всички сметки на господин Дьо Шоазьол. Ще си намеря истински буквоядец. Да ви призная, исках да назнача за военен министър някой прекрасен и чист човек, та дано така се харесам на философите…

— Хубаво… И кого? Волтер може би?

— Почти… Кавалера Дьо Мюи^[1]…

— Боже мой! Ужасявате ме!

— Вече го бях назначил. Накарах да го извикат. Заплатата му беше определена… Мюи вече ми беше благодарил и тогава моят добър или лош гений, съдете сама кой от двамата, графиньо, ми подшушна да го поканя тази вечер в Люсиен — да вечеряме и да поговорим…

— О! Какъв ужас!

— Е, графиньо, точно същият отговор ми даде и Дьо Мюи. Да служи на краля, това било неговото най-горещо желание, но на госпожа Дю Бари — никога.

— О, прекрасен човек е вашият философ!

— Разбирате ли, графиньо! Аз подадох ръка… за да взема обратно заповедта за назначението му, скъсах я със спокойна усмивка на лицето. После кавалерът си отиде. Луи XIV сигурно щеше да изпрати този приятел да изгние в Бастилията, но аз съм Луи XV. Създадох съд, който ме критикува вместо аз него… Ето това е всичко…

— О, сир — каза графинята, като покри с целувки лицето на своя царствен любим, — вие сте съвършен мъж.

— Не всички ще бъдат на същото мнение. Хората мразят.

— Че кого ли не мразят?… Ами кой ще бъде министър на външните работи?

— Добрият Бертен, когото вие не познавате.

— Но сред всички тези мъже аз не съзирам нито един способен министър, сир!

— Съгласен съм. Кажете ми вашите предложения.

— О, ще направя предложение само за един човек.

— Но не го правите — значи се страхувате.

— Маршалът.

— Кой маршал? — попита кралят, като се намръщи.

— Херцог Дьо Ришельо.

— Този старец? Тази мокра кокошка?

— Хубава работа! Победителят от Маон бил мокра кокошка!

— Никога повече не ми споменавайте за Ришельо. Той е черната овца. Този победител от Маон ме е водил във всички парижки вертепи… Бяха съчинили песнички за нас. Не, не! Ришельо?! Ето например господин Дьо Фронзак, един жалък херцог и недостоен пер. Поне десет пъти е заслужил да го изпратя на колелото за инквизиции, а той е от рода Ришельо.

— Давам ви го. Но има и още от рода Ришельо.

— А, да! Д’Егийон!

— Е, а мнението ви за него?

Оставяме читателя да прецени дали в този миг ушите на племенника бяха насочени право към кабинета или не.

— Него би трябвало да мразя повече от останалите. Той настройва всички кресльовци във Франция. Но изпитвам слабост към него и не мога да я преодолея. Той е смел и дързък, а това ми харесва.

— При това — умен човек! — възкликна графинята.

Кралят скръсти ръце и втренчи очи в графинята.

— Но как се случи така, госпожо, че вие ми предлагате подобно нещо сега, когато цяла Франция иска от мен да му отнема титлата херцог и званието пер и да го изпратя на заточение?

Госпожа Дю Бари скръсти ръце на свой ред.

— Преди малко — каза тя — вие нарекохте Ришельо мокра кокошка. А всъщност това име повече подхожда на вас.

— О! Графиньо?!

— Горд сте, че отпратихте господин Дьо Шоазьол, нали?

— Е, не ми беше лесно…

— Да, но се страхувате да нанесете още един удар? По дяволите! Ами че ритнете и с двата си крака! Съдът искаше от вас да задържите Шоазьол. Вие го отпратихте. Сега иска да отпратите Д’Егийон. Тогава го задръжте.

— Нима искате министерство за този сплетник, който скарва всички помежду им?!

— Искам награда за човека, който ви защити, като пожертва достойнството си и богатството си.

— Ах! А откъде идва тази ваша ревностна зашита за Д’Егийон?

— Ревностна зашита ли? Но аз не го познавам. Днес го видях за пръв път и за пръв път говорих с него.

— А, това е нещо друго! Тогава има убеждение. Аз уважавам твърде много убежденията, защото не притежавам такива.

— Тогава дайте нещичко на Ришельо заради Д’Егийон, след като не искате да дадете нищо на самия Д’Егийон.

— На Ришельо?! Никога, по никакъв начин, нищо!

— Тогава — на господин Д’Егийон, след като не давате нищо на Ришельо!

— Какво? Министерски пост?! В момента не е възможно.

— Разбирам… но по-късно… Помислете, той е човек с възможности, мъж на действията е. С Тере, Мопу и Д’Егийон вие ще притежавате един триглав Цербер.

— Лъжете се, графиньо. Ще издържи три месеца.

— Значи — след три месеца! Имам ли думата ви? Засега ще се задоволя с някой подарък.

— Но аз нямам нищо.

— Имате гвардейци, гвардия. А господин Д’Егийон е офицер, военен, майстор на шпагата. Поверете му гвардията си.

— Така да бъде.

— О, благодаря! — възкликна графинята в порив на силна радост. — Благодаря ви!

И господин Д’Егийон чу една звучна целувка, дадена от графинята на краля.

— А сега дайте ми нещо да вечерям, графиньо.

— Ами тук няма нищо. Вие ме уморихте с вашата политика… Моите хора приготвиха речи, фойерверки, но не и вечеря.

— В такъв случай сбогом.

— Искате да кажете довиждане.

— Приличам малко на господин Дьо Шоазьол. Отпращат ме.

— Да, но като ви отпращат, ви обсипват с почести и милувки — каза развеселената графиня, докато лекичко избутваше краля към вратата.

Накрая тя го принуди да излезе от стаята, а той заслиза по стълбите, като се спираше на всяко стъпало и се заливаше от смях. Застанала под колоните в горната част на стълбището, графинята държеше в ръка един свещник.

— Впрочем графиньо — започна кралят, като изкачи обратно едно стъпало, — мисля си… дано…

— Сир?

— Дано бедният маршал не умре.

— От какво, сир? Защо да умира?

— Защото му откраднаха поста под носа!

— Толкова ли сте лош? — попита графинята, като го изпроводи със звънлив смях.

Така Негово величество си тръгна твърде доволен от последния си quolibet^[2] към херцога, когото действително мразеше.

Когато госпожа Дю Бари се върна в будоара си, откри там Д’Егийон, който беше коленичил пред вратата. Ръцете му се сплетоха умолително, а очите му се впериха жадно в нея.

— О, аз зная всичко. Оттук се чува всичко. Благодаря, госпожо, благодаря ви!

— Мисля, че ви дължах това — възрази тя с нежна усмивка. — Но, за Бога, станете, херцог, ако не — ще повярвам, че имате толкова памет, колкото и ум.

— Така е, госпожо. Чичо ми ви го каза — аз не съм нищо друго освен ваш предан служител.

— Също и служител на краля. Ще трябва да изпълните дълга си към Негово величество. Станете, моля ви.

И тя му подаде ръката си, която той целуна почтително. Господин Д’Егийон също стоеше безмълвен и смутен като нея. Най-сетне госпожа Дю Бари вдигна глава и каза:

— Клетият маршал! Все пак трябва да узнае за поражението си.

Господин Д’Егийон счете тези думи за знак, че го отпращат, и се поклони.

— Аз ще отида при него, госпожо! — каза той.

— О, херцог! Лошите новини трябва да се съобщават възможно най-късно! Направете нещо по-добро от посещението си при маршала… Останете да вечеряте с мен.

Херцогът усети прилив на младост, усети как любовта пламва и изпълва с жар сърцето му. После устните на графинята докоснаха леко ухото му, за да прошепнат още няколко думи, и тя го повлече към масата.