Александър Дюма
Четиридесет и петимата (1)

Глава 1

Сент-Антоанската врата

На 26 октомври 1585 година веригите при Сент-Антоанската врата въпреки обичая в десет и половина сутринта все още бяха окачени. В единадесет без четвърт отряд на стражата от двадесет швейцарци — по униформата им личеше, че това са швейцарци от малките кантони, тоест най-добрите приятели на царствуващия тогава крал Анри III — излезе в края на улица Мортелри и приближи към Сент-Антоанската врата, която тозчас се отвори и след като те преминаха, се затръшна. Зад вратата швейцарците се построиха покрай оградите, опасващи крайпътните полета, и със самото си появяване накараха тълпата от земеделци и небогати граждани от Монтрей, Венсен или Сен-Мор, които искаха да проникнат в града още преди пладне, но както вече казахме, не можеха да го сторят, да се отдръпне.

Ако наистина самото струпване на хора предизвиква безредици, би могло да се помисли, че господин началникът на стражата с изпращането на швейцарците тук искаше да ги предотврати.

Наистина край Сент-Антоанската врата се беше събрала голяма тълпа. По трите пътя, които се сбираха пред нея, току пристигаха монаси, жени, яхнали магарета, селяни в каруци и увеличаваха и без това значителното струпване на народ. Всички се разпитваха един друг и от време на време над общата глъч се извисяваха отделни гласове, достигащи заплашителна или жална октава.

Освен стеклия се от всички страни народ лесно можеха да бъдат забелязани отделни групи хора, които, както личеше, бяха излезли от града. Вместо да гледат какво става в Париж, те поглъщаха с очи хоризонта, където се открояваха манастирът „Свети Яков“, Венсенската обител и Фобенският кръст.

Тези хора — споменаваме ги, защото заслужават нашето съсредоточено внимание — бяха предимно граждани на Париж, облечени в плътно прилепнали къси панталони и топли жакети, тъй като времето беше студено, духаше остър вятър и тежките, ниски облаци сякаш се стремяха да смъкнат от дърветата последните жълти листа, печално трептящи но клоните.

Трима граждани разговаряха или по-точно разговаряха двама, а третият слушаше. Ще изразим мисълта си по-ясно и ще кажем, че третият сякаш дори не слушаше: цялото му внимание беше погълнато от друго — той не откъсваше поглед от пътя за Венсен.

Нека се заемем първо с него.

Ако станеше, той щеше да се окаже доста висок. Но в тази минута дългите му крака, с които, изглежда, не знаеше какво да прави, бяха свити, а ръцете му, също със съответната дължина, скръстени на гърдите. Облегнат на живия плет, той грижливо закриваше лице с широката си длан и очевидно не искаше да бъде познат. Между средния пръст и показалеца на непознатия имаше много тънка пролука, през която излиташе острата стрела на погледа му.

Редом с тази странна личност се намираше мъничък човек, който, покатерен на склона, разговаряше с един дебелак, който едва пазеше равновесие на стръмното; за да не падне, дебелакът току хващаше копчето върху камизола на своя събеседник.

— Да, повтарям, метр Митон — казваше дребният на дебелака, — на екзекуцията на Салсед ще се съберат най-малко сто хиляди души. Гледайте колко народ се е стълпил тук, само пред една врата! Сам съдете: всичките врати, ако правилно преброим, са шестнадесет.

— Сто хиляди!… И вие ги говорите едни, приятелю Фриар — отговори дебелакът. — Мнозина, повярвайте, заради блъсканицата ще направят като мен — няма да отидат да гледат разкъсването на този нещастен Салсед и ще бъдат прави.

— Метр Митон, метр Митон, внимавайте! — отговори нисичкият. — Вие говорите като политик^[1]. Нищо, абсолютно нищо няма да се случи, гарантирам ви. — И като видя, че събеседникът му недоверчиво поклаща глава, той се обърна към дългоръкия и дългокрак човек: — Нали така, господине?

Онзи вече не гледаше към Венсен и както преди, без да сваля длан от лицето си, беше избрал за предмет на своето внимание заставата.

— Простете? — попита той, сякаш не беше чул току-що отправените към него думи.

— Казвам, че на Гревския площад днес нищо няма да се случи.

— Мисля, че бъркате и там ще бъде разкъсан на четири части Салсед — спокойно отговори дългоръкият.

— Да, разбира се, но повтарям: никакъв шум няма да се вдигне заради разкъсването.

— Ще се чуват ударите на камшика, шибащ конете.

— Вие не схванахте думите ми. Говорейки за шум, аз имам предвид бунт. Та значи аз твърдя, че на Гревския площад нещата ще се разминат без бунт. Ако имаше предположения за бунт, кралят не би заповядал да украсят една от ложите на кметството, за да наблюдава оттам екзекуцията заедно с двете кралици и свитата си.

— Нима кралете знаят предварително кога ще избухне бунт? — попита дългоръкият и повдигна рамене с огромно презрение.

— Охо! — прошепна метр Митон в ухото на своя събеседник. — Този човек разсъждава твърде странно. Познавате ли го, приятелю?

— Не — отговори нисичкият.

— Тогава защо започнахте разговор с него?

— Ами просто така, за да поговорим.

— Няма смисъл — нали виждате, че е неразговорлив.

— Все пак на мен ми се струва — продължи господин Фриар достатъчно високо, за да бъде чут от дългоръкия, — че едно от най-приятните неща на света е споделянето на мисли.

— С онези, които познаваш, да — отговори метр Митон, — но не и с онези, които са ти непознати.

— Нима хората не са братя, както казваше свещеникът от църквата Сен-Ле? — добави с проникновен тон господин Фриар.

— Да, някога беше така. Но в наше време роднинските връзки нещо отслабнаха, приятелю Фриар. Щом толкова ви се иска да си поговорите, говорете с мен и оставете на мира този човек — нека си размишлява за своите неща.

— Но вас ви познавам вече отдавна и предварително ми е известно какво ще отговорите. А този непознат може би ще каже нещо ново.

— Ш-шт! Той ви слуша.

— Още по-добре. И така, господине — продължи метр Фриар, обръщайки се към непознатия, — вие смятате, че на Гревския площад ще се вдигне шум?

— Нищо подобно не съм казвал.

— Аз и не твърдя, че сте казвали — продължи Фриар с тон на човек, който се смята за твърде проницателен, — аз предполагам, че мислите така, това е всичко.

— А на какво се основава увереността ви? Да не би да сте магьосник, господин Фриар?

— Гледай ти, той ме познава! — извика в крайно изумление гражданинът. — Откъде?

— Та нали споменах името ви два или три пъти, приятелю! — каза Митон и повдигна рамене: беше го срам заради глупостта на приятеля му.

— Да, наистина — каза Фриар, разбрал всичко с доста усилия. — Честна дума, наистина. Е, щом ме познава, значи ще отговори… Та значи, мили господине — продължи той, обръщайки се отново към непознатия, — аз помислих, че вие смятате, че на Гревския площад ще се вдигне шум, тъй като, ако не мислехте така, бихте се намирали там, а вие, напротив, се намирате тук… Ох ти!

Това „Ох ти!“ доказваше, че господин Фриар вече е стигнал в умозаключенията си последните достъпни за ума и логиката му предели.

— Но ако вие, господин Фриар, смятате обратното на онова, което според вас мисля аз — отговори непознатият и подчертавайки нарочно думите, които събеседникът му толкова настойчиво повтаряше, — защо не сте на Гревския площад? На мен например ми се струва, че предстоящото зрелище трябва да радва приятелите на краля и те няма да пропуснат да се съберат там. Вие сигурно ще отговорите, че принадлежите не към приятелите на краля, а към приятелите на господин дьо Гиз и очаквате тук лотарингците, които, казват, имали намерение да проникнат в Париж и да освободят господин дьо Салсед.

— Не, господине — припряно възрази нисичкият гражданин, явно изплашен от предположението на непознатия. — Не, господине, аз чакам тук жена си Никол Фриар, тя отиде в абатството „Свети Яков“ да занесе двадесет и четири покривки, тъй като има честта да е лична перачка на дон Модест Горанфло, настоятеля на посочения манастир…

— Приятелю! Приятелю! — провикна се Митон. — Гледайте какво става!

Метр Фриар погледна натам, накъдето сочеше с пръст приятелят му, и видя, че заключват вратата.

— Забавно, нали? — отбеляза засмян непознатият.

Между мустаците и брадата му пробляснаха два реда бели остри зъби, които, изглежда, бяха изключително добре изгладени благодарение на навика да ги използва не по-рядко от четири пъти на ден.

Когато бяха предприети тези нови предпазни мерки, се понесе ропот от изумени гласове и дори се дочуха гневни възгласи.

— Дръпни се назад! — заповедно извика някакъв офицер.

Заповедта беше изпълнена на часа, но с доста неприятни последици: ездачите и коларите се изтеглиха, при което мнозина в тълпата бяха настъпени и зле притиснати.

Жените крещяха, мъжете ругаеха. Който можеше да бяга, хукна, събаряйки останалите.

— Лотарингците, лотарингците! — извика някой в цялата тази суматоха.

И най-отчаяният вопъл на ужас не би направил такова впечатление като думата „лотарингци“.

— Ето видяхте ли, видяхте ли! — викна разтреперан Митон. — Лотарингците, лотарингците! Да бягаме!

— Но къде? — запита Фриар.

— В полето! — извика Митон, раздирайки ръцете си в тръните на живия плет, под който удобно се беше разположил непознатият.

— В полето? — запита Фриар. — По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, метр Митон. Не виждам никаква пролука, а вие едва ли разчитате да се прехвърлите през плета — той е по-висок от мен.

— Ще опитам — каза Митон, — ще опитам.

И удвои старанието си.

— По-внимателно, добра жено! — извика Фриар с отчаянието на човек, окончателно губещ ума си. — Магарето ви ме настъпва по петите!… Задръжте си коня, господин ездач, иначе ще ме сгази… Дявол да го вземе, приятелю, стръката на колата ви ще ми изпотроши ребрата!…

Докато метр Митон се ловеше за храстите; за да се прехвърли през плета, а господин Фриар напразно търсеше някаква пролука, за да се промъкне през нея, непознатият се изправи, разтвори като пергел дългите си крака и прескочи плета, и то така, че не закачи нито едно клонче.

Метр Митон последва примера му — е, вярно, скъса си панталона. Но с господин Фриар нещата бяха по-зле: той все не смогваше да се прехвърли, подлагаше се на все по-голяма опасност и надаваше отчаяни вопли. Тогава непознатият протегна дългата си ръка, хвана Фриар за накъдрената яка и като дете го пренесе през плета.

— Уф! — възкликна Фриар, стъпил вече на твърда земя. — Каквото и да приказваме, но аз се прехвърлих през плета благодарение на този господин. — След това, като се изправи, за да разгледа непознатия, на когото едва достигаше до гърдите, метр Фриар продължи: — Вечно ще се моля за вас, господине! Честна дума, вие сте истински Херкулес! Това е толкова вярно, както и че се казвам Жан Фриар. Кажете ми своето име, господине, името на моя спасител… приятел!

Думата „приятел“ добрякът произнесе с целия плам на благородното си сърце.

— Казвам се Брике, господине — отговори непознатият, — Робер Брике, на вашите услуги.

— Смея да отбележа, че вие здравата ми помогнахте, господин Робер Брике. Жена ми ще ви благославя. Но къде е бедната ми женичка? О, Боже мой, Боже, ще я прегазят в тази тълпа!… Проклетите швейцарци, бива ги само да газят хората!

Едва произнесъл тези думи, Фриар усети на рамото си нечия ръка, тежка като ръката на статуя.

Той се извърна, за да погледне нахалника, който си бе позволил подобна волност. Беше швейцарец.

— Фие моше би искате да фи расмашат черепа, приятелче? — произнесе войникът — истински великан.

— Обкръжени сме! — извика Фриар.

— Спасявайте се както можете! — подхвана Митон.

И двамата се втурнаха, накъдето им видят очите, съпровождани от присмехулния поглед и беззвучния смях на дългоръкия и дългокрак непознат.