Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

59.
Златото

Двамата се изкачиха по малка стълбичка, която водеше — успоредно с голямата — в помещенията на първия етаж. Там, под един свод, Балзамо отвори друга врата и пред очите на кардинала се появи тъмен коридор, в който той пристъпи смело. Балзамо затвори отново вратата след него.

— Ето, че пристигнахме, монсеньор — каза Балзамо.

— Какво е това? — попита той. — Тук човек се задушава, господарю, целият съм в пот. Какъв е този шум?

— „Ето причината, монсеньор“, както казва Шекспир[1] — заяви Балзамо, като дръпна една азбестова завеса, зад която се показа голяма тухлена пещ, в чийто център — подобно очи на лъв в тъмнината — проблясваха два отвора.

Всъщност пещта се намираше в средата на друга стая, два пъти по-голяма от първата, която принцът не беше забелязал, понеже беше скрита зад завесата от азбест.

— Вие цитирахте Шекспир, а аз ще цитирам Молиер: „Има пещи и пещи“, а тази тук има доста дяволски вид, пък и миризмата й не ми харесва. Какво ли се пече вътре?

— Това, което Негово високопреосвещенство ми поиска.

— Моля?

— Мисля, че Ваше високопреосвещенство, ми оказа честта да приеме едно от нещицата, които само аз зная как се правят. Трябваше да се захвана за работа едва утре вечер, понеже Ваше високопреосвещенство щеше да дойде едва вдругиден, но след като вие променихте намеренията си, аз веднага, щом ви видях на път за улица „Сен Клод“, запалих пещта и приготвих сместа. Сега пещта гори и след десет минути вие ще получите златото. Позволете да отворя малко прозорчето, за да влезе въздух.

— Какво? Значи…

— Ще имаме след десет минути злато, чисто като венецианските секвини и тосканските флорини[2].

— Чумата да го вземе! Да внимаваме! Държа на очите си и не бих ги заменил за стоте хиляди екю, които ми обещахте.

— Точно така мислех, Ваше високопреосвещенство. Очите ви са красиви и добри.

Комплиментът не се стори лош на принца, който беше много суетен по отношение на собствените си качества.

— Наистина, вие сте щедър магьосник — каза принцът и сърцето му заби от радост.

— По-малко от Ваше високопреосвещенство, който е така любезен да ми го каже. Сега, монсеньор, благоволете да се поотдалечите малко, моля ви, за да отворя капака на пещта.

Балзамо облече къса престилка от азбест, взе със силната си ръка железни щипци и повдигна почервенелия от силния огън капак. Под него се разкриха четири поти с еднаква форма, съдържащи, едните — червена като цинобър смес, а другите — вече побеляващото вещество, но все още с остатък от пурпурен оттенък.

— О, ето златото! — каза прелатът, шепнейки, сякаш се боеше да не смути с някое високо изречена дума тайнството, което се извършваше пред него.

— Да, монсеньор. Тези четири поти са подредени ето така — едните трябва да се пекат дванадесет часа, а другите — единадесет. Сместа — а това е тайна, която аз разкривам пред приятел на науката — се хвърля единствено в момента на кипенето. Но както Ваше високопреосвещенство може да забележи, ето че първата пота побелява — време е да прелеем сместа, готова е. Бъдете така добър да се отдръпнете, монсеньор.

Балзамо, като изостави железните щипци, вече нагорещени от допира с почервенелите поти, доближи до пещта един вид наковалня на колелца, върху която бяха поставени в железни формички осем цилиндрични калъпа с еднаква големина. Той застла плочата с бели кълчища вместо подпора. Застана между наковалнята и пещта, после отвори голяма книга и изрече с пръчица в ръка едно заклинание. После — като сграбчи гигантски клещи, предназначени да поемат потата с усуканите си щипци, заяви:

— Златото ще бъде превъзходно, монсеньор, при това от най-добро качество.

— И все пак, ако потата избухне…

— О, това ми се случи веднъж. Беше през 1399 година, когато правех един опит с Никола Фламел[3] в къщата му на „Рю дез Екривен“, близо до църквата „Сен Жак-Ла-Бушри“. Бедният Фламел без малко не изгуби живота си, а аз изгубих двадесет и седем марки[4] от едно вещество, което беше по-скъпо от златото.

— Какво, по дяволите, ми разправяте, господарю?

— Истината.

— Че през 1399 година вие сте се занимавали с велико дело?

— Да, монсеньор.

— С Никола Фламел?

— С Никола Фламел. Заедно открихме тайната петдесет или шестдесет години преди това, работейки в град Пола с Пиер льо Бон. Той не запуши достатъчно бързо потата и аз загубих от изпаренията дясното си око за десет-дванадесет години.

— Пиер льо Бон?

— Този, който написа известното произведение Margarita pretiosa[5], което вие несъмнено познавате.

— Да. То носи дата 1330 година.

— Точно така, монсеньор.

— И вие сте познавали Пиер льо Бон и Фламел?

— Бях ученик на първия и учител на втория.

И докато потресеният кардинал се питаше дали пред него не беше самият дявол или пък някой от неговите помощници, Балзамо вкара в голямата пещ клещите с дълги щипци. Движението му беше бързо и сигурно. Алхимикът обхвана потата на разстояние четири палеца от края й, увери се — като я повдигна само на няколко палеца височина — че я държи здраво, после с невероятно усилие напрегна мускулите си и извади страшната „тенджера“ от горящата пещ. Видя се как по нажежената глина просветват като светкавици бели бразди в голям облак сяра, а краищата на потата потъмняха до червенокафяво, докато коничното й дъно се появяваше — още розово и горещо — в началото на пещта. Най-после през процепа на потата протече метал, покрит със слой във виолетов цвят, накъдрен на златни нишки, и се насочи на огнени струи към черния калъп, където веднага, буйна и пенеста, се появи златна покривка, под която трептеше безценният метал на тайнството.

Балзамо дори не си отдъхна между двете отливки. Времето напредваше.

— Ще има и малко фира — каза той, като напълни и втория калъп, — оставих сместа да кипи една стотна от минутата повече.

— Една стотна от минутата ли? — провикна се кардиналът, без повече да се опитва да прикрие смайването си.

— Като количество това прави много, монсеньор — отговори Балзамо наивно, — но докато чакаме, Ваше високопреосвещенство, ето две празни поти и два пълни калъпа, с други думи, сто ливри фино злато.

И като хвана с помощта на мощните клещи първия калъп, той го хвърли във водата, която изкипя и изпуска пара дълго време, а после отвори калъпа и извади оттам парче чисто злато с форма на захарно хлебче, сплескано в двата си края.

— Имаме да чакаме почти час за другите две поти — каза Балзамо, — а докато чакаме, Ваше високопреосвещенство не желае ли да седне и да подиша чист въздух?

— И това е злато? — попита кардиналът, без да отговори на въпроса на майстора.

Балзамо се усмихна, кардиналът беше в ръцете му.

— Не изказвате цялата си мисъл, монсеньор — каза Балзамо. — Смятате, че ви лъжа, и при това научно. А освен това, Ваше високопреосвещенство, знаете как се изпитва злато, нали?

— Несъмнено с пемза.

— Монсеньор е правил сам подобни проби, струва ми се — с испански монети, които са търсени при игра, защото са от най-фино злато, но сред тях се срещат и много фалшиви нали?

— О, не, вярвам ви.

— Монсеньор, направете ми удоволствието да се уверите лично, че тези кюлчета са не само от злато, а от злато без примеси.

— Двадесет и осем карата[6] — каза той. — Ще излея и другите две поти.

Десет минути по-късно двеста златни ливри бяха излети в четири златни кюлчета и лежаха върху нагорещените кълчища.

— Негово високопреосвещенство дойде с карета, нали? Или най-малкото аз го видях да идва с карета.

— Да.

— Нека монсеньор заповяда да докарат каретата му към вратата, а моят лакей ще отнесе кюлчетата в нея.

— Сто хиляди екю! — прошепна кардиналът, като махна маската си, за да види със собствените си очи лежащото в краката му злато.

— Монсеньор може да обясни откъде е дошло, защото видя как се прави.

— Да, и ще свидетелствам за това.

Балзамо го изгледа втренчено и твърде неучтиво избухна в смях.

— Да смятам ли, че Ваше високопреосвещенство ми предлага услугите си?

— Вие ме задължавате, господине — каза той. — Принуден съм да го призная, но ако признателността, която ви дължа, ви се стори по-тежка, отколкото смятам, няма да приема въобще тази услуга. И още: слава Богу, в Париж има достатъчно лихвари, от които да намеря наполовина чрез залог, наполовина чрез подписа ми сто хиляди екю до вдругиден, а само епископският ми пръстен струва четиридесет хиляди ливри.

И прелатът протегна бялата женствена ръка, върху чийто безименен пръст блестеше голям колкото лешник диамант.

— Принце — каза Балзамо, като се поклони, — невъзможно е да сте помислили, макар и за миг, че съм искал да ви обидя.

А после продължи, сякаш говорейки на себе си:

— Ех, разбира се, Ваше високопреосвещенство ми предлага услугите си. Питам ви, монсеньор, от какъв характер биха могли да бъдат услугите, които Ваше високопреосвещенство може да ми окаже?

— Най-напред влиянието ми в двора.

— Монсеньор, знаете много добре, че това влияние е силно разклатено. А с това злато човек може да има всичко, нали, монсеньор?

— Не, не всичко — промълви кардиналът, примирил се с положението на покровителстван и изгубил желание да покровителства.

— Наистина, бях забравил — продължи Балзамо, — че монсеньор желае и нещо друго освен златото, нещо много по-ценно от всички богатства на света, но това нещо не засяга науката, това е силата на съдбата. Монсеньор, кажете една дума и алхимикът е готов да отстъпи място на магьосника.

— Благодаря, господине, нямам нужда повече от нищо и не желая повече нищо — каза тъжно кардиналът.

Балзамо се приближи до него.

— Монсеньор — каза той, — един млад, страстен, красив и богат принц на име Роан не може да даде такъв отговор на един магьосник.

— И защо?

— Защото магьосникът чете в дълбините на сърцето му и знае, че той не отговаря на истината.

— Господине — каза кардиналът, като трепереше, — струва ми се, че правите намек за нещо, което вече ми казахте пред принцесата.

— Да, признавам го, монсеньор.

— В такъв случай сте се излъгали, господине, лъжете се и сега.

— Забравяте ли, монсеньор, че аз виждам така ясно какво става в сърцето ви сега, както видях как вашата карета да излиза от кармелитския манастир в Сен Дьони, да минава през бариерата, да тръгва по булеварда и да се спира под дърветата на петдесет крачки от къщата ми?

— Тогава обяснете ми нещо, което ме учудва.

— Монсеньор, на принцовете от вашия дом винаги е била необходима една голяма и пълна с приключения любов — вие не правите изключение, законът на традицията е такъв.

Кардиналът повдигна глава и с последно усилие да се предпази се вгледа изпитателно в ясния и уверен поглед на Балзамо. Балзамо се усмихваше с такова превъзходство, че кардиналът сведе очи.

— А бихте ли могли да ми кажете дали тази любов не е безумна, както аз самият смятах, както смятам все още и както ще смятам винаги, докато не ми бъде дадено доказателство за противното.

— А, монсеньор, вие искате много, не мога да ви кажа нищо, без да бъда в допир с лицето, което ви вдъхва тази любов, или пък с някой предмет, притежаван от него.

— И какъв предмет би ви бил нужен?

— Плитка от златистите й коси, колкото и малка да е тя например.

— О, да. Вие сте задълбочен човек. Да, вие четете в сърцата, както аз чета в книгите.

— Уви! Точно това ми казваше и вашият прапрачичо, кавалерът Луи дьо Роан, когато се сбогувах с него в подножието на ешафода пред Бастилията, на който той се качи така смело.

— И той ви каза това… че сте задълбочен човек?

— И че чета в сърцата. Да, защото му бях предсказал, че кавалерът Дьо Перо ще го предаде. Той не поиска да ми повярва и кавалерът Дьо Перо го предаде.

— А каква е тази особена връзка, които правите между моя предтеча и мене? — попита кардиналът, като въпреки волята си пребледня.

— Само за да ви напомня, че човек трябва да бъде предпазлив, монсеньор, ако ви се наложи да отрежете коси, стоящи под една корона.

— Независимо откъде ще ги взема, вие ще ги имате, господине.

— Добре. А сега — ето златото ви, монсеньор. Надявам се, вече не се съмнявате, че това е истинско злато.

— Дайте ми перо и хартия.

— Какво ще правите с тях, монсеньор?

— Ще ви напиша разписка за стоте хиляди екю, които вие ми предоставяте така любезно…

— Смятате ли, че е необходимо, монсеньор? Разписка? И какво да правя с нея?

— Вземам често в заем пари, скъпи ми графе, но — предупреждавам ви — никога не получавам пари даром — заяви кардиналът.

— Както обичате, принце…

Кардиналът взе перо от масата и написа с едър и нечетлив почерк разписка, чийто правопис би всял ужас днес в съпругата на всеки клисар.

— Господин граф Дьо Феникс — кимна кардиналът, прекалено многозначително за благородник като него — вие сте услужлив човек и ако не мога да ви направя свой длъжник, позволете ми аз да остана ваш.

Балзамо се поклони на своя ред и дръпна шнура на един звънец. Миг след това Фриц се появи.

Графът му каза няколко думи на немски.

Фриц се наведе и подобно на дете, което носи осем портокала, пое — малко затруднен, но не и прегърбен — осемте кюлчета злато в кълчищената им обвивка.

— Но това момче е цял Херкулес! — каза кардиналът.

— Той е твърде силен, да, монсеньор — отговори Балзамо, — но вярно ще бъде, ако спомена, че откакто е на работа при мене, всяка сутрин му давам да изпие по три глътки от един еликсир, приготвен от моя приятел учен доктор Алтотас, и ето, че започва да му се отразява добре — след години ще носи сто марки само с една ръка.

— Чудесно! Необяснимо! — прошепна кардиналът. — О, не бих могъл да се въздържа от удоволствието да говоря за това.

— Говорете, монсеньор, говорете — отговори Балзамо, като се смееше, — но не забравяйте, че да говорите за това, означава сам да носите дърва за моята клада, ако случайно в Парламента пожелаят да ме опекат жив на площад „Грев“.

И като придружи своя знатен гост до входната врата, той почтително се сбогува с него.

Бележки

[1] Цитатът е от „Отело“, V, сцена II — бележка на френския издател

[2] Старинни монети — бел.прев.

[3] Никола Фламел — писател, обвързан в клетва с Парижкия университет (1330 — 1418). Предполага се, че е натрупал състояние, като защитавал преследваните по онова време евреи. Носели се и слухове, че произвеждал злато — бел.прев.

[4] Марката отговаря на осем унции, а една унция се равнява на 28,35 грама — бел.прев.

[5] Margarita pretiosa — Безценната Маргарита — бел.прев.

[6] Разбира се, максимумът е двадесет и четири карата — бел.прев.