Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (93)

91.
Вечерята за двама у господин дофина

Същия ден в три часа следобед госпожица Андре дьо Таверне излезе от стаята си, за да отиде при дофината, която имаше навика да й се чете преди вечеря.

Андре носеше рокля от синя коприна с висока и силно пристегната талия с плътно прилепнал корсаж. Дългите й гъсти къдри падаха по бузите, врата и раменете й и подчертаваха много по-добре от перата, скъпоценните камъни и дантелите, които се носеха по онова време, гордото и същевременно скромно лице на красивото момиче, до чиято чиста и матова кожа не беше се докосвал руж.

Като пристигна в двореца, тя научи, че госпожа дофината е отишла да се поразходи със своя архитект и с главния си градинар. От горния етаж се дочуваше шум от въртене на колело — господин дофинът поправяше ключалката на една много ценена от него касичка.

Андре искаше да настигне дофината и затова бързо прекоси цветарника. Понеже вечерта наближаваше — а по това време на годината тя настъпва към шест часа — помощник-градинарите бяха заети да смъкват стъклените похлупаци върху най-чувствителните към студа цветя. Като зави по една алея, чиито вечнозелени дървета бяха заобиколени от гъсталак и храсти от бенгалски рози, Андре внезапно забеляза как един от градинарите, след като я видя, се надигна живо от земята с помощта на лопатата си и я поздрави, като й се поклони с по-тържествена и по-обиграна учтивост, отколкото това би направил някой човек от народа.

Андре се вгледа в него и позна Жилбер. Въпреки тежката работа ръцете му бяха още твърде бели, сякаш напук на господин Дьо Таверне. Андре неволно се изчерви. Стори й се, че присъствието на Жилбер на това място беше израз на странна благосклонност на съдбата.

Жилбер повтори поклона си, а Андре му кимна и продължи да върви. Но тя беше твърде почтено създание и твърде смело момиче, за да устои на нещо, което сърцето й я подканяше да направи, и за да остави без отговор въпроса, който безпокоеше ума й. Тя се върна, а Жилбер — вече силно пребледнял и все още следващ я мрачно с очи — изведнъж се върна към действителността и пъргаво се приближи до нея.

— Вие тук, господин Жилбер? — попита учудено Андре.

— Да, госпожице.

— Кой ви помогна да се настаните тук?

— Един мой покровител, господин Дьо Жюсьо.

— А! — възкликна изненадано Андре. — Значи вие познавате господин Дьо Жюсьо?

— Той беше приятел на предишния ми покровител и господар, на господин Русо.

— Желая ви успех, господин Жилбер — заяви Андре и се накани да си тръгне.

— По-добре ли сте, госпожице? — попита Жилбер с глас, с разтреперан глас, който сякаш издаваше с всяко вибриране, че идваше направо от сърцето на младежа.

— По-добре ли?! Какво искате да кажете? — попита студено Андре.

— О, но вие без малко не загинахте! — каза Жилбер, увлечен от вълнението си.

В този миг Андре помисли, че беше крайно време да прекрати разговора си с един работник насред кралския парк.

— Приятен ден и сбогом, господин Жилбер — отсече тя.

— Госпожицата ще благоволи ли да приеме една роза? — попита треперещият и облян в пот Жилбер.

— Но, господине! Вие ми предлагате нещо, което не ви принадлежи.

Изненаданият и стреснат Жилбер не отговори нищо. Той наведе глава и понеже Андре го гледаше с известно задоволство, че е успяла да покаже превъзходството си, Жилбер се повдигна на пръсти, откърти цял разцъфтял клон от най-красивия розов храст и започна да къса едно по едно листчетата на розите толкова невъзмутимо и с толкова достойнство, че това впечатли младото момиче.

Жилбер захвърли клончето и взе лопатата, но в неговия характер гордостта се съчетаваше с хитрината. Той се наведе, за да продължи работата си, но също така и за да наблюдава отдалечаващата се Андре. А тя не можа да се въздържи и на завоя на една алея се обърна. Андре беше жена.

Жилбер се задоволи с тази й слабост и си каза, че в последната схватка победата е била негова.

„Тя е по-слаба — мислеше си той — и аз ще я победя. Тя се гордее с красотата си, с името си, с богатството си, което от ден на ден расте, и нехае за моята любов, въпреки че може би се досеща за нея.“

Внезапно Жилбер заби с всичка сила лопатата в земята и бърз като коза, прескочи живия плет от кипариси и тисове. С лекотата на бриз младежът прекоси една леха, без — въпреки бесния си бяг — да счупи нито един от сложените върху цветята капаци. Накрая се спря задъхан от другата страна на завоя и зачака отново да зърне Андре.

Тя наистина се приближаваше — замислена и почти унижена. Но Жилбер свъси вежди, а лицето му изрази воля и почти омраза. Сгърчената му ръка се отпусна върху сърцето му. „Но тя е толкова красива!“ — добави тихо младежът.

Жилбер може би щеше да остане дълго в това положение, за да съзерцава Андре — алеята беше дълга, а девойката вървеше много бавно. Главната алея обаче се пресичаше от множество по-малки, откъдето всеки миг можеше да изскочи някой досадник. Случаят не беше особено благосклонен към Жилбер, защото такъв се появи още на първата странична алея вляво, с други думи — почти срещу гъсталака от вечнозелени храсти, зад който се криеше той.

Този досадник вървеше бавно, с премерена крачка. Държеше главата си вдигната високо, стискаше шапката си под дясната мишница, а лявата му ръка беше опряна върху шпагата. Мъжът носеше дреха от кадифе, която се подаваше изпод зибелинова наметка. Той крачеше леко, а красивите му и изящни крака издаваха благородния му произход.

Благородникът забеляза Андре и видът на младото момиче несъмнено му се понрави, защото той ускори крачката си с очевидното намерение да отиде на алеята. Като видя този човек, Жилбер избяга като подплашен кос и се скри в смрадликата.

Андре чу стъпките на непознатия и се отдръпна, за да даде възможност на мъжа да мине, а щом той отмина, погледна към него. Благородникът също я погледна, при това много внимателно, и дори се спря, за да я разгледа по-добре.

— А, госпожице — каза той с любезен глас, — накъде сте се запътили?

При звука на гласа му Андре вдигна глава и видя на тридесет крачки зад нея двама гвардейци, които се придвижваха бавно. После забеляза, че под кожената наметка на мъжа, който я бе заговорил, се подава синя лента. Бледа и уплашена от тази неочаквана среща и от любезното отношение към нея, тя се поклони ниско и прошепна: „Кралят.“

— Госпожице — каза Луи XV, като се приближи, — не виждам добре и съм принуден да ви попитам как се казвате.

— Госпожица Андре дьо Таверне — прошепна младото момиче.

Гласът й беше толкова смутен и трепереше толкова силно, че думите й едва се чуха.

— Отивам да намеря Нейно височество, тя ме очаква.

— Госпожице! Аз ще ви отведа при нея — поде Луи XV. — И аз по съседски също отивам да посетя дъщеря ми! Бихте ли приели ръката ми, щом така и така пътят ни е един и същ?

Облак заигра пред очите на Андре, после проникна във вените й и кипналата кръв обля сърцето й — ръката на краля, върховния господар, беше чест за бедното момиче, неочаквана слава, невероятно благоволение — привилегии, за които можеше да й завиди целият двор. Ето защо случката й се стори като сън.

Можем да уверим читателя, че кралят, който никак не обичаше да върви пеша, избра най-дългия път, за да отведе Андре в Малкия Трианон.

Те закъсняха и не откриха дофината на мястото, където се надяваха да я заварят. Мария-Антоанета току-що си беше тръгнала, защото не искаше да кара дофина да я чака — той имаше навика да вечеря между шест и седем часа. Нейно височество пристигна навреме и видя, че дофинът — точен както винаги — бе застанал на прага на салона, за да може възможно най-скоро да се озове до масата — веднага щом церемониалмайсторът съобщеше, че вечерята бе сложена. Дофината бързо хвърли мантията си в ръцете на една камериерка, весело улови ръката на дофина и го поведе към трапезарията. Върху масата блестяха приборите, предназначени за двамата знатни домакини.

Дофинът и дофината седнаха от двете страни на масата, по средата, и оставиха свободно почетното място, тъй като напоследък кралят се появяваше неочаквано и никой не сядаше там дори когато имаха много гости.

Зад стола на дофината, оставила достатъчно място, за да могат прислужниците да минават, седеше госпожа Дьо Ноай. Стойката й беше изправена, а лицето й изразяваше цялата изисквана от случая любезност.

До госпожа Дьо Ноай се бяха наредили дамите, които било поради положението си в двореца, било поради проява на благоволение имаха право да присъстват на вечерята на техни кралски височества.

Точно срещу херцогиня Дьо Ноай, наречена от дофината госпожа Етикет, върху едно подобно на нейното столче, седеше херцог Дьо Ришельо.

Първият благородник по тържествата^[1] и първата дама на Нейно кралско височество госпожа дофината стояха един срещу друг в салона и поради това госпожа Дьо Ноай се стараеше да прекрати разговора, а господин Дьо Ришельо неуморно го подновяваше.

Маршалът беше посетил всички кралски дворове в Европа и от всеки от тях беше заимствал онова, което най-добре подхождаше на неговия тип поведение. Затова, влагайки забележителен такт и строг подбор, той беше усвоил всички анекдоти, които би могъл да разправя, съобразявайки се с положението на сътрапезниците си. Той знаеше какво да каже и на масата на младите престолонаследници, и на интимните вечери у госпожа Дю Бари.

Маршалът забеляза, че дофината се храни с апетит и че дофинът буквално се тъпче. Той предположи, че и двамата нямаше да възразят особено, ако се постараеше да превърне в ад за госпожа Дьо Ноай времето около масата.

Господин Дьо Ришельо заговори за философия и за театър. И двете теми бяха неприятни за уважаемата херцогиня.

Дофината обичаше изкуствата и особено театъра. Тя дори бе намерила пълен костюм на Клитемнестра за госпожица Рокур. Ето защо тя слушаше господин Дьо Ришельо не само със снизходителност, но и с интерес.

Тогава нещастната придворна дама, напук на целия етикет, започна да се върти нервно на столчето си, да се секне шумно и да върти глава, без да обръща внимание на облака пудра, който при всяко нейно движение забулваше челото й така, както снегът покрива Монблан при всеки повей на северния вятър.

Но не беше достатъчно човек да забавлява дофината, трябваше и да се харесва на дофина. По тази причина Ришельо изостави театъра, към който наследникът на френската корона никога не бе изпитвал особена симпатия, и заговори за философия. Той говори за англичаните с такава страст, каквато бе вложил Русо, за да облее с живителна струя героя си Едуард Бомстън^[2].

Докато ухажваше светски господарите на дома, Ришельо търсеше с очи някого, когото явно бе разчитал да срещне тук, но усилията му бяха напразни. Изведнъж сводът се разтресе от звука на глас, идващ чак от входа. Думите му бяха подети от стоящите в преддверието прислужници, а после — от лакеите, разположени по самото стълбище, които известиха: „Кралят!“

При тази магическа дума госпожа Дьо Ноай подскочи така, сякаш стоманена пружина я беше изхвърлила от столчето й, а Ришельо се надигна бавно, с движение на опитен придворен. Дофинът избърса припряно устата си със салфетка и се изправи, като се обърна с лице към вратата. А госпожа дофината се отправи към стълбището, за да посрещне бързо краля и да го поздрави с добре дошъл в дома й.