Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (133)

131.
Кръвта

Вратата още не беше се затворила зад гърба на госпожа Дю Бари, а Балзамо вече се изкачваше стремглаво по скритата стълба към стаята с кожите. Разговорът му с графинята беше продължил доста дълго и сега той бързаше по две причини — искаше да види час по-скоро Лоренца и се страхуваше да не би младата жена да се е изтощила.

Балзамо затвори вратата след себе си и хвърли поглед към канапето, където беше оставил Лоренца. Тя вече не лежеше там. Върху възглавничките се търкаляше само тънкото наметало от фин бродиран със златни цветя кашмир, което обикновено обгръщаше тялото й. То беше единственото доказателство, че Лоренца е била в стаята и че си е почивала върху канапето. Балзамо остана за миг неподвижен и се замисли. Може би някаква неприятна миризма, която сякаш беше напоила жилището, я беше принудила да стане от мястото си и инстинктивно да се премести другаде — както постъпва човек, водещ нормален живот. Първото предположение на нашия герой беше, че Лоренца се е върнала в лабораторията, където неотдавна я беше отвел самият той. Отиде в лабораторията. Тя беше празна.

Оставаше само стаята й — може би се беше оттеглила там. Балзамо отърча към стаята, но плочата на камината беше плътно затворена. Балзамо натисна пружината — и стаята, както и лабораторията, беше празна. Лоренца дори не беше влизала тук.

Тогава Балзамо беше завладян от болезнена мисъл, която неведнъж беше стреляла в сърцето му. Тя прогони всички други предположения и сложи край на надеждите му на щастливо влюбен мъж. Лоренца беше играла роля, само се беше преструвала, че спи, за да приспи всяко подозрение, безпокойство или бдителност на съпруга си, а при първия удобен случай беше избягала отново на свобода. При тази мисъл Балзамо подскочи и позвъни, за да повика Фриц.

— Къде е сеньората? — попита той.

— Никой не е излизал от къщата освен графинята, господарю. Току-що затворих вратата зад гърба й.

— Хайде, спокойствие! Да проявим разум — каза си той. — Лоренца не е тук. Излишно е да търся други потайни места, няма смисъл да се заблуждавам. Щом не е тук, значи е излязла. Да! Излязла е, наистина е излязла…

— О, ще узная всичко, всичко! — шепнеше Балзамо. — Имам госпожица Дьо Таверне! От Андре ще се осведомя за предателството. Щом любовта е способна на измама, щом науката допуска грешки, щом верността е само клопка, Балзамо ще наказва безмилостно.

Балзамо грабна падналата си на земята шапка и се втурна към вратата, но внезапно се спря.

— О, мили Боже! — продължи да шепне той. — Забравих клетия грохнал старец! Трябва да видя Алтотас.

Балзамо трескаво се приближи до механизма, който смъкваше подвижната врата надолу. Влезе в стаята на Алтотас и скърцащият глас на стареца подразни ухото му и го откъсна от мъчителното му вглъбение. За голямо учудване на Балзамо Алтотас не го посрещна с упреци, както очакваше, а с весело и радостно настроение. Ученикът вдигна глава и смаяно втренчи поглед в учителя си.

Старецът се беше тръшнал върху подвижния си стол и дишаше шумно така, сякаш всяко вдишване му носеше наслада. В очите му гореше мрачен, дори страшен пламък, но широката усмивка върху устните придаваше на лицето му щастливо изражение.

Балзамо се задави от отровните изпарения, сърцето му сякаш спря да бие, главата му натежа, съзнанието му се замъгли, силно му се зави свят. Усети, че дишането му бе затруднено и че силите му го напускаха.

— Учителю, учителю — прошепна Балзамо, който все повече и повече се замайваше, — бъдете разумен, нека отворя някой прозорец. От пода се издигат изпарения от кръв!

— Кръв?! Така ли мислиш? — изрева Алтотас и избухна в смях.

— О, да! Усещам зловонието, което се разнася от тялото на току-що убит човек! То тежи върху мозъка ми и притиска гърдите ми!

— Да-а! — потвърди старецът. — Сега окончателно се убедих, че сърцето ти е прекалено нежно, а мозъкът — твърде неустойчив, Ашарат.

— Учителю — каза Балзамо, като посочи с пръст гърдите на Алтотас, — по ръцете ви има кръв, тази маса също е обагрена в кръв. Кръв има навсякъде, дори очите ви са кръвясали и оттам проблясват два огнени пламъка!

— Нима не си правил опити? Нима не си ме наблюдавал, като правя опити?

— Но не с човешка кръв! — задъхан отговори Балзамо и започна да бърше потта от челото си.

Залитайки, той отново затърси някаква мебел, за да се подпре на нея. Изведнъж с ужас забеляза широк меден леген, чиито блестящи стени отразяваха пурпурния цвят на току-що пролята кръв. Огромният съд беше напълнен наполовина. Балзамо отстъпи назад, устата му трепереше.

— Каква е тази кръв? — извика той.

Алтотас не му отговори, но погледът му не изпускаше нищо — нито вълнението, нито залитането, нито ужаса на ученика му. Внезапно Балзамо нададе страшен рев. После се наведе, сякаш дебнеше някаква плячка, и се хвърли към другия край на стаята. Вдигна от земята панделка от бродирана сребърна коприна, след която се влачеше дълга плитка от смолисточерни коси. Чу се остър, болезнен, сърцераздирателен вик, а после стаята на стареца за миг бе завладяна от мъртвешка тишина.

— Какво е това? — прошепна той, но достатъчно силно, за да стане ясно, че не е отправил въпроса към себе си.

— Панделка за коси.

— А с какво са напоени тези коси?

— Дявол да го вземе! С кръвта, която ми беше необходима, за да довърша моя еликсир! С кръвта, която ти отказа да ми намериш и за чието доставяне бях принуден да се погрижа сам.

— Ами косите, панделката? Откъде ги взехте? Това не е прическа на дете?

— А кой ти е казал, че непременно съм заколил дете? — попита спокойно Алтотас.

— За еликсира не ви ли трябваше кръв на дете? — изкрещя Балзамо.

— Или непорочно девствено момиче — заяви Алтотас и повтори като ехо — девствено момиче.

След това старецът протегна костеливата си ръка над страничната облегалка на креслото и взе от масата пред него някакво шишенце, от което отпи с наслада. После заговори на Балзамо с най-естествения си тон и с най-голямата топлота, на която беше способен.

— Дължа я на теб, Ашарат — каза му той. — Ти прояви мъдрост и предвидливо настани тази жена в стаята под моята, почти в обсега на ръката ми. Човечеството няма да се оплаче, а законът няма да ме преследва. Само че не ти ми даде в ръцете девственото момиче, без което щях да умра. О, не! Аз си го взех сам! Благодаря, скъпи ми ученико! Благодаря, малки ми Ашарат!

Като изрече тези думи, Алтотас още веднъж доближи шишенцето до устните си. Балзамо пък изпусна кичура коса от ръката си. Ужасната истина замъгли разсъдъка му и заслепи очите му. Видя, че масата бе покрита с бяла покривка на тъмни цветя. Отдолу се очертаваше зловещ силует — все подробности, които Балзамо не беше забелязал до този момент. Той хвана покривката за единия й край и живо я дръпна към себе си. Косите му настръхнаха, а отворената му уста, готова да закрещи, не издаде нито стон, тъй като гърлото му беше сковано от ужас. Под белия саван лежеше трупът на Лоренца. Тя беше просната върху масата. Лицето й беше смъртнобледо, но все още усмихнато. Главата й висеше и сякаш под тежестта я притегляше към земята. Над ключицата й зееше огромна рана, но от нея вече не капеше кръв. Ръцете й бяха вкочанени, а очите й — затворени под виолетовите клепачи.

— Да, кръв от девствено момиче, последните три капки — ето какво ми трябваше — продължи за мърмори старецът, докато отпиваше за трети път от шишенцето.

— Негодник! — провикна се Балзамо. — Умри тогава! От четири дни тази жена беше моя любовница, моя любима и моя съпруга! Убил си я напразно! Тя не беше девствена!

Клепачите на Алтотас потрепериха, а очите му изскочиха от орбитите сякаш ги раздвижи електрическа искра. Зениците им се разшириха неимоверно. Венците на стареца изскърцаха, защото той нямаше зъби, които да издадат този звук. Ръката му изтърва шишенцето. То падна на земята и се счупи на хиляди парченца. Зашеметеният столетник, ранен едновременно и в сърцето, и в мозъка, се строполи тежко върху креслото си.

А Балзамо се наведе ридаещ над тялото на Лоренца и докато целуваше окървавеното й тяло, изгуби съзнание.