Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (155)

153.
В която Жилбер разбира, че е по-лесно да се извърши престъпление, отколкото да се победи някой предразсъдък

Колкото повече намаляваше болезненото усещане, обзело Жилбер, толкова повече мислите му ставаха по-ясни. Припомни си как една вечер, в по-щастливи времена, му се беше приискало да получи новини за Андре, да я види, да чуе гласа й и как с риск да загуби живота си се бе спуснал по водосточната тръба от първия етаж чак додолу, до благодатната почва на градината.

„Да видим — каза си Жилбер — какво ще стане, ако отида за последен път там, като лазя на колене по пясъка на алеите и търся обожаваната следа, оставена от стъпките на моята любовница^[1].“

Жилбер притежаваше едно голямо качество — щом веднъж вземеше решение, го прилагаше бързо в действие. Изведнъж от вътрешността на къщата се чу шум, който накара младежа да потрепери. Жилбер отстъпи назад. Лицето му беше мъртвешки бледо, а главата му бе толкова измъчена от осем или десет дни, че като видя светлинка да пропълзява изпод вратата, той повярва, че суеверието — това дете на неграмотността и угризенията — запалваше пред очите му един от злокобните си пламъци и че именно този пламък се прокрадваше през процепите на капаците. Повярва, че душата му, цялата обременена от ужаси, вика друга душа и че е настъпил часът за видения, каквито имат безумните хора или маниаците.

И все пак стъпките и светлината се приближаваха. Жилбер виждаше и чуваше, без да вярва на очите и ушите си. Внезапно капакът на единия прозорец се отвори тъкмо когато младежът се приближаваше, за да погледне през процепите му. Ударът отпрати момъка настрана към стената и той нададе силен вик, после падна на колене. Повали го не толкова ударът, колкото гледката. Смяташе, че къщата е празна, бе почукал на вратата и не му бяха отворили, а сега там стоеше Андре.

Младото момиче (защото това наистина беше Андре, а не сянката й) също като Жилбер извика, но след малко вече не беше толкова уплашено, тъй като очевидно очакваше някого.

— Какво има? — попита тя. — Кой сте вие? Какво искате?

— О, простете ми, простете ми, госпожице! — прошепна Жилбер, като гледаше смирено в земята.

— Жилбер? Вие — тук? — провикна се Андре с изненада, в която бяха примесени и страх, и гняв. — Какво правите тук, приятелю?

Последното обръщение отекна болезнено чак до дъното на сърцето на младежа.

— О! Не ме укорявайте, госпожице — развълнувано каза той. — Бъдете милостива!

Андре погледна учудено Жилбер като жена, която не разбира това смирение.

— И най-напред — продължи Андре — станете! После ми обяснете как така сте тук?

— О, госпожице! — извика Жилбер. — Няма да стана, докато не ми простите!

— Какво сте ми направили, че да се налага да ви прощавам? Филип ли ви даде ключа?

— Ключа ли?

— Разбира се. Бяхме се уговорили да не отварям на никого в негово отсъствие. Значи, за да влезете, трябва той да ви е улеснил, освен ако не сте минали през стените.

— Брат ви ли? Господин Филип? — заекна Жилбер. — Не, не ми е давал ключа. Но не се отнася за брат ви, госпожице. Значи не сте заминали? Не сте напуснали Франция? О, какво щастие, щастие, на което не съм се надявал! — Жилбер беше застанал на едно коляно и с протегнати ръце благодареше на небето със странна набожност.

Андре се наведе към него и го погледна с безпокойство.

— Говорите като луд, господин Жилбер! — каза тя. — Ще скъсате роклята ми!

Жилбер стана.

— Ето, че се разгневихте! — каза той. — Не се оплаквам. Заслужил съм го. Зная, че не по този начин трябваше да се представя. Но какво да се прави? Не знаех, че живеете тук, мислех, че павилионът е безлюден и празен. Дойдох по следите на един спомен, това е всичко. Единствено случайността… О, вече не зная какво говоря. Извинете. Най-напред исках да поговоря с баща ви, но и той беше изчезнал.

Андре се раздвижи.

— С баща ми ли? — попита тя.

Жилбер се обърка при този въпрос.

— Да, защото се страхувам много от вас — каза той. — И все пак разбирам, че е много по-добре всичко да се изясни между вас и мен. Това е най-сигурният начин всичко да се поправи.

— Да се поправи ли? — попита Андре. — И какво трябва да се поправи? Говорете.

Жилбер я погледна. В очите му се четеше любов и смирение.

— О! Не се гневете — помоли се той. — Голяма дързост е от моя страна, зная, та аз съм толкова нищожен човек. Голяма дързост е да вдигна очите си толкова нависоко, но нещастието е сторено.

Андре отново пристъпи от крак на крак.

— Престъплението, ако искате да го наречете така — продължи Жилбер. — Да, престъплението, защото това наистина беше голямо престъпление. Е, добре, за него упреквайте фаталността, но моето сърце никога…

— Вашето сърце? Вашето престъпление? Фаталността… Вие сте полудял, господин Жилбер, и ме плашите.

— Чуйте какво ще ви кажа, госпожице, това е свещен обет, който давам пред лицето на Бога и на хората… Искам целият ми живот да бъде посветен на изкуплението на един миг грешка. Искам цялото ви бъдеще да бъде толкова щастливо, че да изличи всички минали болки и скърби. Госпожице… — Жилбер се поколеба — съгласете се на брак, който ще направи свещено едно престъпно съвкупление.

Андре направи крачка назад.

— Не — каза Жилбер, — съвсем не съм луд. Не се опитвайте да избягате, не отдръпвайте ръцете си, които целувам… В името на прошката, в името на милостта съгласете да станете моя жена.

— Ваша жена? — извика Андре.

— О! — продължи Жилбер с разкъсващи сърцето ридания. — Кажете, че ми прощавате за онази ужасна нощ. Кажете, че моето насилие ви е ужасило, но и че ми прощавате заради моето разкаяние. Кажете, че моята любов, която потисках толкова време, оправдава моето престъпление…

— Негодник! — извика Андре с див гняв, — значи си бил ти? О, Господи! Господи!

Жилбер отстъпи ням и вкаменен от ужас пред тази красива бледа глава на Медуза, която изразяваше едновременно и ужас, и учудване.

— Такова ли нещастие си ми отредил, Боже — провикна се младото момиче с нарастваща възбуда, — да видя името си двойно опозорено — от престъплението и от престъпника? Отговори, подлецо! Отговори, негоднико! Ти ли беше?

— Тя не е знаела! — прошепна смазан Жилбер.

— Помощ! Помощ! — извика Андре и влезе в жилището си. — Филип! Помогни ми!

Жилбер я последва, мрачен и отчаян, и затърси с очи било някое място, където достойно да приеме ударите, които очакваше, било някое оръжие, с което да се защити. Никой не откликна на вика на Андре. Тя беше сама в жилището.

— Сама! О, да, сама съм! — извика младото момиче с лице, сгърчено от ярост. — Вън оттук, негоднико! Не предизвиквай Божия гняв!

Жилбер вдигна кротко глава.

— За мене вашият гняв е по-страшен от гнева на всички останали! Не ме упреквайте, госпожице, милост! — и той сплете умолително ръцете си.

— Убиец! Убиец! Убиец! — крещеше младата жена.

— Няма ли да ме изслушате? — провикна се и Жилбер на свой ред.

— Още едно наказание — да те изслушам! И какво ще кажеш? Да чуем!

— Онова, което вече казах преди малко — че извърших престъпление, но че за него ще намери извинение всеки, който надникне в сърцето ми. Освен това аз нося със себе си начина, по който то ще бъде поправено.

— Брак! — възкликна гордото младо момиче, което все повече и повече се разпалваше. — О, не, не изпитвам към вас гняв, а презрение, придружено от омраза. Това чувство е толкова долно и ужасно, че не разбирам как човек може да продължи жизнения си път, като му го хвърлят право в лицето, както в момента правя аз.

Жилбер пребледня, две гневни сълзи блеснаха в края на миглите му, а устните му изтъняха и побеляха като две седефени нишки.

— Госпожице — заяви той, като трепереше, — не съм чак толкова нищожен, че да не мога да послужа за възстановяването на вашата чест.

Андре се изправи.

— Ако ставаше въпрос за изгубена чест, господине, то това е вашата чест, а не моята. Моята чест е недокосната. Бих я изгубила единствено ако се омъжа за вас!

— Никога не съм вярвал — отвърна студено и рязко Жилбер, — че една жена, която ще става майка, държи сметка за други неща извън бъдещето на детето си.

— Аз пък не допускам, че ще се осмелите да се занимавате с това, господине! — заяви Андре и очите й блеснаха.

— Напротив, заемам се с това — отговори Жилбер, който започваше да надига глава при това ожесточено потъпкване на достойнството му, — правя го, тъй като не искам това дете да умре от глад, както често се случва в домовете на благородниците, където момичетата разбират честта по техен си начин. Хората са равни помежду си, госпожице. Мъже, които са били по-умни от останалите, са оповестили този принцип. Разбрах, че не ме обичате, защото не надниквате в сърцето ми, приемам и че ме презирате, макар че не знаете какво мисля, но никога няма да разбера, че ми отказвате да се погрижа за детето си. Ех, Боже мой! Можеше никога да не носите името ми, ако пожелаехте, можеше да продължите да се отнасяте с мен като с Жилбер градинаря, но не трябваше за жертвате детето си. Ето триста хиляди ливри, които един щедър покровител, който ме прецени по по-различен начин от вас, ми даде вместо зестра. Ако се оженя за вас, госпожице, тези пари ще ми принадлежат, а аз имам нужда само от малко въздух, за да дишам, ако ще живея, или от една дупка в земята, за да положат тялото ми, ако умра. Всичко останало го давам за детето си. Ето ви триста хиляди ливри.

И Жилбер постави на масата боновете, почти до ръката на Андре.

— Господине — каза му тя. — Допускате сериозна грешка. Вие нямате дете.

— Аз ли нямам дете?

— Всъщност за какво дете говорите? — попита Андре.

— Но… за същото дете, на което сте майка. Нима не признахте пред двама души, брат ви Филип и граф Дьо Балзамо, че сте бременна и че аз, окаяникът, нещастникът, съм бащата!

— А! Чули сте това? — извика отново Андре. — В такъв случай чуйте и какво ще ви кажа, господине. Вие сте ме изнасилили подло, притежавали сте ме, докато ме съм спяла, притежавали сте ме с помощта на престъпление. Аз ще ставам майка, така е. Но запомнете — детето ми има само майка, чувате ли! Изнасилили сте ме, но не сте баща на детето ми.

И като грабна от масата боновете, ги хвърли презрително вън от стаята, така че те докоснаха пребледнялото лице на нещастния Жилбер, преди да се разхвърчат. В този момент той усети в сърцето си толкова мрачен и суров гняв, че добрият ангел закрилник на Андре трябваше да потрепери още веднъж от страх за нея. Но гневът му не се разрази и младежът мина покрай Андре, без да я погледне. Едва беше прекрачил прага, когато тя се хвърли след него, затвори вратите, прозорците, капаците им, като че ли с това си бурно действие поставяше целия свят като преграда между миналото и настоящето.