Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

49.
Кралският кортеж

Глухият шум, който пълзеше от далечината и напомняше силен тътен, се усилваше. Това накара Жилбер да наостри уши. Тръпки пропълзяха по тялото му. Чуха се викове: „Да живее кралят!“ Такъв беше обичаят тогава.

Силен удар го върна към действителността, а шапката му се търкулна на земята.

Той подскочи, взе я, повдигна глава и позна племенника на семейството, с което току-що се беше разделил, който го гледаше с типичната за военните подигравателна усмивка.

— А, така значи! — каза той. — Не сваляме шапка пред краля?

Жилбер пребледня, погледна към прашната си шапка и каза:

— За първи път виждам краля, господине, и забравих да го поздравя, вярно е. Но аз не знаех…

— Не знаехте ли? — попита войникът, свъсвайки вежди.

Жилбер се изплаши да не го прогонят от мястото, което бе толкова подходящо, за да види Андре. Любовта, която кипеше в сърцето му, пречупи гордостта.

— Извинете ме — каза той. — Аз съм от провинцията.

— И сте дошли в Париж, за да учите ли, добри ми човече?

— Да, господине — отвърна Жилбер, преглъщайки яда си.

— Е, добре, понеже в момента се учите — каза сержантът, като спря ръката на Жилбер, който се готвеше отново да си сложи шапката върху главата, — научете и това: дофината се поздравява като краля, господа принцовете — като госпожа дофината. Така се поздравяват всички карети, върху които са изрисувани лилии. Знаете ли какво цвете е лилията, малкият, или ще трябва да ви се покаже?

— Не е нужно, господине, познавам я.

— За щастие — измърмори сержантът.

Кралските карети отминаха.

Редицата коли се точеше. Жилбер наблюдаваше с толкова жадни очи, че изглеждаше глуповато. Една след друга, пристигайки срещу вратите на абатството, каретите спираха. От тях слизаха благородниците от свитата.

При едно такова спиране Жилбер усети, че горещ огън облива сърцето му. Точно срещу него, най-много на десет крачки, в една от каретите с лилии, които сержантът го беше посъветвал да поздравява, той забеляза блестящото лъчезарно лице на Андре, облечена цялата в бяло — като ангел или като призрак.

Андре, която искаше да разбере защо каретите бяха спрели, надникна през прозорчето и оглеждайки се наоколо с лазурния си поглед, видя Жилбер и го позна. Жилбер се страхуваше, че като го забележи, тя ще се учуди и ще каже на баща си, седнал до нея в колата. Той не се лъжеше. Андре се учуди, обърна се и привлече вниманието на барон Дьо Таверне върху него, който, накичен с червената си лента, седеше величествено в кралската карета.

— Жилбер! — извика той сепнато. — Жилбер е тук? Кой ще се грижи за Маон?

Жилбер чу много добре тези думи и поздрави Андре и баща й с подчертано уважение. Нуждаеше се от всичките си сили, за да го направи.

— Но това е той? — продължи баронът, забелязвайки нашия философ. — Това наистина е тази птица Жилбер!

Мисълта, че Жилбер е в Париж, беше толкова далеч от ума му, че той не поиска да повярва първоначално на очите на дъщеря си и затова полагаше големи усилия да повярва на своите собствени очи.

А лицето на Андре, което Жилбер наблюдаваше с подчертано внимание, не изразяваше нищо друго освен съвършено спокойствие след първоначалното учудване. Баронът се наведе и повика Жилбер с ръка. Жилбер понечи да отиде при него, но сержантът го спря.

— Вижте добре, че ме викат — каза той.

— Кой?

— От тази карета.

Сержантът погледна в посоката, която Жилбер сочеше с пръст, и видя каретата на господин Дьо Таверне.

— Елате тук, странни младежо! — каза баронът на Жилбер, който се стремеше да върви с обичайната си крачка. — Кажете ми по каква случайност ви намирам в Сен Дьони, когато би трябвало да сте в Таверне?

Жилбер поздрави за втори път Андре и барона и отговори:

— Не случайността е тази, която ме доведе тук, господине, а решението ми.

— Какво? Решението ви, тъпако! Да не би случайно да вземате решения?

— Защо не? Всеки свободен човек има право да взема решения.

— Всеки свободен човек! А, така ли? Вие смятате себе си за свободен ли, малък нещастнико? Ей, Бога ми, какъв негодник! — изкрещя господин Дьо Таверне, вбесен от самочувствието, с което говореше Жилбер. — Вие — в Париж! И как дойдохте, моля ви? И с чии средства, ако обичате?

— Пеша — кратко отговори Жилбер.

— И какво ще търсиш в Париж, питам!? — изрева баронът.

— Най-напред — образование, после — богатство.

— Образование? Какво вършиш, безделнико?

— Същото, което върши един гениален човек, на когото искам да приличам — ако не по друго, то поне по упоритостта и постоянството му — отвърна Жилбер. — Преписвам ноти.

Андре обърна глава.

— Преписвате ноти ли? — попита тя.

— Да, госпожице.

— Значи вие ги познавате? — добави тя презрително със същия тон, с който би казала: „Вие лъжете.“

— Познавам нотите, а това е достатъчно! — отвърна Жилбер.

— Ще видите, че този негодник — каза баронът — ще ни заяви след малко, че може да свири и на пиано като Хайдн.

— Може би щях да мога да свиря — вметна Жилбер, — ако бях се осмелил да докосна с пръст клавишите.

Между другото човек трудно прощава на стоящите по-долу от него грешката, в която самите те го изобличават. Докато дъщеря му се успокояваше, баронът се ядосваше още повече.

— Ах, бандит такъв! — крещеше той. — Ти бягаш, скиташ се и когато ти искат сметка за поведението, разправяш врели-некипели. И разбери! Понеже не искам по моя вина около двореца да се влачат крадци и скитници…

Андре се опита с жест да успокои баща си, тя чувстваше, че прекаленият яд не е проява на превъзходство.

Но баронът отстрани покровителствената ръка на дъщеря си и продължи:

— … ще кажа на господин Дьо Сартин и ти ще прекараш известно време в Бисетър[1], жалък философ!

Жилбер отстъпи назад, нахлупи шапката си и пребледнял от гняв, рече:

— Господин барон, запомнете това — откакто съм в Париж, намерих покровители, които ще накарат вашият господин дьо Сартин да виси пред вратата им!

— Как не! — извика баронът. — И така, ако не отидеш в Бисетър, няма да се спасиш от ударите с камшик. Андре, Андре, повикайте вашия брат, който е там, съвсем близо.

Андре се наведе към Жилбер и му каза заповеднически:

— Хайде, господин Жилбер, изчезвайте!

— Филип, Филип! — провикна се старецът.

— Бягайте — каза Андре на младежа, който стоеше ням и неподвижен на мястото си като отнесен.

Един конник, чул вика на барона, препусна към каретата: беше Филип дьо Таверне в униформа на капитан. Младият човек беше радостен и изглеждаше превъзходно.

— Я, виж ти! Жилбер! — каза той добродушно, като позна младежа. — Жилбер тук! Добър ден, Жилбер… Какво желаете от мене, татко?

— Добър ден, господин Филип! — отвърна младежът.

— Искам — извика яростно баронът — да вземеш шпагата си и да накажеш този негодник.

— Но какво е направил? — попита Филип, като оглеждаше с учудване ту побеснелия барон, ту невъзмутимия Жилбер.

— Той направи, направи… — извика пак баронът. — Удряй както се удря куче, Филип!

Таверне се обърна към сестра си.

— Не, Филип, не! — каза Андре. — Не е направил нищо. Баща ми го прихващат пак… Господин Жилбер вече не е наш служител и в такъв случай има абсолютното право да бъде където иска. Баща ми не иска да разбере това и като го видя тук, се разгневи.

— Това ли е всичко? — попита Филип.

— Абсолютно, братко.

За щастие през това време тържествената реч беше приключила и каретите продължиха. Каретата на барона се поотдалечи, другите я последваха. Андре изчезваше като в сън. Жилбер остана сам, готов да се разплаче или да започне да вие, неспособен — както смяташе — да понесе нещастието си.

В този момент една ръка докосна рамото му. Той се обърна и видя Филип, който беше слязъл от коня, беше го поверил на грижите на един войник от неговия полк и се приближаваше усмихнат към Жилбер.

— Да видим какво се е случило, бедни ми Жилбер, и защо си в Париж?

Този откровен и сърдечен тон трогна младежа.

— Ех, господине — каза той с въздишка, изтръгната въпреки стоицизма му. — Какво щях да правя в Таверне? Питам ви. Бих умрял от отчаяние, невежество и глад.

Филип потрепери, тъй като неговият безпристрастен ум, подобно на Андре, бе смаян от болезнената безизходица, в която бяха изоставили младия човек.

— И ти се надяваш да успееш в Париж ли, горкичкият — без пари, без покровителство и без доходи?

— Вярвам в това, господине. Човек, който иска да работи, рядко умира от глад там, където има други хора, които не желаят да работят.

Филип се смути от този отговор. Никога той не беше смятал Жилбер за нещо друго освен едно близко, но незначително същество.

— Слушай, Жилбер — продължи младият човек, — знаеш, че винаги съм те обичал. Дали съм прав, или греша — ще покаже бъдещето. Твоята необщителност ми изглеждаше като деликатност, а грубостта ти наричах гордост.

— Ах, господин рицарю! — каза Жилбер развълнувано.

— Аз ти желая доброто, Жилбер.

— Благодаря ви, господине.

— Бях млад и нещастен като теб въпреки моето положение. Какво смяташ да правиш?

— Искам да уча — каза той.

— Но за да учиш, трябват учители, а за да им заплатиш — пари.

— Аз печеля, господине.

— Ти печелиш! — възкликна Филип, усмихвайки се. — И колко печелиш?

— Печеля двадесет и пет су на ден, а мога да спечеля тридесет, дори четиридесет.

— Но това стига, колкото човек да яде.

Жилбер се усмихна.

— Виж какво, може би не желаеш услугите ми.

— Вашите услуги?! На мене, господин Филип?

— Естествено — моите услуги. Срамуваш ли се да ги приемеш?

Жилбер не отговори.

— Хората трябва да си помагат един на друг — продължи Мезон-Руж.

Жилбер вдигна глава и впери умните си очи в благородното лице на младия човек.

— Учудват ли те тези думи? — попита Филип.

— Не, господине — отговори Жилбер. — Това е езикът на философията.

— Имаш право, но това е езикът на нашето поколение. Дори дофинът споделя тези принципи. Хайде, не се прави на горд пред мен! — продължи Филип. — Това, което ще ти заема, ти ще ми върнеш по-късно. Кой знае дали един ден ти няма да бъдеш някой Колбер[2] и Вобан[3]?

— Или някой Троншен[4] — добави Жилбер.

— Така да бъде. Ето моята кесия, да си я разделим!

— Благодаря, господине — рече непокорният младеж, трогнат, без да иска да го признае, от чудесната постъпка на Филип, — благодаря, нямам нужда от нищо. Но… но… аз съм ви благодарен повече, отколкото, ако ги приема, бъдете сигурен в това.

И като поздрави смаяния Филип, той пъргаво настигна тълпата и се изгуби в нея.

Бележки

[1] Бисетър — през XVII-XVIII в. приют за старци и душевноболни — бел.прев.

[2] Колбер — препоръчан от Мазарини на Луи XIV, той е последователно интендант, инспектор по финансите и от 1688 — държавен секретар. Създател на Френската академия на науките и на Обсерваторията. Допринася много за укрепването на абсолютната монархия — бел.прев.

[3] Вобан — френски маршал, главен секретар по укрепленията. Критиките му за политиката на Луи XIV причиняват упадъка в кариерата му — бел.прев.

[4] Троншен — политик, роден в Женева, юрист по образование, член на Съвета на Женева, автор на съчинението „Писма, писани от полето“, насочено срешу Жан-Жак Русо — бел.прев.