Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (152)

150.
Бащата и синът

Когато Филип се върна при сестра си, я откри твърде възбудена и много разтревожена.

— Приятелю — каза тя, — във ваше отсъствие мислех много за онова, което ми се случи в последно време. Това е пропаст, която ще погълне и малкото ми останал разсъдък. Срещнахте ли се с доктор Луи?

— Идвам от дома му, Андре.

— Този човек отправи ужасно обвинение към мен. Вярно ли е то?

— Не се е излъгал, сестричке.

Андре пребледня и нервен пристъп сгърчи тънките й дълги бели пръсти.

— Името! — каза тя. — В такъв случай, кажете ми името на подлеца, който ме погуби!

— Не трябва да го узнаете, сестричке. Никога.

— О, Филип, не ми казвате истината. Лъжете за сметка на собствената си съвест… Трябва да науча името. Колкото и слаба да съм, ми е останала молитвата и чрез нея мога да обърна целия Божи гняв в оръжие срещу него… Кажете ми името на този човек, Филип!

— Андре — каза той, — не мога да ви кажа нещо, което не е известно и на мен.

Филип стисна двете си ръце в юмруци и вдигна очи към небето.

— Може би познавам този мъж! — извика Андре с нарастващи гняв и възмущение. — Усетих върху себе си отново странното му влияние.

— Той е невинен. Срещнах се с него. Имам и доказателство… Не търсете повече, Андре, откажете се…

Обхванат от ужасно отчаяние, Филип закри лицето си с ръце. После изведнъж откри лицето си.

— От какво се оплаквам? — каза той с усмивка. — Сестра ми е чиста и ме обича. Никога не е предала нито доверието ми, нито приятелството ми. Тя е млада като мен, добра като мен. Ще живеем заедно, ще остареем заедно… Двамата ще сме по-силни от целия свят!

Докато младежът я утешаваше, Андре ставаше все по-тъжна. Тя сведе към земята бледото си чело, а погледът й придоби същото изражение на мрачно отчаяние, от което Филип току-що се беше поотърсил с цялата си смелост.

— Говорите само за нас двамата — каза тя и впи проницателните си сини очи в живото подвижно лице на брат си.

— За кого още искате да говоря, Андре — попита младежът, като издържа погледа й.

— Ние имаме баща. Той как ще се отнесе с дъщеря си?

— Казах ви и вчера да забравите всичките си мъки и страхове, да ги отхвърлите от съзнанието си, както вятърът отхвърля утринната омара, да прогоните всеки спомен и всяко чувство, ако те не се отнасят до мен — отвърна студено Филип. — Наистина, скъпа ми Андре, никой не ви обича повече от мен и никой не ме обича повече от вас. Защо ние, изоставените сирачета да се обременяваме с ярема за отплата към баща ни?

— Но тогава, братко, трябва ли да мисля…

— Не трябва да губим време в ненужни разговори, приятелко. Съберете всичко, което имате. Доктор Луи ще уведоми дофината за вашето заминаване. Знаете какви доводи ще изтъкне — че имате нужда да промените въздуха, че имате необясними страдания. Пригответе всичко за пътуването.

Андре стана:

— И мебелите ли? — попита тя.

— О, не, не. Бельо, дрехи, бижута.

Андре се подчини. Приготви няколко сандъка. Опразни в тях най-напред чекмеджетата с бельо на скрина, после взе дрехите от гардероба, където се беше скрил Жилбер, а накрая взе и няколко ковчежета и поиска да ги сложи в най-големия сандък.

— Какво е това? — попита Филип.

— Това е ковчежето с огърлицата, която Негово величество ми изпрати, след като бях представена в Трианон.

Филип пребледня, като прецени колко е скъп подаръкът.

— Само с тези скъпоценности ще живеем по подобаващ начин навсякъде — каза Андре. — Обзалагам се, че само перлите струват сто хиляди ливри.

Филип затвори ковчежето.

— Наистина са много ценни — заяви той, като затвори ковчежето и го взе от ръцете на Андре. — Нямаше ли още някакви скъпоценни камъни?

— О, приятелю, те не могат да се сравняват с тези. Украсяваха тоалетката на добрата ни майчица преди петнадесет години. Часовникът, гривните, обиците са украсени с брилянти. Пазим и самия портрет. Баща ни искаше да продадем всичко, тъй като тези неща вече не били на мода.

— Но само те ни остават — каза Филип. — Те са единственото ни богатство. Сестричке, ще дадем за претопяване златните украшения, ще продадем и скъпоценните камъни от портрета. Така ще получим около двадесет хиляди ливри, достатъчна сума за двама несретници.

— Но ковчежето с перлената огърлица е мое! — настоя Андре.

— Никога не се докосвайте до тези перли, Андре, те ще ви изгорят пръстите. Всяка от тях е с особен характер и оставя особен отпечатък върху шията, на която виси, и така опетнява челото на притежателката си.

Андре настръхна.

— Ще взема това ковчеже, Андре, и ще го върна на когото принадлежи. Казвам ви, това богатство не е наше и ние нямаме никакво желание да претендираме за него, нали?

— Както кажете, братко — отвърна Андре, като трепереше от срам.

— А сега, сестричке, облечете се за последното си посещение при дофината. Бъдете съвсем спокойна, много почтителна, покажете дълбоко съжаление, че напускате една толкова издигната покровителка.

— Но аз наистина изпитвам съжаление — прошепна Андре развълнувано, — към нещастието ми се прибавя и тази болка.

— Отивам в Париж, сестричке, ще се върна тази вечер и веднага ще ви отведа със себе си. Разплатете се тук за всичко, което дължите, ако имате задължения.

— Не. Не дължа нищо. Никол избяга… а, да, бях забравила Жилбер.

— Дължите нещо на Жилбер ли? — извика Филип.

— Но да — каза съвсем естествено Андре. — Той ми носеше цветя от началото на пролетта. Както и сам казахте, понякога съм несправедлива към това момче, което в края на краищата беше любезно… Ще му се отплатя по друг начин.

— Не, не. Ще загубите ценно време… Ще направим друго. Като минавам през алеите, ще се срещна с него, ще си поговорим и… ще му платя…

— Щом е така, добре. Довиждане, до тази вечер.

Филип целуна ръка на младото момиче, което се хвърли на врата му. Той я притисна нежно и чу биенето на сърцето й. После, без да се бави, замина за Париж. Каретата го остави пред прага на малкия дом на улица „Кок-Ерон“. Знаеше, че там ще намери баща си.

Когато Филип позвъни на вратата, баронът се разхождаше из градината и съседния двор и изричаше ужасяващи слуха ругатни. Затова посрещна Филип с едва доловима досада и с леко любопитство. Не му трябваше много време, за да забележи ужасната бледност ни сина му, скованото му лице и сгърчената му уста. Така въпросите, които се канеше да му зададе, замръзнаха на устните му и той каза само:

— Вие? По какъв случай?

— Ще имам честта да ви обясня, господине — отвърна Филип.

— Това момче винаги има тържествени маниери, които ме обезпокояват. Вест за нещастие или за сполука ми носите?

— Нещастие, господине — каза сериозно Филип.

Баронът се олюля.

— Съвсем сами ли сме тук? — запита Филип.

— О, да.

— Не искате ли влезем вътре в къщата, господине?

— Защо не останем на открито и не поговорим под тези дървета…

— Защото има неща, за които не се разговаря под синия небесен свод.

Баронът погледна сина си и се подчини на безмълвния му знак, като се престори на безразличен и дори на лицето му се изписа усмивка. Последва го в ниската зала, чиято врата Филип вече беше отворил. Едва след като я затвори грижливо, младежът изчака баща му да потвърди, че е готов да слуша, и го изчака да седне удобно в най-хубавото кресло.

— Господине — каза Филип. — Сестра ми и аз ще се сбогуваме с вас.

— Как така? — попита силно изненаданият барон. — Вие ще си тръгнете? Ами службата?

— Вече няма такава за мен… Знаете, че обещанията на краля не се осъществиха… за щастие.

— Обяснете ми… Как така сте щастлив, че вече не сте полковник на един хубав полк? Отивате далеч с вашата философия.

— Но не отивам твърде далеч, като предпочитам честта пред изпълнения с безчестие успех. Но, умолявам ви, господине, да не навлизаме в размишления по този повод…

Баронът свъси вежди.

— А сестра ви? И тя ли забравя дълга си и службата си при госпожата?

— Тя трябва да подчини задълженията си на други по-важни, господине.

— А от какъв характер са те, моля?

— Продиктувани от най-наложителни обстоятелства.

Баронът се надигна от креслото и смотолеви.

— Винаги съм мразил гатанките.

— Ще обясня тогава. Сестра ми си отива, тъй като е принудена на бяга, за да избегне позора.

Баронът избухна в смях.

— Ама че деца за пример имам! — провикна се той.

Филип вдигна рамене.

— Господине, и аз като вас имам съвест и съзнавам необходимостите, които ми налага честта, но не пролятата кръв ще върне обратно…

— Думи, празни думи, фрази на философ! — провикна се старецът, раздразнен до такава степен, че чак изглеждаше величествен. — Впрочем щях без малко да кажа думи на… страхливец.

— Добре сторихте, че се въздържахте, господине — отвърна Филип, като силно пребледня и потрепери.

Баронът издържа гордо безпощадния и заплашителен поглед на сина си.

— Та, казвах — поде отново той, — и моята логика не е така лоша, както искат да ми внушат, че всяко безчестие на света произлиза не от дадена постъпка, а от целта, заради която е извършено. Ето как отговаря на нападението на безчестника благородник, който носи името Таверне Мезон-Руж! Минавам на сестра ви. Ако според моята система за критерии мъжът не трябва никога да бяга от нещо или някого, с когото може да се бие, жената също трябва да отстоява твърдо позициите си. За какво служи добродетелта, господин философ, ако не за да отблъсква нападенията на порока?

И барон Дьо Таверне отново започна да се смее.

— Госпожица Дьо Таверне се е уплашила… нали? Почувствала се е слаба…

— Господине — възрази Филип, като се приближи до баща си, — госпожица Дьо Таверне не е слаба, а е победена! Измамена е и е попаднала в клопка.

— Но аз не разбирам…

— Ще разберете… Някой подлец е вкарал някого в стаята на госпожица Дьо Таверне…

Баронът пребледня.

— Този подлец — продължи Филип — е искал името Таверне, моето и вашето, господине, да се покрие с петно, което не може да се изчисти. Да видим! Къде е шпагата на младежа, който ще пролее кръв и струва ли си трудът?

— Господин Филип…

— А! Не се страхувайте от нищо! Не обвинявам никого, не познавам никого… Престъплението е замислено в мрак и е станало в мрак… Никой няма да пита нищо, когато след няколко месеца види сестра ми, господин барон!

— Но в такъв случай, Филип — извика старецът с блеснали от радост очи, — късметът и славата на дома ни не са угаснали, в такъв случай ние печелим!

— В такъв случай вие сте наистина такъв, за какъвто ви мислех — каза Филип с огромно отвращение.

— Нахалник!

— Достатъчно! — възрази Филип. — Внимавайте, като говорите толкова високо, да не събудите духа на майка ми.

Баронът сведе глава пред огъня, който искреше от очите на сина му.

— Дъщеря ми — каза той след малко — няма да ме напусне против волята ми.

— Сестра ми няма да ви види повече, татко — заяви Филип. — Изпрати ме да ви го кажа.

Баронът изтри с треперещата си ръка напуканите си и влажни устни.

— Така да бъде! — каза той и добави — Не случих с децата си — синът е глупак, а дъщерята е неопитомена.

— Имах още две неща да ви казвам, господине. Ето първото: Кралят ви е дал едно ковчеже с перли… Дал ги е на вас, господине… Няма значение впрочем… Сестра ми не носи подобни бижута… Госпожица Дьо Таверне не е проститутка. Тя ви моли да върнете ковчежето на онзи, който ви го е дал, или в случай че се страхувате да не обидите Негово величество, който направи толкова за нашето семейство, да го задържите вие.

Филип подаде ковчежето на баща си. Той го взе, отвори го, погледна перлите и го хвърли върху едно шкафче.

— Понеже не сме богати, господине, тъй като вие заложихте или продадохте всичко, дори онова, което принадлежеше на майка ни, о, не ви упреквам за това, не дай Боже…

— И по-добре — каза баронът през зъби.

— В края на краищата, тъй като скромното ни наследство включва само Таверне, ви молим да изберете за ваш дом между Таверне и тази малка къщичка. След вашия избор ще се оттеглим в другия.

Баронът ядно смачка дантеленото си жабо. Гневът му се забелязваше единствено по мърдането на пръстите му, по слабата пот на челото му и потрепването на устните му. Филип дори не забеляза тези признаци, тъй като беше извърнал глава.

— Предпочитам Таверне — отговори баронът.

— Тогава за нас остава къщичката.

— Кога заминавате?

— Още тази вечер… Не, веднага.

Като каза тези думи Филип се поклони.

— В Таверне — продължи баронът — човек изглежда като крал с рента от три хиляди ливри… Аз ще бъда крал и половина. Филип, позволявам ви да подпишете с нашето фамилно име първия си философски трактат, който ще публикувате. Що се отнася до Андре… и до нейната първа творба… посъветвайте я да я кръсти Луи или Луиз. Това име носи щастие.

Баронът излезе, като си подсвиркваше, а Филип, с кръвясали очи и пламнало в огън чело, стисна дръжката на шпагата си и прошепна:

— Дари ме с търпение и забрава, Боже!