Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (68)

66.
Андре дьо Таверне

На 30 май^[1], с други думи, на по-следващия ден от ужасната нощ, за която Мария-Антоанета беше казала, че е изпълнена със знамения и предупреждения, Париж на свой ред празнуваше сватбата на бъдещия си крал. Вследствие на това цялото население се отправи към площад „Луи XV“, откъдето трябваше с голяма тържественост да бъдат изстреляни фойерверките — това допълнение към празника, с което парижанинът се шегува, но без което не може.

Към седем вечерта заедно с първите любопитни пристигнаха няколко отделения стрелци.

Работата по спазването на реда не беше поета от френските гвардейци, защото градската управа не пожела да заплати възнаграждението от хиляда екю, поискано от техния командир, дворцовия маршал полковник херцог Дьо Бирон. Този полк възбуждаше едновременно обич и страх сред населението, защото всеки войник от корпуса минаваше едновременно и за Цезар, и за Мандрен^[2].

Любопитно бе да се наблюдава сръчността, с която зяпачите се справяха в устрема си с всяка трудност по пътя си. Една от улиците беше много широка, но все още незавършена. Щяха да я кръстят „Кралска“. Към осем и половина всички обърнати в различни посоки погледи започнаха да се насочват в една и съща точка и се втренчиха в дървената площадка за изстрелването на фойерверките. И тогава неотстъпно играещите лакти започнаха да бранят вече истински целостта на завладените територии срещу появяващите се непрестанно нови завоеватели.

Всъщност планът на фойерверките изглеждаше по-скромен и по-ясен от този във Версай и подчиняваше пиротехническите възможности на една изискана идея, а кралицата на онази епоха — алегорията, се изразяваше с помощта на изящен архитектурен стил.

Що се отнася до букета — твърде важна част, с която задължително завършваха тържествата — защото парижанинът винаги съдеше за фойерверките според блясъка на букета — управителят на всичко това Руджиери го беше отделил от центъра и го беше поставил откъм страната на реката, зад статуята на Луи XV, в един бастион, целия натъпкан с допълнителни ракети. Това принуждаваше гражданите да се повдигнат с още три-четири тоаза и да насочат погледите си над това възвишение, където беше поставен букетът с цветя.

Каретите продължаваха да пристигат и да нахлуват в самия площад. Скоро зад колите се натрупаха още хора от непрестанно нарастващата тълпа, така че каретите — дори да искаха да се оттеглят — вече не можеха да го направят, притиснати в гъстата и шумна маса от хора. Тогава се видя как — чрез дързостта, с която парижанинът нахлува навсякъде и която не може да се сравни с нищо освен с дългото му търпение, с което се оставя да нахлуят при него — върху покривите на каретите се качват френски гвардейци, работници и лакеи.

Покрай новите сгради, където днес са хотел „Крийон“ и Кралското хранилище, колите на поканените, между които без всякаква предпазливост не беше оставен коридор, се образуваха три редици, които се простираха от едната страна от булеварда до Тюйлери, а от другата — от булеварда до „Шан-з-Елизе“. Те се виеха като тройно увита змия.

Една от каретите пристигна към девет часа, с други думи, едва няколко минути преди определения час за фойерверките, и се опита да си пробие път към вратата на управителя. Но това оспорвано вече от известно време желание изглеждаше сега дръзко, дори невъзможно. Четвърта редица карети, притискаща първите три, беше вече започнала да се образува и конете, които бяха част от нея, бяха измъчвани от тълпата. От буйни те се превръщаха в бесни, мятаха наляво и надясно копитата си при най-малкото раздразнение и причиниха няколко нещастни случая, които се изгубиха в шума и хората.

Увиснал върху пружините на тази карета, която току-що беше пробила пътя си в тълпата, един младеж риташе и отклоняваше всички желаещи, които се опитваха да си послужат с това улеснение като със средство за придвижване и което той сякаш си беше присвоил. Когато каретата спря, младежът скочи настрани, но без да пусне ресора, на който продължи да се държи с една ръка. През отворената вратичка на каретата той можа да чуе оживения разговор между собствениците на колата.

Глава на жена, цялата облечена в бяло и с няколко естествени цветя в косите, се наведе навън. Веднага един глас й извика:

— Хайде, Андре, не се навеждайте така или, по дяволите, вие рискувате да ви целуне първият минаващ грубиян. Не намирате ли, че нашата карета сред този народ е сякаш посред някоя река. Ние сме във водата, скъпа моя, при това — в мръсната вода. Да не се мокрим!

Главата на младото момиче се прибра в каретата.

— Но оттук не се вижда нищо, господине, — каза тя. — Ако нашите коне можеха да направят само един полукръг, ние щяхме да виждаме от вратичката така добре, както от прозорците на управителя.

— Обърнете, кочияш — извика баронът.

— Това е невъзможно, господине — отвърна кочияшът, — това би означавало да прегазя десет души.

— Ами, чумата да го вземе — прегази ги.

— Кой е онзи барон там, който иска да гази този нещастен народ? — извикаха няколко заплашителни гласа.

— По дяволите, аз съм! — каза Дьо Таверне, който се наведе и навеждайки се, показа една голяма червена лента, на която висеше орден.

По това време все още уважаваха големите ленти и дори големите червени ленти. Измърмориха нещо, но то бързо затихна.

— Почакайте, татко, аз ще сляза и ще видя дали има начин да се мине — каза Филип.

— Пазете се, братко, ще се нараните.

— Татко — каза Филип, като се усмихваше, — дори да бяхте самия дофин, не биха се отместили заради вас, особено — страхувам се — в този момент, защото ето, че фойерверките започват.

— Тогава ние няма да видим нищо — каза тъжно Андре.

— Грешката е ваша, по дяволите! — отвърна баронът. — Вие изгубихте повече от два часа за тоалета си.

— Братко — каза Андре, — не бих ли могла да се опра на ръката ви и да застана с вас сред всички тези хора?

— Да, да, малка госпожо — казаха много гласове, трогнати от красотата на Андре. — Да, елате. Вие не сте пълна и ще ви направим място.

И тя се спусна леко, без да докосне стъпалото на колата.

— Така да бъде — каза баронът, — но аз не се интересувам от фойерверки и оставам тук.

— Добре, останете — каза Филип. — Ние няма да се отдалечаваме много, татко.

И наистина, ако не е раздразнена, тълпата е винаги почтителна, тя винаги се прекланя пред върховната кралица, наречена красота. Тълпата се разтвори пред Андре и брат й, а един гражданин, който със семейството бе отстъпил на каменна пейка, накара жена си и дъщеря си да се пораздалечат, за да може Андре да намери място между тях. Филип застана в краката на сестра си, която пък облегна една от ръцете си върху рамото му.

Жилбер, който ги беше проследил, стоеше на четири крачки от младите хора и поглъщаше Андре с очи.

— Добре ли сте, Андре? — попита Филип.

— Чудесно! — отговори младото момиче.

— Ето какво значи да си красива жена! — каза Филип, като се усмихваше.

— Да, тя е красива, много красива! — прошепна Жилбер.

Андре чу тези думи, но понеже те без съмнение излязоха от устата на някой човек от простолюдието, тя им обърна толкова внимание, колкото един индийски бог обръща на пария, който му отдава почит.