Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (45)

43.
Ботаникът

Жилбер взе решение и се приближи съвсем. Но като отвори уста, я затвори, без да е произнесъл нито дума. Колебаеше се. Стори му се, че е дошъл да проси милостиня, а не да предяви правото си. Старецът забеляза тази нерешителност и тя като че ли му помогна самият той да дойде на себе си.

— Искате да ми кажете нещо ли, приятелю? — попита той, усмихвайки се, като остави хляба върху поваленото дърво.

— Господине, виждам, че хвърляте хляба си на птиченцата, сякаш не е казано, че ги храни Бог. А аз познавам един човек, който би оспорил вашия хляб на птиченцата.

— Вие ли сте този човек, приятелю? — провикна се старецът. — Да не би случайно да сте гладен?

— Много съм гладен, господине, кълна ви се и ако позволите…

Старецът грабна веднага хляба с малко прибързано съчувствие. После, размисляйки, изведнъж се вгледа в Жилбер с живите си умни очи.

— Човек винаги огладнява, когато не е ял дванадесет часа, господине — каза Жилбер. — А аз вече не съм ял от двадесет и четири часа.

Истината в думите на младия човек се потвърждаваше от развълнуваното му лице, от треперенето на гласа му и от бледността. Тогава старецът престана да се колебае или по-скоро да се страхува. Той му протегна едновременно и хляба, и кърпата, от която вадеше черешите.

— Благодаря, господине — каза Жилбер, отблъсквайки леко кърпата. — Не искам нищо освен хляб, това е достатъчно.

И той счупи на две парчето хляб, взе едната половина и върна другата. После седна върху тревата на три крачки от стареца, който го гледаше с нарастващо учудване.

Яденето трая кратко. Имаше малко хляб, а Жилбер беше много гладен. Старецът не го смути с нито една дума. Той продължи мълчаливия си изпит върху него, но бегло, правейки се, че разглежда най-внимателно цветята и растенията от своята кутия. Все пак, като видя Жилбер да се приближава до локвата, извика живо:

— Не пийте от тази вода, млади човече, тя е заразена от разлагането на мъртвите растения, останали в нея от миналата година, а също и от жабуняка, плуващ на повърхността й. Вземете си по-добре няколко череши, те ще ви освежат не по-зле от водата. Вземете си, каня ви да го сторите, защото виждам, че вие не сте някой досадник.

— Вярно е, господине, да бъда досаден е нещо, което противоречи изцяло на моята същност, а и аз самият се страхувам най-много от това да не бъда досаден. Току-що го доказах във Версай.

— А, значи вие идвате от Версай? — попита странникът, като се вгледа в Жилбер.

— Да, господине — отвърна младежът.

— Това е богато място. Трябва да си много беден или много горд, за да умреш от глад там.

— Аз съм и едното, и другото, господине.

— Скарали сте се с вашия господар ли? — попита плахо странникът, който следеше неотстъпно Жилбер с питащия си поглед и едновременно с това редеше растенията в кутията си.

— Нямам господар, господине.

— Приятелю — каза странникът като покри главата си с ръце, — това е много амбициозен отговор.

— Но при все това е верен.

— А какви са вашите принципи! Кажете! Изглеждате ми много млад, приятелю, за да имате установени принципи.

— Господине, знам, че всички хора са братя и че всеки човек с раждането си поема определени задължения към братята си. Зная, че Бог ме е дарил с известна стойност, колкото и малка да е тя, и че щом аз признавам стойността на другите, мога да изисквам и те да признаят моята, ако не преувеличавам. Тъй като не върша нищо несправедливо или опозоряващо, имам право на известно уважение като човек от страна на другите.

— О, о! — каза странникът. — Вие сте се занимавали с наука?

— Не, господине, не — за нещастие. Чел съм само „Разсъждения върху неравнопоставеността“ и „Общественият договор“. От тези две книги черпя моите знания, а може би от тях произлизат и всичките ми мечти.

При тези думи на младежа очите на непознатия се оживиха. Той направи едно движение, с което едва не счупи един стрък сухоцвет, който се беше понадигнал от кутията.

— И какви са принципите, които проповядвате?

— На Русо — довърши младежът. — О, господине, не съм учил философия в колеж, но моят инстинкт ми подсказва съвършенството и полезността на „Общественият договор“ сред всички книги, които съм чел. Нещастието кара човек да узрее преждевременно, господине, що се отнася до мечтите, то ако бъдат оставени да следват естествения си ход, те могат да завършат зле.

— За кого намеквате? — попита той, изчервявайки се.

— За никого, господине — каза Жилбер.

— Приличате ми на човек, изучавал женевския философ. Да не би да намеквате за живота му?

— Не го познавам — отговори наивно Жилбер.

— Не го ли познавате? — непознатият въздъхна. — Ех, млади човече, той е един нещастен човек.

— Невъзможно! Жан-Жак Русо нещастен?! Но, в такъв случай няма вече справедливост — нито тук, на земята, нито там — на небето. Нещастен! Човекът, който е посветил живота си на човешкото щастие?!

— Хайде, хайде! Виждам, че наистина не го познавате. Но да говорим за вас, приятелю, ако обичате.

— Аз ли? Отивах в Париж. Вие парижанин ли сте, господине?

— Да… тоест не.

— Е! Кое от двете? — попита Жилбер, като се усмихна.

— Не обичам да лъжа и си давам сметка за това всеки път, когато човек трябва да помисли, преди да проговори. Парижанин съм, ако под парижанин се разбира човек, който живее в Париж от дълго време и който живее парижкия живот, но не съм роден в този град. Защо ми задавате този въпрос?

— Той е свързан в съзнанието ми с разговора, който току-що водихме. Исках да кажа, че ако живеете в Париж, трябва да сте виждали Русо, за когото говорихме преди малко.

— Действително, виждал съм го няколко пъти.

— Хората го гледат, като минава, нали? Възхищават му се, сочат го с пръст като благодетеля на човечеството.

— Не. Децата го преследват и насъсквани от родителите си, го замерят с камъни.

— Ах, Господи! — изрече Жилбер с болезнено стъписване. — Но поне е богат, нали?

— Всяка вечер, когато заспива, той не знае дали на другия ден няма да се събуди в Бастилията.

— О! Колко ли мрази тогава хората!

— Нито ги обича, нито ги мрази — отвратен е от тях, това всичко.

— Да не мразиш хората, които се отнасят зле с тебе? — провикна се Жилбер. — Не мога да разбера това.

— Русо винаги е бил свободен, господине. Русо винаги е бил достатъчно силен, за да разчита само на себе си. А силата и свободата винаги правят хората кротки и добри, робството и слабостта ги правят лоши. Човек е свободен дори и в затвора, приятелю. Ако утре Русо бъде в Бастилията (а това все ще му се случи някой ден) — там той ще мисли и пише също така свободно, както в планините на Швейцария. Що се отнася до мен, то аз никога не съм мислил, че свободата на човека се състои в това той да прави каквото си поиска, а в това никаква сила никога да не го накара да върши онова, което той не иска.

— Русо ли е написал всъщност това, което изрекохте, господине?

— Така мисля — отвърна непознатият.

— Няма го в „Общественият договор“.

— Не, то е в една нова творба, наречена „Мечтанията на един самотник“.

— Господине — каза Жилбер, — смятам, че ние си приличаме по едно нещо.

— По какво?

— По това, че и двамата обичаме Русо и се възхищаваме от него.

— Да се върнем на това, от което започнахме — промълви непознатият. — Казахте, че сте напуснали господаря си във Версай?

— Да. Там трябваше да служа за забавление на лишени от работа господари, но аз си помислих, че щом съм млад, мога да уча и да вървя по своя път, че не трябва да губя ценно време от младостта си и да унижавам човешкото си достойнство.

— Това е добре — каза сериозно непознатият, — но за да проправите пътя си, имате ли предначертан план?

— Господине, имам амбицията да стана лекар.

— Хубава и благородна кариера, в която човек трябва да избира между истинската наука — скромна и мъчителна, и шарлатанството — безочливо, позлатено, дебелашко. Ако обичате истината, млади човече, станете лекар, а ако обичате блясъка — престорете се на такъв.

— Но за да учиш, трябват много пари, нали, господине?

— Трябват, разбира се, но не чак толкова много.

— Факт е — подхвана Жилбер, — че Жан-Жак Русо, който знае всичко, е учил безплатно.

— Безплатно ли? О, млади човече — каза старецът с тъжна усмивка. — Вие наричате безплатни най-скъпите неща, с които Бог е дарил хората — искреността, здравето, съня. Ето какво струва на женевския философ малкото, което е научил.

— Малкото? — извика Жилбер, почти възмутен.

— Несъмнено. Разпитайте за него и чуйте какво ще ви кажат.

— Най-напред, това е един голям музикант.

— О, не може да се каже, че „Селският гадател“^[1] е добра опера само защото Луи XV е изпял със страст: „Изгубих моя служител.“

— Той е и голям ботаник. Вижте писмата му, до които никога не можах да се добера освен до някои страници. Трябва да го признаете — вие, който събирате растения в гората.

— О! Човек понякога се смята за ботаник, но често не е такъв…

— Довършете.

— … а е само събирач на билки и още…

— Русо знае и латински.

— Твърде зле.

— И все пак аз прочетох в един вестник, че е превел един латински автор, наречен Тацит.

— Защото в своята гордост (уви, всеки човек е горд на моменти) той е поискал да предприеме едновременно всички неща, но в предговора на книгата — единствената книга, която е превел — той признава, че разбира зле Тацит и че Тацит е силен съперник, който бързо го е уморил. Не, не, добри ми младежо, напук на вашето възхищение трябва да ви кажа, че няма човек с универсални възможности.

— Да. Може би той заема една по-широка повърхност от тази на останалите хора, това е всичко — каза непознатият.

— Доста хора според мен биха били щастливи да достигнат до подобна повърхност.

— За мен ли говорите? — попита старецът с добродушие, което моментално обезоръжи Жилбер.

— Ах, опазил ме Бог! — провикна се последният. — Много ми е драго да говоря с вас, за да проявявам нелюбезност. А аз не бих проявил ласкателство за нищо на света. Чуйте, вие сте първият човек, който говори с мен като с равен, без презрение и с доброта, като на млад човек, а не като с дете. И въпреки че не сме на едно мнение за Русо, зад благодушието на вашия ум има нещо извисено, което ме привлича.

— Но вие самият говорите с известна изисканост, а тя би накарала хората да помислят, че имате по-добро образование от онова, което признавате.

— Това ми се случва за първи път, господине, и самият аз се учудвам на думите, които произнасям. Сред тях има и такива, на които едва знаех смисъла, а ето, че си служа с тях, макар да съм ги чул само веднъж. Срещал съм ги в книгите, които четях, но не ги разбирах.

Старецът изгледа Жилбер с учудване.

— Да, чел съм всичко, което ми е попадало под ръка — добри и лоши книги — поглъщах всичко. О, само ако имах някой, който да ме ръководи в четенето и да ме напътства какво трябва да забравя и какво да запомня… Но, извинете ме, господине, забравих, че ако този разговор е много ценен за мен, сигурно не е същото за вас. Вие събирахте билки и аз може би ви преча?

Жилбер направи движение, за да си тръгне, но личеше желанието му да го задържат. Старецът, чиито малки сиви очички го гледаха внимателно, сякаш проникваше до дъното на душата му.

— Съвсем не — каза той. — Кутията ми е почти пълна. Имам нужда само от няколко мъха. Казаха ми, че в тази местност растели влакнести мъхове.

— Чакайте, чакайте — каза Жилбер, — мисля, че ги видях върху една скала преди малко.

— Но откъде знаете, че растенията, които сте видели, са влакнести мъхове?

— Аз съм роден край гори, господине, и освен това дъщерята на човека, при когото бях отгледан, се занимаваше с ботаника.

— А вие усещахте ли влечение към ботаниката?

— Ах, господине, когато чуех от Никол — Никол беше камериерката на госпожица Андре — та когато я чуех да казва, че господарката й напразно търси някое растение из околностите на Таверне, исках от Никол да се опита да разбере каква е формата му. Тогава често, без да знае, че аз съм отправил подобна молба, госпожица Андре го рисуваше с молив. Никол веднага вземаше рисунката и ми я даваше. Тогава аз тичах из полята, долините и горите, докато го намеря. После, след като вече го бях намерил, го изкопавах с лопата, а през нощта го засаждах насред моравата, така че някоя хубава сутрин, като се разхождаше, госпожица Андре надаваше радостен вик и казваше: „Ах, Боже мой, колко странно! Ето растението, което търся навсякъде!“

Старецът изгледа Жилбер с още по-голямо внимание, отколкото до този момент.

— Е, добре — каза старецът, — продължавайте да изучавате ботаниката, млади човече! Тя ще ви отведе по най-краткия път до медицината. Бог не е създал нищо излишно, повярвайте ми, и всяко растение един ден ще има значение за науката. Най-напред се научете да разпознавате простите растения, а после пък научете какви са техните свойства.

— В Париж има ли училища?

— И то дори безплатни, като например училището по хирургия — едно от най-добрите дела на сегашното кралско управление.

— Ще посещавам занятията му.

— Нищо по-лесно от това, защото предполагам, че вашите родители, виждайки склонността ви, ще ви предоставят нужната за храна издръжка.

— Аз нямам родители, но бъдете спокоен, ще се прехранвам с работата си.

— Сигурно. И понеже сте чели произведенията на Русо, смятате, че всеки човек — пък бил той и син на принц — трябва да изучи някой занаят.

— Не съм чел „Емил“, а мисля, че тази препоръка е оттам, нали?

— Да.

— Но съм чувал господин Дьо Таверне да се подиграва с тази препоръка, изказвайки уж съжаление, че не е направил от сина си дърводелец.

— А какво е направил от него? — попита непознатият.

— Офицер.

Старецът се усмихна.

— Да, всички благородници са такива — вместо да научат децата си на занаят, с който могат да живеят, те ги учат на занаят, от който може да умреш. Но вие не сте син на благородник и знаете някакъв занаят, предполагам?

— Господине, казах ви, че не зная нищо, а и ще ви призная, че изпитвам ужас от всяка работа, която налага на тялото да извършва груби и трудни движения.

— А! — възкликна старецът. — Значи вие сте мързелив?

— О, не, не съм мързелив. Вместо да ме карате да работя някаква физическа работа, дайте ми книги, дайте ми един полутъмен кабинет и ще видите дали моите дни и нощи няма да бъдат заети от работата, която обичам.

Странникът погледна нежните бели ръце на младежа.

— Това е предразположение — каза той, — инстинкт. Но в края на краищата — продължи той, — ако не сте били в колеж, поне сте ходили на училище?

Жилбер поклати глава.

— Знаете ли да четете и пишете?

— Преди да умре, майка ми успя да ме понаучи да чета. Като виждаше, че съм слаб тялом, тя винаги казваше: „От него никога няма да стане добър работник, трябва да го направим свещеник или учен.“ Когато понякога не исках да слушам уроците й, тя ми повтаряше: „Научи се да четеш, Жилбер, и няма да цепиш дърва, няма да караш каруца, няма да дялаш камъни.“ За съжаление аз едва се бях научил да чета, когато тя почина.

— А кой ви научи да пишете?

— Сам се научих. С една пръчица, която подострях, и с пясък, който пресявах. В продължение на две години пишех с печатни букви, които преписвах от една книга, без да зная, че има и други букви освен тези, които се научих да изписвам доста успешно. Най-после, един ден — трябва да е било преди около три години — госпожица Андре замина за манастира. Нямахме новини от няколко дни, когато раздавачът ми даде нейно писмо за баща й. Тогава видях, че съществуват и други букви освен печатните. Господин Дьо Таверне счупи печата и хвърли плика. Аз прибрах грижливо този плик и го запазих. После, когато раздавачът дойде отново, аз го накарах да ми прочете адреса, който се състоеше от следното: „За господин барона Дьо Таверне Мезон-Руж, в замъка му, да се предаде чрез Пиерфит.“ Под всяка ръкописна буква аз написах съответната печатна. И видях, че с изключение на три букви всички букви от азбуката се съдържаха в тези два реда. После започнах да подражавам на буквите, написани от госпожица Дьо Таверне. В продължение на осем дни бях възпроизвел този адрес може би десет хиляди пъти и вече знаех да пиша. Пиша посредствено, но по-скоро добре, отколкото зле. Ами вие самият впрочем, който сте толкова добър към мен, не упражнявате ли някаква професия? Облечен сте като финансист.

Старецът се усмихна с нежна и меланхолична усмивка.

— Имам професия — каза той, — вярно е, защото всеки човек трябва да има такава, но на нея са съвършено чужди финансите. Един финансист в никакъв случай не би събирал треви.

— Тогава вие сте беден?

— Да.

— Бедните са тези, които дават! Бедността ги е направила мъдри, а един добър съвет струва повече от златен луидор. Дайте ми съвет.

— Може би ще направя и нещо повече.

Жилбер се усмихна.

— Имах такива надежди — каза той.

— Колко смятате, че ви трябва, за да живеете?

— О, твърде малко.

— Може би вие изобщо не познавате Париж?

— За първи път го зърнах вчера от замъка Люсиен.

— В такъв случай вие съвсем не знаете, че да се живее в големия град струва скъпо?

— Колко приблизително? Кажете една сума.

— С удоволствие. Вижте, например нещо, което струва едно су в провинцията, в Париж струва три.

— Е, добре! — каза Жилбер. — Ако предположим, че имам някакъв подслон, където мога да си почивам след работа, за останалото ще са ми необходими приблизително шест су на ден.

— Добре, приятелю! — възкликна непознатият. — Такива хора харесвам! Елате с мен в Париж и аз ще ви намеря независима професия, от която да живеете.

— О, господине! — провикна се Жилбер, опиянен от радост.

А после, съвземайки се, добави:

— Разбира се от само себе си, че ще работя, и това, което ще правите, няма да е милостиня?

— Съвсем не! О, бъдете спокоен, синко! Не съм толкова богат, че да давам милостиня, и най-вече не съм луд, че да я давам на случайни хора.

— Отлично тогава! — каза Жилбер, когото тези мизантропски разсъждения зарадваха, вместо да го наранят.

Старецът се надигна, опирайки се на бастуна си.

— А сега — каза той по-весело, — сега, когато вече имате предложение за работа, би ли ви харесало да напълним втора кутия с растения? Аз нося тук листове хартия, върху които ще разделим по видове събраното. Между другото гладен ли сте още? Остана ми хляб.

— Да го оставим за следобед, господине, ако обичате.

— Поне изяжте черешите, те ще ни пречат.

— Добре тогава, но позволете аз да нося кутията, ще вървите по-леко. Аз съм свикнал да ходя, но вие може би ще се уморите.

— Но вижте, вие ми носите щастие — струва ми се, че там, долу, забелязвам полски миши уши, каквито търся напразно от сутринта, а под вашия крак има — внимавайте — воден рожец. Чакайте, чакайте! Не ги изскубвайте! О, вие не сте още събирач на билки, млади ми приятелю! Едното растение е още много влажно, за да бъде откъснато, а пък другото не е достатъчно покарало. Като минем оттук към три часа, ще откъснем мишите уши, а водния рожец след осем дни. Освен това искам да го покажа на един мой приятел учен, пред когото ще ходатайствам за вас. А сега ме заведете на мястото, за което ми говорихте преди малко и където сте видели хубави влакнести мъхове.

Жилбер тръгна пред новия си познат, старецът го последва и двамата изчезнаха в гората.