Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

84.
Викане на духове

Графинята бе скрила изцяло лицето си под дълъг воал. Тя беше намерила време да се отбие вкъщи и беше облечена като обикновена гражданка. Двамата с маршала бяха пристигнали с фиакър. Ришельо, който беше по-предпазлив от графинята, се беше облякъл в сиво — като високопоставен прислужник от добър дом.

— Познавате ли ме, графе? — попита госпожа Дю Бари.

— Отлично, госпожо графиньо.

Ришельо стоеше назад.

— Бъдете така добра да седнете, госпожо, също и вие, господине.

— Господинът е моят домоуправител — поясни графинята.

— Грешите, госпожо — заяви Балзамо, като се поклони. — Господинът е херцог Дьо Ришельо, когото аз познавам много добре. Ще бъде проява на неблагодарност от негова страна, ако не си спомни за мен. Да, монсеньор. Във Виена, по време на вашето посланичество. През 1725 година.

— През 1725 година ли?! Но тогава вие не сте бил роден, скъпи ми господине!

Балзамо се усмихна.

— О, напротив, господин херцог — каза той. — Видях ви, когато бяхте на прага на смъртта върху една носилка. Току-що бяхте получили хубава рана от преминала през гърдите ви шпага… Положението беше толкова сериозно, че ви сипах цели три капки от чудотворния еликсир… Ето, точно на мястото, където сега мачкате вашата дантела от Д’Алансон. Впрочем тя не е ли твърде богато украшение за един домоуправител?

— Но — прекъсна го маршалът, — вие сте на около тридесет-тридесет и пет години, господин графе!

— Хайде стига, херцог! — провикна се графинята. — Ето, че стоите пред магьосник. Сега вярвате ли му?

— Направо съм стъписан, графиньо… Но в такъв случай — продължи херцогът, като се обърна отново към Балзамо — вашето име е…

— О! Както знаете, господин херцог, ние, магьосниците, си сменяме имената с идването на всяко ново поколение хора… През 1725 година носехме имена, завършващи на -ус, -ос и -ас. Не бих се учудил, ако точно тогава ми е хрумнало да заменя името си с някое гръцко или латинско… След като вече изяснихме нещата, аз съм на вашите заповеди, госпожо графиньо.

— Графе, маршалът и аз сме дошли да се посъветваме с вас.

— Е! — каза Ришельо. — Не е никак лесно да се добереш до френската корона, графе… Не е като да излекуваш рана с три капки чудотворен еликсир.

— Не, но един министър може да бъде свален само с три думи… — възрази Балзамо. — Е, отгатнах ли? Кажете ми честно.

— Напълно — отговори графинята, която трепереше. — Е, какво ще кажете на това, херцог?

— О! Не се учудвайте на такива дребни неща, госпожо! — каза Балзамо. Той виждаше, че госпожа Дю Бари и Ришельо са неспокойни и отгатваше причината и без магьосническите си способности.

— Ще съм възмутен, ако не кажете как да се излекуваме — каза маршалът.

— От болестта, която ви мъчи ли?

— Да, от болестта Шоазьол.

— Готов съм да ви служа с всички сили, госпожо. Но преди това бих искал да зная дали господин херцогът не е нахвърлил някой и друг план, преди да дойде тук.

— Признавам, графе… Честна дума, очарователно е да имаш на разположение магьосник, към когото можеш да се обръщаш с „господин графе“.

Балзамо се усмихна.

— Хайде — поде той, — бъдете искрен.

— Кълна се в честта си, точно това правя — заяви херцогът.

— Искате да се посъветвате с мен, така ли?

— Точно така.

— Ах, лицемер — прошепна графинята. — Той не ми каза нищо за това.

— Това можех да кажа само на господин графа, при това на ухо — отговори маршалът.

— О, но аз умирам от любопитство. Хайде, кажете и на мен, маршале! Имам руж и червенината ми няма да се забележи.

— Е, добре, ето какво — поде отново той. — Ами като се отнася до Негово величество и няма да се хареса на госпожата, как да го кажа?

— Колко убийствено бавен е този човек! — възкликна графинята.

— Тогава ще рискувам. Тъжно е човек да каже такова нещо, но… Негово величество вече не може да доставя удоволствие. Простете ми, графиньо. Констатацията не е моя, а на госпожа Дьо Ментьонон.

— В тези думи няма нищо, което да ме обижда, херцог! — заяви госпожа Дю Бари.

— Толкова по-добре! Хиляди пъти по-добре! Няма от какво да се притеснявам. Е, господин графе, ще трябва да му намерим някой чудотворен еликсир…

— Аз имам такъв — довърши Балзамо. — И този еликсир ще трябва да възвърне способността му да се забавлява. Ех, господин херцог! Това е лесно!

— Лесно?! Чувате ли го, госпожо? Тези магьосници не се съмняват в нищо.

— Защо да се съмнявам, когато се отнася до нещо съвсем просто — да се докаже на краля, че господин Дьо Шоазьол го е предал… От гледна точка на Негово величество, разбира се, тъй като господин Дьо Шоазьол не смята, че върши предателство с постъпките си.

— А какви са неговите постъпки?

— Знаете ги така добре, както и аз, госпожо — той поддържа бунта на Съда срещу кралската власт. При това със свои хора, които окуражава, обещавайки им, че няма да бъдат наказани.

— Но кои са тези хора? Ето нещо, което би трябвало да узнаем.

— Ще повярвате ли, че например госпожа Дьо Грамон замина единствено за да насърчава лудите глави и за да задушава гласовете на по-страхливите?

— Да, но кралят не вижда в това заминаване нищо друго освен доброволно оттегляне. А как да му докажем, че това пътуване има и други цели освен привидната?

— Като обвините госпожа Дьо Грамон.

— О, ако ставаше въпрос само да се обвинява, графе… — намеси се херцогът.

— За съжаление трябва обвиненията да се докажат! — каза графинята.

— А ако това обвинение се докаже, мислите ли, че господин Дьо Шоазьол ще остане министър?

— Разбира се, че не! — възкликна графинята.

— Значи остава само да разкрием някое от предателствата на господин Дьо Шоазьол — продължи Балзамо уверено — и да го покажем ясно, точно, очебийно на Негово величество.

Маршалът се облегна назад върху креслото и избухна в шумен смях.

— Очарователен е! — провикна се той. — Вижте колко е сигурен!

— И така, на работа — каза Балзамо. — Налага се да поговорим сериозно и да направим изводи.

— Така да бъде.

— Нали подозират вече, че господин Дьо Шоазьол подстрекава Съда към бунт?

— Да, но къде е доказателството?

— Не се ли кани господин Дьо Шоазьол да обяви война на Англия с единствената цел да запази привилегията си на крайно необходим служител? И накрая, не е ли господин Дьо Шоазьол открит враг на госпожата? Не се ли мъчи той да я събори с всички средства от трона, който аз съм й обещал?

— О, това също е вярно! Но и то трябва да се докаже… О, ако можех, само ако можех…

— А какво ви е нужно? Един провал.

Маршалът размаха пръсти недоверчиво.

— Едно заловено поверително писмо например… — каза Балзамо.

— Ето всичко необходимо. Дребна работа!

— Едно писмо на госпожа Дьо Грамон нали, маршале? — продължи графът.

— Магьоснико, добри ми магьоснико, ами че намерете ни едно такова писмо! — провикна се госпожа Дю Бари.

— Искате писмо, което да компрометира господин Дьо Шоазьол и по трите точки, които аз вече набелязах?

— О, честно казано, бих дала едното си око, за да получа такова писмо.

— Графиньо! Цената е твърде висока. Още повече че това писмо… ще ви го дам аз, при това безплатно.

Като каза тези думи, Балзамо извади от джоба си сгънат на четири лист.

— Какво е това? — попита графинята, като разкъсваше листа с очи.

— Да, какво е това? — попита херцогът.

— Писмото, което вие искахте.

И графът прочете на удивените си слушатели, които пазеха дълбоко мълчание, вече добре познатото на нашите читатели писмо. Докато траеше четенето, графинята разтваряше широко очите си и на моменти губеше самообладание.

— По дяволите! Това е клевета! — прошепна Ришельо, щом Балзамо свърши.

— О, графе! — промълви госпожа Дю Бари.

— Добре, аз ви давам съвет, който вие, изглежда, не разбирате. Изказвате пред мен желанието си да съборите господин Дьо Шоазьол и търсите начини как да го сторите. Аз ви предлагам един начин, но вие не го одобрявате. Давам ви и доказателство в ръцете, а вие проявявате недоверие?

Балзамо впи очите си в господин Дьо Ришельо с толкова особено изражение, че по вените на графинята премина тръпка, а скептикът егоист, наречен херцог Дьо Ришельо, усети лек хлад по тила и в сърцето си.

— И така, господин херцог, госпожо графиньо, ще чуете за доказателство един глас. На какъв език искате да говори?

— На френски, ако обичате! — каза графинята. — Аз не знам друг език и ако говори на чужд език, ще ме изплашите.

С наведена глава Балзамо отиде към вратата, която, както знаем, водеше към малкия салон, а той, спомняме си, имаше излаз към стълбата.

— Позволете да ви затворя тук — каза той, — за да не сте твърде на показ.

Графинята пребледня, приближи се към херцога и здраво хвана ръката му. Балзамо почти стигна до вратата, която водеше към стълбата, и протегна ръце към мястото, където се намираше Лоренца. След това, като говореше на арабски, произнесе с кънтящ глас няколко думи. Преведени на простонароден френски, те означаваха следното:

— Приятелко! Чувате ли ме? Ако ме чувате, дръпнете шнура на звънеца и позвънете два пъти.

Балзамо изчака да види ефекта от думите си върху херцога и графинята. Те бяха отворили широко очи и наострили уши, но не можеха да разберат какво казва графът. Звънецът ясно отекна два пъти. Графинята скочи от стола, а херцогът избърса челото си с кърпичка.

— Щом ме чувате — продължи на същия език Балзамо, — натиснете мраморното копче, всъщност дясното око на лъва от скулптурата на камината. Плочата ще се отвори. Минете оттам, прекосете моята стая и слезте по стълбите. Елате в стаята, съседна на помещението, в което се намирам аз.

Миг по-късно шум, лек като неуловим полъх на вятър, наподобяващ витаене на призрак, предупреди Балзамо, че заповедите му са били разбрани и че са вече изпълнени.

— Какъв е този език? — попита Ришельо, като си придаваше спокоен вид. — Езикът на кабалистиката ли?

— Да, господин херцог, обичайният за викане на духове език.

— А дойде ли висшият дух или свръхестественото същество?

Балзамо протегна ръка към драперията, закриваща вратата на съседната стая.

— В момента е в пряка връзка с мен, монсеньор.

— Страх ме е — промълви графинята. — Ами вас, херцог?

— Честна дума, графиньо… Признавам, че бих предпочел да бъда в Маон или Филипсбург.

— Госпожо графиньо и вие, господин херцог, ако искате да чуете, слушайте! — каза строго Балзамо.

А после се обърна с лице към вратата.