Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (162)

160.
Семейство Питу

Всичко по пътя плашеше Жилбер — и колите, които следваха или задминаваха неговата, и жалното виене на вятъра в покритите с изсъхнали листа дървета, което му приличаше на организирано преследване, а на моменти — и на виковете на онези, от които беше отнел детето.

И все пак нищо не го заплашваше. Кочияшът свърши смело работата си и двата коня се спряха с ноздри, от които излизаше пара, в Дамартен в определения от Жилбер час — с други думи, преди изгрев слънце. Жилбер даде обещания половин луидор, смени конете и кочияша и препускането продължи.

По време на първата половина от пътуването детето, грижливо подслонено от вълнената завивка и защитено от самия Жилбер, не усещаше студа и не проплака нито веднъж. Щом започна да се развиделява и Жилбер забеляза отдалеч полето, се почувства по-смел. Детето започна да плаче и за да го утеши, младежът запя една от неумиращите песни, които обикновено тананикаше в Таверне, когато се връщаше от лов.

Скърцането на оста, тракането на железарията на цялата кола и музиката на конските звънчета зловещо акомпанираха на песента на Жилбер. Не остана назад и кочияшът, който увеличи напрежението, като запя шумно откъси от една песен за госпожа Дю Бари.

В края на краищата последният кочияш дори и не подозираше, че Жилбер носи със себе си дете в кабриолета. Той спря конете малко преди Виле-Котре, получи си уговорената за пътуването сума плюс едно двойно екю от шест ливри, а Жилбер си взе грижливо завития и скрит в гънките на вълнената завивка товар и като пееше по възможно най-сериозния начин с цяло гърло песента си, бързо се отдалечи, прескочи един ров и изчезна по настлана с пожълтели листа пътека, която слизаше с криволичене вляво от пътя до селцето Арамон.

Времето застудяваше. От няколко часа вече не валеше сняг. Почвата беше твърда, встрани от пътеката имаше дългоклонести храсти с трънливи краища. Над тях се очертаваха тъжните дървета на гората, вече без листа, а през короната на клоните им проникваше бледият лазур на небето, под което все още се виеше мъгла.

Въздухът беше свеж и остър, разнасяше се ухание на дъбова кора, а от клоните на дъбовете се спускаха ледени висулки. Свободата и поетичността на света силно разтърсиха въображението на Жилбер. Той вървеше бързо и гордо покрай малко поточе, без да се оглежда, тъй като между дърветата търсеше с очи единствено камбанарията на селцето и виждаше само синия пушек на комините, който се прокрадваше през мрежата от клони.

След около половин час Жилбер прескочи ручейче, обрасло с бръшлян и пожълтял кресон, и помоли децата на един земеделец от първата попаднала пред очите му колиба да го заведат при Мадлен Питу.

Без да продумат и дума, но много внимателни — не глупави или сковани като някои други селянчета — те станаха, погледнаха странника в очите и като се хванаха за ръце, го отведоха до голяма сламена колиба с добър външен вид, която като повечето от селските къщи беше на брега на ручея. В ручея бълбукаха прозрачни води и той беше станал по-пълноводен поради първите снегове. Дървен мост или по-скоро дървена дъска свързваше пътечката със стълбите от пръст, които водеха към къщата. Едно от децата посочи с глава, че там живее Мадлен Питу.

— Там ли? — попита Жилбер.

Детето кимна с глава, без да пророни и дума.

— Мадлен Питу? — попита пак Жилбер.

То повтори немия си утвърдителен знак и тогава Жилбер прекоси малкия мост и бутна вратата на колибата, а децата, които отново се хванаха за ръце, съсредоточено следяха какво ли иска от Мадлен Питу този хубав и толкова добре облечен господин с кафява дреха и обувки с токи.

Всъщност Жилбер не беше видял жива душа в селото освен децата. Арамон наистина представляваше така желаната пустиня.

Щом вратата на колибата се отвори, се откри картина, изпълнена с очарование за всеки човек. Особено привлекателна бе тя за един чирак философ и затова силно впечатли Жилбер.

Едра селянка кърмеше красиво бебе на няколко месеца, а пред нея беше коленичило здраво момченце на четири или пет години и на висок глас изричаше молитва. В ъгъла до огнището, до един прозорец или по-скоро до една дупка, пробита в стената и запушена със стъкло, друга селянка на тридесет и пет или тридесет и шест години предеше лен. Чекръкът беше до дясната й ръка, под краката си беше сложила малко дървено столче, а на него лежеше едро добродушно къдраво и рунтаво куче.

Като видя Жилбер, кучето излая доста враждебно, но и сдържано — точно както се очакваше от него, за да засвидетелства бдителността си. Детето, което се молеше, се обърна, като прекъсна „Отче наш“, а двете жени възкликнаха едновременно.

В гласовете им се примесваха изненада и радост. Жилбер се обърна с усмивка към кърмачката.

— Добра ми госпожо Мадлен — каза той, — приемете моя поздрав.

Селянката подскочи.

— Господинът знае името ми? — попита тя.

— Както виждате. Моля ви, не прекъсвайте работата си. Вместо едно кърмаче ще си имате две.

При тези думи младежът постави в грубата люлка на селското дете малкото гражданче, което носеше в ръцете си.

— О, колко е сладко! — провикна се селянката, която предеше.

— Да, сестро Анжелик, наистина е много сладко! — каза и Мадлен.

— Дамата е ваша сестра? — попита Жилбер, като посочи предачката.

— Да, господине — отвърна Мадлен, — сестра е на мъжа ми.

— Да, леля, леля Желик — каза един глас. Това бе малчуганът, който се намесваше в разговора, без да се изправи.

— Тихо, Анж, не прекъсвай господина! — каза майката.

— Ще ви предложа нещо много просто, добра ми госпожо — каза Жилбер. — Това дете е син на един фермер… Фермерът е разорен… Господарят ми е кръстник на детето. Иска детето да отрасне на село и да стане добър земеделец… с добро здраве… с добри нрави… Искате ли да се заемете с това дете?

— Но, господине…

— Детето се роди вчера и още не е имало кърмачка — прекъсна я Жилбер. — Впрочем това е кърмачето, за което трябва да ви е говорил вече метр Нике, нотариусът от Виле-Котре.

Мадлен веднага грабна детето и с буйна щедрост му подаде гръдта си. Това дълбоко разнежи Жилбер.

— Не са ме излъгали — заяви Жилбер, — вие сте невероятна жена. Поверявам ви това дете от името на моя господар. Виждам, че ще бъде щастливо тук, и искам в замяна и то да донесе на този дом щастие, каквото има само в мечтите. Колко вземахте на месец, когато отглеждахте децата на метр Нике от Виле-Котре?

— Дванадесет ливри, господине. Само че метр Нике е богат и от време на време прибавяше по някоя и друга ливра за захарта и издръжката.

— Майко Мадлен — каза гордо Жилбер, — за това дете ще ви се плащат по двадесет ливри месечно, а това прави двеста и четиридесет ливри годишно.

— Исусе! — провикна се Мадлен. — Благодаря ви, господине.

— Ето парите за първата година — каза Жилбер, като разстла на масата десет луидора. Двете жени отвориха широко очите си, а ръката на малкия Анж се протегна към тях.

— Ами ако детето не оживее, господине — възрази срамежливо кърмачката.

— Това би било голямо нещастие, но няма да се случи — каза Жилбер. — Ето, че месеците, през които то ще бъде кърмено, са платени. Удовлетворена ли сте?

— О, да, господине!

— Да преминем тогава на плащанията по издръжката за следващите години.

— Детето ще остане ли при нас?

— По всяка вероятност.

— В такъв случай, господине, ние ли ще бъдем родители?

Жилбер пребледня.

— Да — каза той със задавен глас.

— В такъв случай, господине, то, клетото, е изоставено?

Жилбер не очакваше такава проява на чувства и такива въпроси. Той все пак се овладя.

— Не ви казах всичко — каза Жилбер. — Бедният му баща умря от мъка.

Двете жени сплетоха развълнувано ръце.

— А майката? — попита Анжелик.

— О, майката… — отвърна Жилбер, като дишаше мъчително и тежко — детето не би могло да разчита на нея нито преди да се роди, нито след раждането.

Всички бяха все още там, когато бащата Питу се завърна от полето със спокоен и радостен вид. Дебел и почтен, преизпълнен с кротост и здраве като селяните от картините на Грьоз^[1]. С няколко думи го осведомиха за положението.

Жилбер му обясни, че издръжката на детето ще се изплаща, докато момчето стане мъж и е в състояние да живее само, с помощта на разума и ръцете си.

— Така да бъде — рече Питу, — мисля, че ще обичаме това дете, защото е сладко.

— О, и той — казаха в един глас Мадлен и Анжелик — е на същото мнение като нас.

— Елате с мен, ако обичате, при метр Нике, ще оставя при него необходимите пари, за да бъдете доволни, а детето да е щастливо.

— Веднага, господине — каза бащата Питу и стана от мястото си.

Тогава Жилбер се сбогува с добрите жени и се приближи до люлката, в която бе настанил новодошлото в ущърб на детето на дома, наведе се над нея с мрачен вид и когато за пръв път погледна личицето на сина си, си даде сметка, че той прилича на Андре.

Тази гледка разби сърцето му. Трябваше да забие нокти в кожата си, за да потисне една сълза, която се изкачваше от раненото сърце към окото му. Постави плаха, дори трепереща целувка върху нежната буза на новороденото и отстъпи назад със залитане.

Татко Питу вече беше на прага, в ръката си държеше желязна сопа, беше облякъл хубав жакет.

Жилбер даде половин луидор на Анж Питу, който се мотаеше в краката му, а двете дами му поискаха позволение да го целунат с трогателната фамилиарност на селянките. Толкова чувства притесниха осемнадесетгодишния баща, че още малко и той щеше да рухне духом. Беше блед и нервен, започваше да се обърква.

— Да вървим — обърна се той към Питу.

— На вашите услуги, господине — отвърна селянинът и отвори вратата.

И те наистина потеглиха. Изведнъж Мадлен го повика от прага.

— Господине! Господине!

— Какво има? — попита Жилбер.

— Името му! Как е името му! Как искате да го наричаме?

— Казва се Жилбер — отвърна младият човек с мъжка гордост.