Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (95)

93.
Господин Дьо Ришельо оценява Никол

Господин Дьо Ришельо се бе запътил право към малкото жилище на господин Дьо Таверне на улица „Кок-Ерон“.

Ние знаем — разбира се, с помощта на Куция дявол^[1], който ни дава възможност да проникнем във всяка затворена къща, че баронът в това време седеше пред камината и беше сложил двата си крака върху решетката, под която догаряха остатъци от главни, и поучаваше Никол, като от време на време я погалваше по брадичката въпреки недоволните и презрителни гримаси на младото момиче.

Докато го слушаше, Никол се въртеше насам-натам, правеше очарователни сладострастни движения и отговаряше:

— Все едно ми е. Отегчавам се тук. Бяхте ми обещали, че ще отида в Трианон заедно с госпожицата.

Точно тогава баронът реши, че трябва да я погали състрадателно по бузите и по брадичката — несъмнено за да я поразсее.

— Ами така си е — хленчеше тя. — Аз съм между четири грозни и бедни стени, не се срещам с хора, почти не излизам. А ми бяхте дали надежда — за развлечения и за едно приятно бъдеще!

— О, за какво мечтаеш, малката ми Никол! — въздъхна баронът.

— Да, господине, и аз съм жена като всички останали.

— Ама че приказки на вятъра! — каза глухо баронът. — Как й се живее само, как й се лудува! О, само ако бях богат и млад!

Той не можа да се въздържи и хвърли възхитен жаден поглед към тази младост, красота и жизненост. Никол ходеше замечтано насам-натам. Внезапно отекна звънецът на външната врата. Таверне потрепери, а Никол подскочи.

— Кой ли може да е? — попита баронът. — Иди, малката ми, виж кой е.

Никол отиде да отвори, попита за името на посетителя и остави пътната врата полуотворена. В това време една дотичала откъм двора сянка се промъкна през вратата и вдигна такъв шум, че маршалът — защото посетителят беше той — се извърна и видя бягащия. Никол тръгна пред госта със свещник в ръка. Тя изглеждаше прекрасно. „Я виж ти! Гледай! — каза си маршалът, като се усмихна. — А този дявол Таверне ми говореше само за дъщеря си!“

Сянката, която избяга, го караше да мисли за Никол, а Никол си мислеше за сянката. А щом видя играещите й очи, белите зъби и тънката й талия, той знаеше вече всичко за навиците, характера и вкусовете й. Пред входа на салона Никол не без вълнение извести името на посетителя.

— Херцог Дьо Ришельо!

— Херцогът! — изпелтечи Таверне.

— Да, скъпи приятелю, самият той — каза любезно Ришельо. — О, това ви учудва, нали, след предишното ви посещение при мен! Да, но все пак е истина. Ръката ти, ако обичаш.

— Господин херцог, карате ме да се учудвам…

— Слушай, стари приятелю — отговори Ришельо. — Оня ден ти се държа като ученик, а аз — като педант. Сгрешихме и двамата. Трябваше някой да ни удари през ръцете. Разбирам, искаше да ми кажеш нещо, но аз не ти позволявах, защото щеше да изтърсиш някоя глупост, а и аз щях да кажа нещо не на място. И така, да забравим оня ден, днешният е по-важен. Знаеш ли защо съм дошъл тук?

— Разбира се, че не зная.

— За да ти донеса вестта, че синът ти вече има военната част, за която ти оня ден дойде да ме молиш. Кралят му я даде.

— Но на какво се дължи тази добрина?

— Тя е естествена последица от моя приятелски дълг… Министърът ти отказа, но Ришельо можа да ходатайства и сега дава.

— Ах, херцог, очарован съм… Значи ти си бил истински приятел?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Негово величество, изглежда, в момента има някаква причина да дразни госпожа Дю Бари.

— И може би по-скоро на тази причина, отколкото на моята намеса, ти дължиш благоволението, което ти оказва.

— Така ли смяташ?

— Сигурен съм, аз просто помагам в случая… А знаеш ли, че заради тази глупачка аз отказах министерския портфейл?

— Казаха ми това, но…

— Но ти не вярваш. Кажи го направо!

— Искам да кажа, че те познавах като човек без предразсъдъци.

— Драги мой, аз остарях и искам да запазя хубавите жени само за себе си… А имам и други мисли в главата си… Да се върнем на сина ти — очарователно момче.

— Той е в ужасни отношения с Дю Бари, който беше у вас, когато имах глупостта да дойда и аз.

— Знам, затова и не станах министър. Ако ти го бях казал, нямаше да повярваш… защото синът ти няма нищо общо с тази работа. Отказах, тъй като амбициите на семейство Дю Бари, а те между другото започваха с искане за отстраняване на твоя син, щяха да стигнат до крайности — във всяко отношение.

— А! Сега ми стана ясно! Ти правиш услуга на сина ми, за да нараниш семейство Дю Бари.

— В голяма степен това е вярно. Твоята проницателност е силна и не греши. Твоят син ми служи като граната, с нея ще запаля истински пожар… Но всъщност, бароне, ти имаш и дъщеря, нали?

— Да…

— А красива ли е?

— Като Венера.

— И тя живее в Трианон…

— Но в такъв случай ти я познаваш?

— Прекарах вечерта с нея и разговарях повече от час с краля… за нея.

— С краля ли? — възкликна Таверне, чиито бузи се наляха с червенина.

— Лично с него.

— И кралят е говорил с теб за моята дъщеря, за госпожица Андре дьо Таверне?

— Той направо я разкъсва с очи, драги мой.

— Ах, наистина ли?

— Нима смяташ, че кралят не трябва да гледа госпожица Дьо Таверне влюбено, след като тя е красива? А неговото ухажване е последица от това. Нима оспорваш факта, че е красива?

Таверне не отговори. Той само вдигна рамене и потъна в мечти. Но инквизиторското око на Ришельо като че ли проследи мислите му.

— Нямаме вече нито кралица, нито пък в двора има знатни жени и достойни придворни! Кралят поддържа и издига една уличница. Простолюдието в лицето на Жана дьо Воберние, продавачка на бельо, се добра до трона! Това е място за жена — продължи маршалът, — която, без да страда от пороците на куртизанката, е дръзка, пресметлива, със замах. О, тази жена… Тя ще бъде толкова щастлива и толкова богата, когато монархията вече няма да съществува! Дали дъщеря ти е умна, бароне?

— Много. При това тя притежава и много здрав разум.

— Да. Красива е с онова сладострастие и очарование, които се харесват на мъжете, и с оная чистота и непорочност, които вдъхват уважение на жените… Трябва да се грижим за това съкровище, приятелю…

— Ти ми говориш направо с огън… със страст.

— Аз? Да си позволя да говоря така, би означавало, че съм лудо влюбен и че още утре ще се оженя за нея. Само да не бяха моите седемдесет и четири години! Но добро ли е положението й в Трианон? Добре ли е настанена? Има ли поне малко лукс, който така подхожда на красиво цвете като нея… Размислете, бароне. Тази вечер тя се прибра сама — без камериерка, без човек, който да я охранява, само с един лакей на дофина, който носеше свещник пред нея… Ами това прилича на положението на прислужничка!

Таверне въздъхна.

— Знам, че й трябва камериерка или поне че би трябвало да има такава.

— Е, да не би да нямаш камериерка?

Баронът не отговори.

— А кое е това красиво момиче, което беше тук преди малко? Та тя е красива и изящна, повярвай ми!

— Ами не мога да я изпратя в Трианон. Погледна ли добре лицето й, херцог? Видял си лицето й, а не си забелязал странната прилика…

— С кого?

— С кого?! Ами че помисли… Елате тук, Никол.

Никол се приближи. Херцогът я хвана за двете ръце и я привлече към себе си. Преценяващият поглед на знатния благородник и на развратника не я засрами или смути нито за минута.

— Да — каза той. — Вярно е, че има прилика.

— Прилика знаеш с кого и виждаш защо не мога да рискувам висшето благоволение, което очаквам, заради една случайна прилика. Приятно ли ще е тази повлекана Никол да прилича на най-знатната дама на Франция?

— О! О! — каза ядосано Никол, като се освободи от ръцете на херцога, за да може по-добре да противоречи на Таверне. — А сигурно ли е, че тази повлекана прилича точно на тази дама? Знатната дама има ли такива рамене, очи, жив поглед, закръглени крака и изваяни ръце като повлеканата Никол? Във всеки случай, господин барон — завърши гневно тя, — как ме подценявате така, сравнявайки ме с един модел!

Никол беше почервеняла от ярост и като последица от това чудно красива. Херцогът стисна отново ръцете й, после за втори път притисна коленете й в своите и каза с поглед, който беше пълен с гальовност и обещания:

— Бароне, Никол наистина няма равна на себе си в двореца, поне аз смятам така. А що се отнася до приликата й с една знатна дама — да, признавам, има известна лъжлива прилика. Но ние ще запазим цялото си честолюбие, нали… Вие имате чудно красиви руси коси, госпожице Никол, а също и безупречни вежди и изящно изваян нос. Е, постойте четвърт час пред тоалетката и тези малки пречки, ако баронът ги оценява така, ще изчезнат. Никол, мое дете, искате ли да дойдете в Трианон?

— О! — възкликна Никол.

— Вие ще отидете в Трианон, скъпа, ще имате успех, без да пречите на успеха на другите. Искам още нещо да ви кажа накрая, бароне…

— Кажете, драги ми херцог.

— Върви си, детето ми, и ни остави да си поговорим.

Никол излезе, а херцогът се доближи до барона.

— Ако ви карам бързо да изпратите камериерка на дъщеря си, правя го, защото кралят не обича бедността и красивите миловидни личица не го плашат. Това ще му направи удоволствие.

— Ами Никол тогава да върви в Трианон, щом смяташ, че това ще достави удоволствие на краля! — каза Таверне с усмивка.

— В такъв случай, щом ми разрешаваш, аз ще я отведа сега. Така тя ще се възползва от каретата ми.

— А приликата й с госпожа дофината, херцог?

— Приликата ще изчезне за четвърт час под ръцете на Рафте. Давам ти дума за това… Напиши бележка на дъщеря ти, за да й обясниш какво значение отдаваш на необходимостта тя да си има камериерка. А също и че тази камериерка трябва да е непременно Никол.

Баронът написа писмото и го подаде на Ришельо.

— Ами твоите подаръци, херцог?

— Поемам задължението да ги съобщя на Никол. Нали е умно момиче?

Баронът се усмихна.

— Елате с мен, госпожице. Бързо! — извика херцогът, като стана от мястото си.

Никол не накара да я молят. Без дори да поиска съгласието на барона, тя събра за пет минути малък пакет с дрехи и с толкова лека стъпка, че човек би казал, че лети, се устреми към кочияша на Негово благородие. Тогава Ришельо се сбогува с приятеля си, който му изказа благодарността си за направената на Филип дьо Таверне услуга.