Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (137)

135.
В която слизаме отново на земята

Херцог Дьо Ришельо беше в спалнята си във Версай. Лакеят съобщи името на барон Дьо Таверне. Докато херцогът се канеше да отложи срещата с някой друг ден или поне с някой друг час, вратата се отвори и пъргавият старец връхлетя в спалнята, подаде един пръст от ръката си на маршала и побърза да потъне в огромно кресло.

— Е, бароне — обърна се той към госта си, — какво има? Изглеждаш тъжен като смъртта.

— Не казвай, че съм тъжен, херцог! Кажи по-скоро, че съм обезпокоен или дори разтревожен до смърт! Ето вече месец ме разиграваш с думи като „не съм виждал краля“, „кралят не се е срещал с мен“ или с малко по-ясни обяснения като „кралят ме отбягва“. По дяволите, херцог! Не така се отговаря на стар приятел! Един месец! Та това е цяла вечност, разбираш ли?!

Херцогът вдигна рамене.

— Ама какво, дявол да го вземе, искаш да ти кажа, бароне?

— Истината! Нима искаш да ти повярвам, че ти — херцог, пер и маршал на Франция, първи благородник по тържествата, не се срещаш с краля? Искаш да повярвам, че не присъстваш сутрин на събуждането му. Хайде де!

— Вече ти обясних, но ще ти повторя всичко пак — изглежда невероятно, но е истина…

— Но кралят не говори с теб, така ли — прекъсна го нетърпеливо Таверне, — ти също не говориш с него, нали? Нима искаш да повярвам на тази лъжа?

— О, що се отнася до това… то е друга работа! Ами побеснявай, приятелю, тъй като и аз беснея!

— Беснееш ли?

— Има защо. Нали ти обясних вече, че от оня знаменателен ден кралят дори не ме е погледнал? Ако искаш да знаеш, ми дойде до гуша да ходя във Версай и да ставам за смях! Е, според теб какво да направя?

През това време Таверне си гризеше ноктите.

— Трябва да излезеш от това положение, от това затруднено положение, херцог… Налага се да изиграеш някаква маневра, чрез която да си изясним нещата.

— Бароне — възрази маршалът, — твърде опасно е да се предизвикват кралски обяснения. Да ти призная, опасявам се от нещо.

— Какво е то? — попита надменно баронът.

— А! Ето, че се обиждаш!

— Очарователен си, господин херцог! Виждаш, че всичките ни планове рухват, всичките ми начинания са в застой, и ме съветваш да чакам?!

— Какъв застой? Да видим.

— Ето, най-напред това. Погледни. От сина ми.

— Е, какво става с него?

— Почти цял месец Филип чака в Реймс назначението си. То му е обещано от краля, но заповед не идва, а полкът му ще отпътува след два дни.

— Закъде ще отпътува?

— За Страсбург, така че, ако до два дни Филип не получи назначението си…

— Какво ще стане?

— След два дни Филип ще бъде тук.

— Да, ясно, разбирам. Забравили са го… Бедното момче! Ами така става — администрацията на новия кабинет е мудна. Ако аз бях станал министър, вече щеше да е получил назначението си!

— Не вярвам нито думичка.

— Как така?

— Ако беше станал министър, щеше да изпратиш Филип по дяволите…

— О!

— А сестра му — още по-далеч!

— Удоволствие е човек да разговаря с теб, Таверне! Много си духовит! Но да прекратим разговора дотук.

— О, нямам нищо против, господин херцог! Само че Филип няма да спре дотук! Положението му е нетърпимо! Трябва на всяка цена да се срещнем с краля.

— О, скъпи мой, човек не може да заговори краля, ако той не го заговори!

— В такъв случай — заяви Таверне — ще събера смелост и ще поговоря с дъщеря ми… Във всичко това има нещо твърде подозрително.

Последната дума оказа силно влияние върху Ришельо сякаш беше вълшебна. Херцогът вече си беше съставил мнение за Таверне. Страхуваше се от съюза между бащата и дъщерята, от него можеше да се роди нещо, заради което да изпадне в немилост.

— Е, добре! Не се сърди! Ще направя още един опит. Само че ми трябва повод.

— Имаш повод. Кралят даде обещание…

— На кого?

— На сина ми. А това обещание… Може да му го припомним.

— Наистина… това е хитро. У тебе ли е писмото?

— Да.

— Дай ми го тогава.

Таверне извади писмото от джоба на дрехата си и го подаде на херцога, като го уговаряше да бъде едновременно и дързък, и предпазлив.

— Гръм и мълния! Вършим глупости, но няма значение. Виното е разлято по чашите ни. Трябва да ги изпием до дъно.

Херцогът позвъни.

— Облечете ме и впрегнете конете ми — каза той.

После се обърна към Таверне:

— Искаш ли да присъстваш на моя тоалет, бароне? — попита го той с безпокойство.

Таверне съобрази, че ще обиди приятеля си, ако остане.

— Не, приятелю — заяви той. — не мога. Имам работа в града. Определи ми среща някъде.

— О, в замъка^[1].

— Така да бъде, в замъка. Бъди в Огледалната зала в единадесет часа. А аз ще вляза при Негово величество.

Таверне се качи в каретата си и тръгна на самотна и изпълнена с размисъл разходка из градината, а Ришельо, оставен на грижите на прислужника си, се подмладяваше на воля, доколкото можеше. Това занимание отне два часа на победителя от Маон.

Сърцето на Таверне биеше до пръсване. Той се отправи към Огледалната зала. Там имаше много придворни, които не се радваха на особена благосклонност, офицери с прошения в ръце и амбициозни благородници. Таверне с въздишка се смеси с тълпата, но все пак се постара да застане в един ъгъл така, че да види маршала, когато той излезе от покоите на Негово величество.

— О! — процеди през зъби той. — Да чакам заедно със селските благородници и с военните! Аз, човекът, който само преди месец вечеря насаме с Негово величество!

Смръщените му вежди подсказваха, че в ума му танцуват много подозрения, всяко от които би накарало лицето на бедната Андре да се покрие с ярка червенина.