Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (52)

50.
Дяволът изкусител

Тътенът от отекващите колела на каретите, звучната песен на камбаните, радостното биене на барабаните и цялото това величие — отражение от блясъка на един изгубен за нея свят, проникнаха в сърцето на госпожа Луиз и заглъхнаха в килията й.

Госпожа Луиз се приближи до прозореца и спокойно вдишваше изпълнения с ухание свеж въздух, който се носеше от градината преди падането на нощта. Ковчежничката чакаше почтително августейшата игуменка да й даде някаква заповед или да я освободи.

Госпожа Луиз (Бог само знае за какво мислеше в този миг нещастната затворничка от кралски произход) късаше листата на високостеблените рози, които стигаха чак до прозореца й, и на жасмина, който растеше край стените на двора. Силен удар на конски копита разтърси вътрешната врата и стресна игуменката.

— Кой благородник от двореца е останал в Сен Дьони? — попита госпожа Луиз.

— Негово високопреосвещенство кардинал Дьо Роан, госпожо.

— И конете му ли са тук?

— Не, госпожо. Те са в абатството, където кардиналът ще нощува.

— Какъв е този шум?

— Госпожо, това е шумът, който вдига конят на чужденката.

— Коя чужденка? — попита госпожа Луиз.

— Италианката, която дойде снощи да моли Ваше величество да я приюти в манастира.

— Какво прави тя от вчера насам?

— Отказва всякаква храна освен хляб и цялата нощ се моли в манастирската църква.

— Как изглежда?

— Красива, с нежно и гордо лице.

— Това е някоя жена от онзи нещастен свят, в който живях и властвах. Нека да дойде.

Ковчежничката понечи да се оттегли.

— А знаем ли как се казва? — попита принцесата.

— Лоренца Феличиани.

Госпожа Луиз беше проницателна като всички от семейството си и се вгледа в Лоренца Феличиани още при влизането й в кабинета, но откри в младата жена толкова смирение и изящество, толкова красота и невинност в още мокрите й от скорошни сълзи черни очи, че първоначалното враждебно отношение към нея стана доброжелателно и сестринско.

— Приближете се, госпожо — каза принцесата.

Младата жена направи, треперейки, една крачка, и понечи да коленичи. Принцесата й подаде ръка да се изправи.

— Вие ли сте Лоренца Феличиани, госпожо?

— Да, госпожо.

— И искате да ми поверите една тайна?

— Горя от нетърпение да го сторя.

— А защо не се обърнете към вашия изповедник. Един изповедник успокоява и дава прошка. Аз имам право само да ви утеша.

Госпожа Луиз произнесе последните думи с известно колебание.

— Имам нужда само от утешение, госпожо — отвърна Лоренца. — Освен това бих се осмелила да споделя само с жена тайната.

— Толкова ли е странно това, което имате да ми кажете?

— Да. Но изслушайте ме внимателно, госпожо. Аз мога да говоря единствено с вас, повтарям, защото вие сте всемогъща, а на мен ми е нужна почти Божията ръка, за да ме защити.

— Да ви защити! Преследват ли ви? Нападат ли ви?

— О, да, госпожо, да, преследват ме! — извика чужденката с неописуем ужас.

Лоренца се приближи още повече до принцесата и уплашена от онова, което щеше да каже, промълви:

— Аз съм обладана от дух! — прошепна тя.

— Но позволете ми да ви кажа, че аз ви преценявам като твърде облагодетелствана от Бога в сравнение с другите човешки същества — изглеждате богата, красива, изразявате се смислено, по лицето ви няма следи от тази ужасна и тайнствена болест, наречена обладаване от духове.

— Госпожо, в моя живот и в случките в него се крие злокобната тайна, която аз бих искала да скрия и от себе си.

— Изяснете се. Аз ли съм първата, на която говорите за вашето нещастие? Ами вашите родители, приятели?

— Госпожо, аз съм римлянка и живеех в Рим с тях. Моят баща принадлежи към старата аристокрация, но като всички римски благородници той е беден. Имам майка и по-голям брат. Казаха ми, че във Франция, когато едно благородническо семейство е бедно, със зестрата на дъщерята се купува шпага на сина. У нас жертват дъщерята, за да осигурят кариерата на сина. Тоест аз не получих никакво образование, защото трябваше да се даде образование на брат ми, който — както наивно твърдеше майка ми — учеше, за да стане кардинал. В резултат на това, госпожо, родителите ми си наложиха всякакви лишения, които бяха в състояние да понесат, за да помогнат на брат ми, и решиха аз да стана монахиня при кармелитките в Субиако.

— А вие какво направихте?

— Нищо, госпожо. Още в ранната ми младост бяха казали, че това ме очаква. Нямах нито сила, нито воля да се противопоставя. Не ми искаха мнението, а ми заповядваха и не ми оставаше друго, освен да се подчинявам.

— И все пак…

— Госпожо, ние, момичетата от Рим, имаме само желания, които е невъзможно да осъществим. Ние обичаме света, както обречените обичат рая, без да го познават. Впрочем бях заобиколена от подобни примери, които да ми напомнят, че ще бъда осъдена, ако мисълта да се съпротивлявам ми бе хрумнала. Всичките ми приятелки, които като мен имаха братя, бяха пожертвани за преуспяването на семействата им. Нямах право да се оплаквам, а и не искаха от мен нищо, което не е общоприето. Единствено майка ми започна да ме глези малко повече, щом наближи денят да я напусна. Най-после денят, когато трябваше да стана послушница, дойде. Баща ми събра петстотин римски екю, за да плати таксата в манастира, и ние потеглихме за Субиако. Внезапно насред размислите ми, когато минавахме между малка горичка и едни напукани скали, каретата спря. Майка ми извика, а баща ми посегна към пистолетите си. Грубо бях върната към действителността. Бяха ни спрели бандити.

— Горкото дете! — каза госпожа Луиз, която започваше да проявява все по-голям интерес към разказа й.

— И да ви призная ли, госпожо? Не бях твърде изплашена, тъй като тези хора ни спираха заради парите, а с парите, които щяха да ни вземат, щяхме да платим таксата в манастира… Ако ги вземеха, моето влизане в манастира би било отсрочено, защото на баща ми щеше да му е необходимо много време да ги събере… Но след като си споделиха първата плячка, вместо да ни пуснат, бандитите се нахвърлиха върху мен. Като видях усилията на баща ми да ме защити и сълзите на майка ми, която ги умоляваше да ме пощадят, разбрах, че ме заплашва голямо и непознато нещастие, и естествено започнах да викам за помощ. Но аз знаех, че викам напразно и че в това диво място нямаше кой да ме чуе… И така, без да се смущават от моите викове, сълзите на майка ми и усилията на баща ми, те завързаха ръцете ми зад гърба изгаряха ме с погледи, от които аз разбрах намеренията им — до такава степен ужасът ме правеше проницателна. Те започнаха да играят на зарове, които извадиха от джобовете си, върху кърпата на един от тях. Внезапно един от тях нададе победоносен вик, докато другите ругаеха, скърцайки със зъби. Той притича до мен, сграбчи ме в ръцете си и започна да ме целува… „О, искам да умра! Боже, искам да умра!“ — виках аз. Очаквах да ме прободат, молех се, исках го… Изведнъж на пътеката се зададе конник. Той беше разменил няколко думи тихо с един от постовете, който го беше пуснал да мине и му бе дал знак. Мъжът беше среден на ръст, със запомнящо се изражение на лицето и решителен поглед. Той се приближаваше бавно и спокойно. Като стигна до мен, се спря. Бандитът, който ме беше сграбчил в ръцете си и искаше да ме отведе, се обърна при първото изплющяване на камшика на непознатия. Бандитът ме пусна и аз се свлякох на земята. „Ела тук!“ — каза непознатият. И понеже бандитът се колебаеше, непознатият сви ръка, повдигна лакътя и направи знак с пръстите върху гърдите си. Този знак подейства като заповед на всевластен господар, защото бандитът се доближи до непознатия. Конникът се наведе към него и с тих глас произнесе думата „Мак“. Той произнесе не само тази дума, сигурна съм — аз го гледах, както човек гледа ножа, който ще го прободе, и го слушах, както се слуша, когато очакваш думата, от която зависи животът ти. „Бенак“ — отвърна бандитът.

После, укротен, с див вик, той дойде при мене и развърза въжето, с което бяха вързани китките ми, после освободи баща ми и майка ми. През това време, тъй като вече си бяха поделили парите, всеки от тях дойде на свой ред и постави своя дял върху един камък. Не липсваше нито едно от петстотинте екю. В това време аз се свестявах в ръцете на родителите си. „А сега вървете си“ — каза непознатият на бандитите. Те се подчиниха и до един изчезнаха в гората. През това време аз усещах, че се съвземам в ръцете на баща ми и на майка ми… „Лоренца Феличиани — каза тогава непознатият, като ме обгърна със свръхчовешкия си поглед — сега можеш да продължиш пътя си, свободна си.“ Баща ми и майка ми благодариха на непознатия, който ме познаваше, но когото ние не познавахме. После те се качиха в каретата. Аз ги последвах със съжаление, защото някаква незнайна, а неудържима и притегателна сила ме влечеше към моя спасител… Той стоеше на същото място, като че ли за да продължи да ни закриля. Гледах го, докато се изгуби от погледа ми, но щом изчезна, някак ми олекна. След два часа пристигнахме в Субиако.

— Но кой беше този невероятен човек? — попита принцесата, развълнувана от простотата на разказа.

— Благоволете да ме изслушате, госпожо — каза Лоренца. — Уви, това не е всичко. През целия път ние говорихме само за това — майка ми, баща ми и аз — как този странен спасител ни дойде на помощ, тайнствен и могъщ, като че ли изпратен от небето. Баща ми — по-малко доверчив от мене — го подозираше, че е начело на една от онези банди, които, макар и разделени на групи около Рим, са ръководени от един и същ човек, който от време на време ги проверява и тъй като има абсолютна власт, ги възнаграждава, наказва и дели плячката. Но аз не можех да се меря с опита на баща си и се подчинявах сляпо на чувството на благодарност. Не вярвах и не можех да повярвам, че този човек е бандит. А в моите молитви към Дева Мария всяка вечер аз посвещавах едно изречение, молех се за благосклонността на Богородица към моя непознат спасител.

Още същия ден постъпих в манастира. Парите бяха налице и нямаше никаква причина да не ме приемат. Бях още по-тъжна, но и по-примирена отвсякога. Бях италианка и бях суеверна — бях решила, че Бог ме искаше чиста, непорочна и неопетнена и затова ме бе изтръгнал от ръцете на бандитите, подтикнати безспорно от дявола да опетнят чистота ми, която принадлежи само на Бога. И така, аз се хвърлих с целия плам на характера си да изпълнявам желанията на моите възпитателки и на моите родители. Накараха ме да напиша молба до епископа да бъде намален срокът на послушничеството. Написах я и я подписах. Съобщиха ми новината и тя не предизвика у мене нито радост, нито болка. Човек би казал, че вече бях мъртва за света и че е останал жив само духът ми. Петнадесет дни ме държаха затворена от страх да не би светският живот да ме изкуши. Сутринта на петнадесетия ден получих заповед да сляза с другите сестри в църквата.

Аз влязох в хора^[1] и заех мястото си — между зелените платна, които закриваха решетките му не достатъчно плътно и оставаше пролука, за да се различи корабът^[2] на църквата. Забелязах през този процеп, отворен към света, един мъж, застанал неподвижно прав сред коленичилите хора… Този мъж ме гледаше или по-скоро ме поглъщаше с поглед. Почувствах това странно усещане за неудобство, което вече бях изпитала — едно свръхчовешко въздействие, което ме привличаше неудържимо като магнит въпреки волята ми. Уви! Победена, подчинена, безсилна, аз се наведох към мъжа, приближих ръце една до друга — както когато човек се моли на Бога — и едновременно с устните и сърцето си му казах: „Благодаря, благодаря!“ Сестрите ме гледаха с изненада. Те не бяха разбрали нищо от моите движения и нищо от моите думи, а само проследиха посоката на моите ръце, очи и глас. Те се приповдигнаха от столовете си, за да погледнат на свой ред към хората в църквата. Разтреперана, аз също погледнах. Непознатият беше изчезнал. Те ме разпитваха, аз само се изчервявах, пребледнявах и говорех несвързано. От този момент, госпожо, аз съм обладана от демона! — извика Лоренца с отчаяние.

— Не виждам нищо свръхестествено във всичко това, сестро — каза, усмихвайки се, госпожа Луиз. — Но, сестро, страхувам се, че този демон е любовта!

— О, любовта не би ме накарала да страдам по този начин, любовта не би притискала сърцето ми, не би разтърсвала тялото ми, както вятърът прави с дърветата, любовта не би ми довела лошата мисъл, която ми мина през ума.

— Кажете ми тази мисъл, дете мое.

— Би трябвало да кажа всичко на своя изповедник, нали, госпожо?

— Разбира се.

— И така, демонът, който ме беше завладял, ми подшушна обратното — да запазя тайната. На другия ден ме повикаха в приемната. Слязох и видях една от моите съседки, на която й беше мъчно за мен, защото всяка вечер пеехме или разговаряхме. Зад нея, пред вратата, един мъж, загърнат в мантия, я чакаше, както би я чакал прислужник. Този мъж не се обърна с лице към мен, но аз го погледнах. Той не каза нищо, но аз все пак отгатнах, че това беше моят непознат покровител.

Смущението, което вече бях изпитвала, завладя сърцето ми. Почувствах, че ме завладява силата на този човек. Ако не бяха решетките, зад които бях затворена, аз щях да отида при него. От него сякаш струеше непознато сияние, което ме заслепяваше. А в упоритото му мълчание долавях послания, разбираеми само за мене. Събрала целия си кураж, попитах моята съседка кой е мъжът, който я придружаваше. Тя изобщо не го познаваше. Съпругът й трябвало да дойде с нея, но в момента на заминаването се появил, придружен от този човек, и й казал: „Аз не мога да те заведа в Субиако, но ето — моят приятел ще те придружи.“ Моята съседка беше набожна. Тя видя в един кът на приемната Богородица, за която се казваше, че е чудотворна, и не искаше да си тръгне, без да се е помолила. Отиде и коленичи пред нея. През това време мъжът влезе безшумно, приближи се до мен бавно, разтвори мантията си и впи очи като два горещи ножа в мене… Очаквах той да заговори. Още преди да е проговорил, гърдите ми се надигаха като вълни. Но той само протегна ръце над главата ми и да ги доближи до решетката, която ни разделяше. Мигновено ме завладя силно опиянение, а той ми се усмихна. Аз отвърнах на усмивката му, като притворих очи, сякаш бях смазана от безкрайна слабост. А той сякаш бе очаквал единствено това и като се увери във властта си над мен, изчезна. Докато се отдалечаваше, аз идвах на себе си, но все още бях под влияние на това странно видение. Моята съседка, след като свърши молитвата си, стана, сбогува се с мен, целуна ме и си тръгна.

Като се разсъбличах вечерта, намерих в гимпата^[3] си бележка, съдържаща само три реда:

В Рим наказват със смърт онзи, който обича монахиня. Ще предизвикате ли смъртта на човека, комуто дължите живота си?

— От този ден, госпожо, неговата власт над мен беше пълна. Аз излъгах Бога, като не му признах, че мисля за този човек повече, отколкото за него самия…

Лоренца, изплашена от това, което току-що беше казала, млъкна, за да погледне нежното и умно изражение на принцесата.

— Това не е обладание от духове — каза госпожа Луиз дьо Франс решително. — Това е едно нещастно увлечение, повтарям ви и ви казвам, че светските неща не трябва да проникват тук освен като разкаяние.

— Чакайте, чакайте да чуете края — каза Лоренца, — и тогава не ме съдете твърде сурово, моля ви, госпожо. Слизахме в църквата три пъти в седмицата. Непознатият присъстваше на всяка служба. Исках да се съпротивлявам, бях казала, че съм болна, бях решила изобщо да не слизам. Човешка слабост! Когато настъпеше часът, аз слизах въпреки волята си — като че ли ме водеше власт, по-силна от моето желание. Тогава, ако той все още не беше дошъл, аз имах няколко мига спокойствие и добро разположение на духа, но щом приближеше, го усещах, че идва. Бих могла да кажа: сега той е на сто крачки, пред прага на вратата е, вече е в църквата, при това — без да гледам натам. А щом застанеше на обичайното си място, макар че очите ми бяха вперени в молитвеника за най-свята молитва, те се извръщаха и спираха върху него.

Най-напред не можех да го погледна без страх, а после исках да го гледам, най-сетне отлитах с мисълта си към него. И по-късно, както често става в сънищата, ми се струваше, че го виждам как през нощта минава под прозореца ми. Това не остана незабелязано от моите другарки. Игуменката бе предупредена, а тя извести майка ми. Три дни преди деня, в който трябваше да произнеса моя обет, видях да влизат в килията ми единствените роднини, които имах в света — баща ми, майка ми и брат ми. Те идваха, за да ме целунат още веднъж (така казаха), но аз видях, че имаха и друга цел, защото, когато остана насаме с мен, майка ми започна да ме разпитва. В такива обстоятелства лесно можеш да разпознаеш влиянието на дявола — вместо да кажа всичко, както трябваше да сторя, аз отричах упорито.

Настъпи денят, когато трябваше да приема монашеството. Бях разкъсвана между желанието и страха от момента, в който щях да принадлежа на Бога. Предчувствах, че ако дяволът е решил да ме изкуши, той щеше да се опита това да стане именно в този тържествен момент.

— Този ден — както вече споменах на Ваше величество — щях най-сетне да сложа край на мъките си. Колкото и приятна да е една завладяваща мисъл и усещането за едно постоянно и непредвидено присъствие, винаги предизвикателно поради това, че се сблъсквах с него точно тогава, когато му се съпротивлявах, и поради упоритостта, с която искаше да ме завладее, всичко това бе една неописуема мъка за една вярваща. Ето защо имаше моменти, в които призовавах този свещен час. Когато ще принадлежа най-сетне на Бога, казвах си, Бог ще съумее да ме защити, както ме защити по време на нападението на бандитите. А забравях, че по време на разбойническото нападение Бог ме беше защитил чрез намесата на този човек.

И все пак часът на церемонията дойде. Аз слязох в църквата бледа, неспокойна, но по-малко развълнувана от обикновено. Службата започна. Исках тя да свърши колкото се може по-бързо, молех се да е така, понеже той не беше в църквата, а аз в негово отсъствие се чувствах господарка на моята свободна воля.

Моят преследвач обаче стоеше прав близо до амвона и ме гледаше по-упорито отвсякога. От този миг аз му принадлежах, край на службата, церемонията, молитвите.

В този миг ми се стори, че ме напускат всичките сили и че моята душа излиза от тялото ми и се устремява към него. Паднах простряна върху плочите и, колко странно, не като припаднал човек, а като човек, потънал в сън. Чух силен шепот, а после вече бях глуха, няма и безчувствена. Церемонията е била прекъсната с невероятна врява…

Принцесата сплете съчувствено ръце.

— Нали — каза Лоренца, — в това ужасно събитие е лесно да се разпознае намесата на дявола?

— Пазете се — каза принцесата с оттенък на нежно съчувствие, — внимавайте, горкичката ми! Вие имате твърде голяма склонност да отдавате на чудотворното неща, които са резултат на една естествена слабост. Виждайки този човек, вие сте припаднала и това е всичко. Продължавайте.

— О, госпожо, госпожо! Не казвайте това! — извика Лоренца. — Или поне изчакайте да чуете всичко, преди да отсъдите. Нямало нищо чудотворно — продължи тя, — но нали в такъв случай аз бих дошла на себе си десет минути, четвърт час, час след моето припадане? Бих поговорила с моите сестри, бих добила смелост и вяра от тях?

— Да — отвърна госпожа Луиз, — а не стана ли така?

— Госпожо — каза Лоренца глухо и бързо, — когато дойдох на себе си, беше нощ. Усещах от известно време тръскане, което ме уморяваше. Вдигнах глава, като мислех, че съм под свода на църквата или зад пердетата на моята килия. Видях скали, дървета, облаци, а после — сред всичко това — усетих влажно дихание, което галеше лицето ми. Помислих, че някоя милосърдна сестра се грижеше за мен, и понечих да й благодаря. Но, госпожо, главата ми лежеше върху гърдите на един мъж и този мъж беше моят преследвач. Огледах се и се опипах, за да се убедя, че съм жива или поне, че съм будна. Извиках. Бях облечена в бяло, а върху главата си имах венец от бели рози — като годеница или като мъртва.

Принцесата ахна. Лоренца се хвана за главата.

— На другия ден — продължи, ридаейки Лоренца, — аз разбрах колко време беше минало — беше сряда. С други думи в продължение на три дни съм била в безсъзнание и въобще не зная какво се е случило през това време.