Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (89)

87.
Херцог Д’Егийон

Докато из цял Париж и по пътя за Шантьолу се разхождаха отчаяни и намръщени хора със зачервени от плач очи, в Люсиен пристигаха посетители с грейнали от щастие лица и с очарователни усмивки. Там ликуваше вече не жената, която поетите и ласкателите наричаха най-красивата и най-възхитителната от всички простосмъртни хубавици, а истинска богиня, в чиито ръце беше управлението на цяла Франция.

Върволицата карети се източи, пътят вече беше свободен. Тогава започнаха специалните приеми. А героят на деня беше Ришельо, но той оставаше неизвестен и скромен герой. Седеше в едно кресло на будоара и наблюдаваше носещия се покрай него вихър от посетители, ласкатели и просители.

— Трябва да признаем — каза графинята, — че Жозеф Балзамо, или граф Дьо Феникс, както вие предпочитате да го наричате, маршале, е най-великият човек на нашето време. Щеше да е жалко, ако все още на кладата изгаряха магьосниците…

— Да, графиньо, да. Това наистина е велик човек — съгласи се Ришельо.

— При това той е красив мъж. Аз имам слабост към него, херцог!

— Ще ме накарате да ревнувам — каза усмихнат Ришельо, но побърза да насочи разговора към по-сериозни теми. — Граф Дьо Феникс би могъл да стане най-великият началник на полицията.

— Вече обмислих този въпрос — възрази графинята — само че ще бъде невъзможно. Той знае всичко и ще разкрива игрите на всички ни…

Ришельо се изчерви под пудрата, която покриваше лицето му.

— Графиньо — заяви той, — бих искал, ако съм негов колега, той непрекъснато да разкрива моята игра и да ви казва какви карти държа. Ще видите, че валето купа е винаги на колене пред дамата каро и постоянно в краката на краля.

— Няма човек, който да притежава повече ум от вас, херцог — отвърна графинята. — Но да поговорим малко за нашето министерство… Смятах, че ви е останало време да предупредите племенника си за…

— Д’Егийон ли? Той пристигна вече, госпожо. И то при обстоятелства, които един римски гадател би взел за изключително добро предзнаменование — каретата му се е разминала по пътя с каретата на заминаващия господин Дьо Шоазьол.

— Нека да го повикат, херцог, веднага. Ето, че сме почти сами.

— На драго сърце, графиньо… Още повече че ние вече постигнахме съгласие, нали?

— Да, напълно, херцог. Та значи предпочитате министерството на войната пред това на финансите, нали? Или може би ви прилича флотата?

— Предпочитам военното министерство, графиньо. Там мога да бъда най-полезен.

— Точно това ще трябва да внуша на краля. Впрочем изпитвате ли неприязън към някого?

— Аз съм най-сговорчивият човек на земята, графиньо. Но позволете ми да изпратя някого да повика моя племенник, щом като вие проявявате благоволението да го приемете.

Ришельо се доближи до прозореца. В здрача последните лъчи на залязващото слънце все още осветяваха двора. Маршалът направи знак с ръка на един от своите лакеи, който наблюдаваше точно този прозорец. След знака на херцога той веднага затича надолу.

В това време у графинята вече започнаха да палят свещите.

Десет минути след тръгването на лакея в предния двор влезе една карета и графинята обърна бързо очи към прозореца.

Ришельо улови този поглед, който му се стори твърде обещаващ за работите на господин Д’Егийон, а оттам и за неговите. „Тя вече одобрява чичото, а сега проявява интерес към племенника. Господари тук ще бъдем ние.“

Докато той тънеше в това блажено мечтание, на вратата се чу слаб шум и гласът на доверения прислужник на графинята извести за пристигането на херцог Д’Егийон.

Господин Д’Егийон беше твърде красив и много изящен благородник. Облеклото му беше богато, елегантно и подбрано с вкус. Той беше преминал възрастта на най-свежата младост, но беше от онези мъже, чийто ведър поглед и силен дух подмладяват до най-дълбока старост.

Господин Д’Егийон имаше най-красивите ръце на света — едни от онези ръце, които изглеждат бели и нежни дори отрупани с дантели. В онази епоха много ценяха добре оформените крака, а в това отношение херцогът беше образец на елегантност и аристократично съвършенство. Той съчетаваше чувствеността на поета с достойнството на големия благородник и гъвкавата наперена стойка на красивия мускетар. За графинята господин Д’Егийон беше олицетворение на идеалния мъж — само у един човек бяха събрани три типа мъже, и то именно тези, които една хубава, сладострастна и водена от инстинкта си жена непременно харесва.

Поради някаква изумителна случайност или по-точно поради обстоятелства, свързани от ловката тактика на господин Д’Егийон, двамата придворни герои, еднакво ненавиждани от обществото, все още не се бяха срещали лице в лице, за да покажат възможностите си.

Наистина през последните три години херцогът беше твърде зает в Бретан или пък работеше усилено в кабинета си и по тези причини се беше мяркал рядко в двореца. Той знаеше, че предстоят събития, благоприятни или неблагоприятни за него.

А освен това всички негови сметки се ръководеха и от една друга причина, която е от съществено значение за нашия роман и беше най-важната…

Преди госпожа Дю Бари да стане графиня и да докосва всяка нощ с устните си короната на Франция, тя беше красиво, усмихнато и обожавано създание. Беше и обичана — щастие, на което не можеше да разчита, откакто се страхуваха от нея.

Херцог Д’Егийон беше първият сред младите, богати, могъщи и красиви мъже, които ухажваха Жана дьо Воберние. Той влизаше и в числото на неуморните стихоплетци, които украсяваха края на всяка строфа с думичките Ланж и анж^[1]. Но господин Д’Егийон трябваше да си прибере обратно всички стихове и акростихове, всички букетчета и парфюми. Херцогът замина за Бретан, като сподави въздишките си, а госпожица Ланж пък изпрати всички свои въздишки към Версай.

Та Жана чакаше нетърпеливо херцог Д’Егийон, тъй като искаше да разбере как точно стоят нещата — дали маршалът бе проявил дискретност, или просто не беше в течение на събитията. Херцогът влезе.

Почтителен, непринуден, достатъчно уверен в себе си, той прецени веднага как да излезе от деликатното положение и поздрави едновременно и кралицата, и придворната дама. После господин Д’Егийон пое ръката на чичо си, който се беше приближил до графинята, за да й каже следното:

— Ето херцог Д’Егийон, госпожо. Имам честта да ви представя не моя племенник, а един от най-преданите ви служители.

Графинята погледна херцога така, както обикновено гледат жените, когато не искат от очите им да убегне нито една подробност. Тя видя само две почтително сведени чела и две лица, които след поклона изразиха спокойствие и ведрина.

— Зная, че обичате херцога, маршале — отговори госпожа Дю Бари. — Вие сте мой приятел. Бих помолила господина от уважение към своя чичо да го следва във всички постъпки, които той се кани да направи в моя полза.

— Точно такова поведение съм предвидил, госпожо — отговори херцог Д’Егийон, като отново се поклони.

— Вие преживяхте много страдания в Бретан, нали? — попита графинята.

— Да, госпожо… при това те не са свършили — отговори Д’Егийон.

— О, но аз мисля, че напротив — те са свършили, господине. А тук е господин Дьо Ришельо, който ще ви окаже така нужната помощ.

Д’Егийон погледна маршала така сякаш думите на графинята го изненадаха.

— О! — възкликна графинята. — Виждам, че маршалът все още не е имал време да поговори с вас. Всичко е ясно — вие току-що пристигате. Сигурно двамата имате да си кажете хиляди неща. Оставям ви, маршале. Чувствайте се като у дома си, господин херцог.

Като изрече тия думи, графинята се оттегли. Но тя си имаше план и не отиде много далеч. Зад будоара бе един кабинет, в който кралят обичаше да се застоява по време на посещенията си в Люсиен. Ето защо госпожа Дю Бари беше уверена, че ще чуе целия разговор между херцога и племенника му и разчиташе въз основа на този разговор да си изгради окончателно мнение какво да прави занапред.

Но херцог Ришельо не беше глупак — той познаваше тайните задни стълбища и скритите помещения в кралските замъци. Една от неговите стратегии беше да подслушва, а една от неговите хитрости — да говори, когато знаеше, че го подслушват. Той накара херцога да седне и му каза:

— Както виждате, настаних се тук.

— Да, чичо, забелязах.

— Провървя ми. Имах щастието да спечеля благоволението на тази очарователна жена. На нея тук гледат като на кралица, каквато тя е в действителност.

Господин Д’Егийон се поклони.

— Сега ще ви кажа, херцог — продължи Ришельо, — онова, което естествено не можех да ви кажа насред улицата. Госпожа Дю Бари ми обеща министерски портфейл.

— А! — възкликна Д’Егийон. — Вие заслужавате такова нещо, господине. Дължат ви го.

— Не зная дали ми го дължат, но то идва малко късно. Това е истината. И тъй като ще ми дадат служба, аз пък ще се погрижа за вас, Д’Егийон.

— Благодаря ви, херцог. Вие сте добър роднина. Имам не едно доказателство за това.

— Имате ли нещо предвид, Д’Егийон?

— Абсолютно нищо. Страхувам се само да не ми бъдат отнети титлата херцог и званието пер, каквото е желанието на господа съдебните заседатели.

— Значи, ако не беше сегашното стечение на обстоятелствата, вие щяхте да се провалите.

— Изцяло, господин херцог.

— Хайде де, вие говорите като философ… По дяволите, ако те хокам, аз не го правя като твой чичо, бедни ми Д’Егийон, а като министър…

— Добротата ви ме преизпълва с признателност, чичо.

— Ако съм те повикал да дойдеш от толкова далеч, и то толкова бързо, то е, за да те накарам да играеш тук внушителна роля… Между другото замислял ли си каква беше ролята на господин Дьо Шоазьол през последните десет години?

— Да, значителна.

— Значителна ли? Беше значителна, когато управляваше краля с помощта на госпожа Дьо Помпадур и пращаше в изгнание йезуитите… А ролята му стана твърде печална, откакто се скара като последен глупак с госпожа Дю Бари, която струва колкото стотина маркизи Дьо Помпадур. Изгониха го за двадесет и четири часа… Харесва ли ти първоначалната роля на Дьо Шоазьол?

— Разбира се.

— Е, добре, реших и аз да я изиграя, скъпи ми приятелю.

Д’Егийон се извърна рязко към чичо си.

— Значи ще станете любовник на госпожа Дю Бари?

— А, по дяволите, много бързаш и отиваш твърде далеч. Но все пак виждам, че си ме разбрал. Да, Шоазьол беше щастлив човек — той водеше за носа и краля, и любовницата му… Всъщност разправят, че е обичал госпожа Дьо Помпадур… А защо не… Е, добре, аз, разбира се, не мога да бъда обичан любовник, виждам това по презрителната ти усмивка… Всъщност, като правех сравнение с ролята на Шоазьол, не трябваше да кажа „аз ще я изиграя“, а „ние ще я изиграем“.

— Чичо!

— Не, тя не може да ме обича, знам това… и все пак бих искал да споделя нещо с теб и го правя без страх, защото тя не ще узнае никога това… бих обичал тази жена повече от всичко на света, но…

Д’Егийон смръщи вежди.

— Но… — продължи маршалът — измислих прекрасен план — ще си поделим ролята, която не мога изцяло да поема поради възрастта ми…

— Аха! — възкликна Д’Егийон.

След тези думи Ришельо заговори по-високо.

— Хайде, херцог, предлагам тази роля да изиграеш ти.

— Аз ли? — извика Д’Егийон. — Луд ли сте, чичо?

— Луд ли? Какво? Нима все още не си паднал в краката на човека, който ти дава такъв съвет? Не си ли обзет от радост? Нима след начина, по който тя те прие, ти вече не си обхванат от луда страст?

— Чичо, съзирам цялата изгода, която вие ще извлечете от благоприятното положение — вие ще управлявате с авторитета на господин Дьо Шоазьол, а аз ще бъда любовникът, който ще подсигури властта ви. Да, планът е достоен за своя създател — най-умния мъж във Франция, но докато сте го съставяли, сте пропуснали една-единствена подробност.

— И каква е тя? — възкликна Ришельо. — Нима ти, жалки глупако и клети безумецо, не си в състояние да обичаш госпожа Дю Бари?

— О, не е това, чичо! — извика Д’Егийон, който сякаш знаеше, че всяка от неговите думи щеше да бъде чута. — Аз едва зърнах госпожа Дю Бари, но тя ми се стори най-красивата и очарователна жена от всички, които познавам. — Госпожа Дю Бари никога няма да ме обикне, херцог, а за да се изгради подобен съюз, първото условие е любовта. Как искате сред този бляскав двор, пълен с млади красавци, прекрасната графиня да спре очите си точно на мен — човек без особени заслуги, при това вече не млад и съсипан от грижи, а на всичко отгоре и човек, който се крие от очите на всички, защото знае, че скоро ще бъде прогонен завинаги.

Докато траеше тази изповед, Ришельо си хапеше устните и си мърмореше тихо:

— Чумата да го вземе, дали този тип е разбрал, че графинята ни слуша? Тогава той е много хитър и е истински артист.

Ришельо имаше право. Графинята слушаше и всяка дума на Д’Егийон проникваше право в сърцето й, защото самият той беше там отдавна.

— И така, ти ми отказваш? — попита Ришельо.

— Да, по този въпрос — да, чичо. Отказвам със съжаление, но виждам, че не може да се направи нищо.

Ришельо почеса брадичката си.

— Работата се нарежда — каза си той — или просто Д’Егийон е глупак.

Внезапно в двора се чу силен шум и няколко гласа извикаха: „кралят!“

— По дяволите! — провикна се Ришельо. — Кралят не трябва да ме вижда тук! Аз изчезвам.

— Ами аз? — попита херцогът.

— С теб е различно. Той трябва да те види. Така че остани… остани, но, за Бога, не проваляй всичко!