Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

9.
Ясновидката

Балзамо пристъпи към младото момиче, което бе влязло при него, без да се отклонява ни най-малко. Колкото и странно да би се сторило това появяване на всеки друг, то съвсем не учуди Балзамо.

— Бях ви заповядал да спите — рече той, — спите ли?

Андре въздъхна, но не отговори нищо. Балзамо се приближи до девойката и я натовари с по-голямо количество енергия.

— Искам да говорите — каза той.

Младото момиче потрепери.

— Чухте ли какво казах? — попита чужденецът.

Андре отговори утвърдително.

— Защо не говорите тогава?

Андре постави ръка на гърлото си, за да покаже, че думите съвсем не могат да излязат.

— Добре, седнете! — нареди Балзамо. — Сега — каза той — виждате ли?

Очите на Андре се разтвориха широко, сякаш тя искаше да събере всички лъчи на светлината, които изпълваха стаята, изпускани от две отдалечени свещи.

— Не ви карам да гледате с очите — продължи Балзамо. — Гледайте с душата си.

Като извади изпод бродирания си жакет стоманена пръчица, той допря края й до треперещата гръд на девойката. Тя подскочи, като че ли огнено копие беше пробило плътта й и беше стигнало до сърцето й. Очите й веднага се затвориха.

— Добре, погледнете къде сте.

Очите на Андре останаха затворени, но лицето й помръкна и сякаш изрази най-силно учудване.

— В червената стая — промълви тя.

— С кого?

— С вас — продължи тя, като потрепери.

— Какво ви е?

— Страх ме е! И се срамувам.

— Не знаете ли, че ви карам да дойдете само с чисти намерения?

— А, да, това е вярно — каза тя.

И лицето й се проясни, а после отново се помрачи.

— Вие не ми казвате всичко — продължи Балзамо. — Не ми прощавате напълно.

— Това е, защото виждам, че ако не желаете злото на мен, вие може би го желаете на други.

— Възможно е — промълви Балзамо, — но не се грижете за това.

Андре възвърна нормалното си изражение.

— Всички в къщата ли спят?

— Не зная — каза тя.

— Тогава погледнете.

— Накъде желаете да погледна?

— Така. Най-напред към вашия баща. Къде е той?

— В своята стая. Чете.

— Добре. Значи сме спокойни тук. Погледнете към Никол, в нейната стая.

— А-а! Виждам я!

— И какво?

— Тя е полуоблечена, бута леко вратата на стаята си, слиза по стълбите.

— Добре. Къде отива тя?

— Спира се до вратата на двора, скрива се зад нея, тя дебне, чака.

Балзамо се усмихна.

— Вас ли — каза той — тя дебне и чака?

— Не.

— Е, това е главното. Когато едно младо момиче е свободно от баща си и от камериерката си, то няма повече от какво да се страхува, освен ако…

— Не — каза тя.

— Ах, ах! Вие отговаряте на мисълта ми?

— Аз я виждам.

— И така, вие не обичате никого?

Андре сведе глава.

— Моето сърце е свободно — каза тъжно тя.

И Балзамо сключи ръце в знак на радост и благодарност. После се обърна към Андре:

— Но ако не обичате — продължи той, — вие без съмнение сте обичана!

— Не зная — каза кротко девойката.

— Как! Не знаете! — отвърна доста грубо Балзамо. — Потърсете. Когато питам, то е, защото очаквам отговор.

И той докосна повторно гърдите на младото момиче с края на стоманената си пръчица. Девойката потрепери отново, но очевидно изпита по-малка болка от първия път.

— Да, да, виждам — каза тя. — Пощадете ме, защото ще ме убиете.

— Какво виждате? — попита Балзамо.

— О, но това е невъзможно — отговори тя.

— Та какво виждате?

— Един млад човек, който от моето завръщане от манастира ме следи, наблюдава ме, поглъща ме с очи, но винаги е скромен.

— Кой е този млад човек?

— Не виждам лицето му, а само дрехата. Това почти е дреха на работник.

— Къде е той?

— Долу, при стълбата, той страда, плаче.

Андре сякаш направи някакво усилие.

— Жилбер! — провикна се тя. — О, бих казала, че е невъзможно!

— А защо невъзможно?

— Защото той не би посмял да ме обича — отговори девойката с изражение на върховно презрение.

Балзамо се усмихна с изражение на човек, който познава човека и който знае, че няма препятствие, което сърцето да не може да преодолее, дори това препятствие да е пропаст.

— А какво прави той там долу, на стълбата?

— Почакайте, той маха ръцете от челото си, придържа се за парапета, става, качва се.

— Къде се качва?

— Тук… Безполезно е, той не ще посмее да влезе.

— Защо няма да посмее?

— Защото се страхува — каза Андре с презрителна усмивка.

— Но той ще слуша.

— Без съмнение. Той доближава ухото си до вратата, слуша.

— А той може ли да злоупотреби срещу вас, която обича?

— Да, в момент на ярост или на ревност.

— Тогава да се освободим от него.

И той тръгна шумно към вратата.

Явно часът на храбростта още не беше дошъл за Жилбер, защото при шума от стъпките на Балзамо той се уплаши да не бъде изненадан и възседна парапета, като се плъзна по него надолу. Андре нададе тих вик на ужас.

— Престанете да гледате натам — каза Балзамо, като се върна при Андре.

— Аз искам всичко, което вие искате — каза Андре с въздишка.

— Значи баронът е доста беден?

— Много беден.

— Тогава вие скучаете в този замък?

— До смърт.

— Може би имате някаква амбиция?

— Не.

— Обичате ли баща си?

— Да — отговори младото момиче доста неуверено.

— И все пак ми се струва, че вчера вечерта имаше облак над тази синовна любов — подхвана Балзамо, усмихвайки се.

— Сърдя му се, че безразсъдно е похарчил цялото богатство на майка ни, така че бедният Мезон-Руж живее в гарнизона и вече не може достойно да носи името на нашето семейство.

— Кой е Мезон-Руж?

— Моят брат Филип.

— Защо го наричате Мезон-Руж?

— Защото това е името ни, по-точно това беше името на един наш замък, и първородните синове на фамилията носеха това име до смъртта на техния баща.

— А вие обичате ли брат си?

— Да, защото той има благородно сърце и би дал живота си за мен.

— Докато вашият баща…

Андре замълча.

— Няма ли да отговорите?

— Не желая да отговарям.

Несъмнено Балзамо не прецени за нужно да насилва волята на девойката. Впрочем може би той вече знаеше за барона това, което искаше да знае.

— И къде е сега рицарят Мезон-Руж?

— Той е в гарнизона в Страсбург.

— Познавате ли града?

— Не.

— Аз го познавам, искате ли да търсим заедно?

— Много искам.

— Не се ли е върнал в стаята си? Искам да видите стаята на брат ви.

— Не виждам нищо. Мисля, че вече не е в Страсбург. Чакайте, чакайте!

Девойката се съсредоточи, сърцето й биеше така, сякаш ще разкъса гърдите й.

— Виждам! Виждам! — каза тя с преливаща радост. — О, скъпи Филип, какво щастие!

— Какво става?

— Скъпи Филип! — продължи Андре, чиито очи проблясваха от радост.

— Къде е той?

— Той преминава през град, който аз познавам отлично.

— Кой?

— Нанси! Нанси! Там, където бях в манастир.

— Сигурна ли сте, че това е той?

— О, да! Факлите, от които е заобиколен, осветяват лицето му.

— Факли! — каза Балзамо с изненада. — За какво са тези факли?

— Той е на кон! Язди на кон край вратата на позлатена карета.

— А, а! — рече Балзамо, който сякаш разбираше. — И какво има в каретата?

— Една млада жена… О, колко е величествена! Колко е грациозна! Колко е красива! О, странно, сякаш съм я виждала вече. Не, не, заблудих се. Никол прилича на нея.

— Никол прилича на тази млада жена, толкова горда, толкова величествена, толкова красива?

— Да, да! Но само както жасминът прилича на лилията.

— И така, да видим какво става сега в Нанси! Можете ли да чуете това, което ще си кажат те?

— Ще мога — каза Андре, спирайки Балзамо с жест, сякаш не би искала никакъв шум да отвлече вниманието й. — Чувам, чувам!

— Какво казва младата жена?

— Тя му заповядва с нежна усмивка да ускори хода на конете. Тя казва, че ескортът трябва да потегли утре в шест часа сутринта, защото иска да спре през деня.

— Къде?

— Точно това пита брат ми. О, господи! Тя иска да отседне в Таверне! Иска да види баща ми. О, една така велика принцеса да отседне в толкова бедна къща! Какво ще правим без сребърни съдове, почти без спално бельо!

— Успокойте се! Ще се погрижим за това.

— Ах, благодаря!

Тогава Андре сякаш потъна в пълен и възстановителен покой.

— Възвърни силите си! — й каза Балзамо, като я погледна с мрачен екстаз. — Много скоро ще имам нужда от цялата ти проницателност. О, науко — продължи той като екзалтиран вярващ, — само ти не грешиш. Мъжът трябва да пожертва всичко… Тази жена е красива, о, Боже мой! Този ангел е много чист. Но за мен какво значение има в този момент красотата? А сега, младо момиче, сега, когато със силата на моята воля няколко секунди сън ти дадоха толкова сили, сякаш че си спала двадесет години, сега се събуди или по-скоро потъни в своя сън на ясновидка. Аз имам още нужда да говорим, но този път обаче ще говорим за мен.

И Балзамо, протягайки отново ръце към Андре, принуди девойката да се изправи с дълбока въздишка. След това, като видя, че тя е готова и подчинена, той извади от своя портфейл една хартийка, сгъната на четири, в която имаше кичур черна като смола коса. Уханията, с които тя бе пропита, бяха направили хартията прозрачна. Балзамо постави къдрицата в ръката на Андре.

— Гледайте! — пожела той.

— О, пак! — каза девойката мъчително. — О, не, не! Оставете ме на спокойствие, страдам прекалено. О, господи, господи! Преди малко се чувствах така добре.

— Гледайте! — отвърна Балзамо, като допря безмилостно края на стоманената пръчица до гърдите на младото момиче.

Андре закърши ръце, тя се опита да се изплъзне от властта на експериментатора. Пяна излезе по устните й, както някога на пророчицата, седнала до свещения камък[1].

— О, виждам, виждам! — извика тя с отчаянието на сломената воля.

— Какво виждате?

— Една жена.

— Ах! — промълви Балзамо с дива радост. — Значи науката не е празна дума като добродетелта! Месмер[2] победи Брут[3]! Да виждам! Опишете ми тази жена, за да узная дали добре сте я видели.

— Мургава, висока, със сини очи, черни коси, с неспокойни ръце.

— Какво прави тя?

— Тя бяга, лети, тя е носена от прекрасен кон, облян в пот.

— Накъде отива?

— По пътя — каза девойката, сочейки на запад.

— За Шалон?

— Да.

— Добре — рече Балзамо. — Тя върви по пътя, по който аз ще вървя. Тя отива в Париж, където аз ще отида. Това е добре! Ще я намеря отново в Париж. Сега си починете! — каза той на Андре, като взе от нея къдрицата, която тя държеше здраво.

Ръцете на Андре се отпуснаха неподвижни до тялото й.

— Сега — каза Балзамо, — върнете се при клавесина си.

Андре направи крачка към вратата, но краката й, поразени от необяснима умора, отказаха да я носят и тя залитна.

— Възвърнете силите си и продължете! — каза Балзамо, като я обгърна с нов поток енергия.

Андре постъпи като буен кон, който се напъва, за да изпълни волята на своя господар, дори и да е несправедлива. Тя тръгна. Балзамо отвори вратата и Андре, все така заспала, слезе бавно по стълбата.

Бележки

[1] Става дума за Пития — пророчицата на бог Аполон — бел.прев.

[2] Франц-Антон Месмер (1733 — 1815) — германски лекар, въвел модата на магнетизма (хипнозата) — бел.прев.

[3] Луций Юлий Брут — (ок. 508г. пр. Хр.) — един от създателите на Републиката в Рим, издигнат в консул, издал заповед за екзекутирането на двамата си синове, съдействали за възстановяването на сваления цезар — бел.прев.