Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

78.
Резервният вариант на Негово величество Луи XV

Политиката отегчаваше Луи XV много и през дните, когато го завладяваше лошо настроение, той се измъкваше от подобни разговори със следното трудно оборимо извинение:

— Ех, кралската власт ще съществува, докато аз съм жив!

Госпожа Дю Бари познаваше твърде добре своя крал и постъпваше като моряците — никога не излизаше в морето в лошо време.

Госпожа Дю Бари задебна предпазливо кралския дивеч, за да го улови в капаните си. Нямаше само руж, защото кралят не го обичаше. Щом обаче съобщиха за пристигането на Негово величество, графинята се хвърли към едно гърненце с руж и започна с настървение да маже бузите си. От преддверието кралят забеляза на какво занимание се беше отдала графинята.

— Не ме ли очаквахте, графиньо? — попита кралят.

— Защо мислите така, сир?

— Защото си цапате лицето с това нещо!

— Напротив, сир, бях убедена, че денят няма да мине, без да имам честта да видя Ваше величество!

— О! Сериозна сте като Русо, когато слуша музика.

— То е, защото имам да съобщя нещо сериозно на Ваше величество.

— Ами да… сигурно упреци!

— Аз! Да ви отправям упреци?! И защо, сир?

— Жанет, ти се сърдиш.

— О, не, сир! Но съм много обидена.

— Слушайте, графиньо, уверявам ви, че не съм престанал да мисля за вас. А вечерта ми се стори безкрайна…

— О, сир, струва ми се, че аз не съм повдигнала този въпрос. Ваше величество има правото да прекарва вечерите си, където пожелае. Това не засяга никого. Защото съм резервен вариант.

— Вие ли, пресвети велики Боже!

— Аз, да аз! Графиня Дю Бари! Красивата Жана, очарователната Жанет, съблазнителната Жантон, както Ваше величество обича да казва! Да, аз съм резервен вариант. Място, което Ваше величество посещава в краен случай! Имам едно великолепно средство и ще го приложа в действие.

— И какво е то?… — попита кралят обезпокоен.

— Ами чисто и просто ще се оттегля.

Кралят вдигна рамене.

— Какво искате да кажете?

— Бъркате ме. Госпожа Дьо Шатору искаше да бъде богиня, госпожа Дьо Помпадур желаеше да стане кралица, останалите се стремяха към богатство и могъщество и чрез оказваните им благоволения да унижават придворните дами. Аз не притежавам нито един от тези недостатъци. Но в замяна на това имам много качества.

— О, графиньо, никой не е по-уверен от мен във вашите достойнства.

— Така е, но изслушайте ме! Ще кажа нещо и то ще промени мнението ви за мен. Не съм толкова горда, че да се радвам на нещата, от които придворните дами се ласкаеха, нито храня дори най-малката амбиция да постигна това, към което те се стремят. Винаги съм имала едно желание — да обичам любимия си, пък бил той обикновен мускетар или крал. В момента, в който престана да го обичам, не ще държа повече на нищо. Искам да кажа на Ваше величество и следното — аз съм млада, красива, имам пред себе си още десет години хубост. В деня, когато няма да бъда повече любовница на Ваше величество, аз ще бъда не само най-щастливата, но и най-почитаната жена на света. Вие се усмихвате, сир. Но аз не възнамерявам да изчакам да ме отпратите. Ще се разделя с вас и ще разглася навсякъде, че аз сама съм се оттеглила. Ще раздам сто хиляди ливри на бедните, ще прекарам осем дни в някой манастир и ще се покая. А преди да измине и месец, портретът ми ще виси във всички църкви заедно с образа на каещата се Мария-Магдалена.

— О, графиньо, надявам се, че не говорите сериозно! — каза кралят. — Ще ви изпратя в Бастилията.

— Бихте ме изпълнили с щастие.

— Какво искате да кажете?

— Ами… Моята тайна амбиция е да стана известна подобно на господин Дьо ла Шалоте и господин Волтер. Бастилията ще свърши работа. Като престоя известно време в Бастилията, ще стана най-щастливата жена. Ще се възползвам от случая, за да напиша мемоари. Те ще включват моя живот, живота на вашите министри, на дъщерите ви, вашия живот. Така ще съхраня за поколенията всички добродетели на Луи Многообичания[1]. Напишете заповедта за задържането ми, сир. Ето ви перо и хартия.

И графинята побутна към краля перото и мастилницата, които се намираха върху една кръгла масичка. Нападнат така дръзко, кралят се замисли за миг, а после стана:

— Добре. Сбогом, госпожо — каза той.

— Конете ми! — извика графинята. — Сбогом, сир.

Кралят направи една крачка към вратата.

— Шон! — извика графинята.

Шон влезе.

— Куфарите ми, екипажа ми за пътуване и пощенската кола! Бързо! Хайде да тръгваме! Негово величество ще ни изпрати в Бастилията. Така че нямаме време за губене. Побързай, Шон, побързай!

Обвинението се заби като стрела в сърцето на Луи XV. Той се приближи до графинята и взе ръката й.

— Простете ми за моята невъздържаност, графиньо! — помоли той.

— Наистина, сир, учудвам се, че не ме заплашихте и с бесилка. Нима аз не съм откраднала мястото на госпожа Дьо Грамон?

Кралят й протегна и двете си ръце.

— И двамата не бяхме прави. Сега да си простим взаимно.

— Значи вие ме желаете? — попита графинята краля.

— Повече от всичко.

— Мислете добре какво говорите, сир.

Кралят размисли наистина, но нямаше място за отстъпление, а освен това той искаше да разбере колко далеч щеше да стигне в исканията си победителката.

— Говорете — каза той.

— Веднага, след минутка, сир. Внимавайте… Аз бях готова да си тръгна, без да ви поискам нищо. Но ако остана, ще ви поискам нещо…

— Какво? Трябва да знаем какво е то и това е всичко. Уволнението на господин Дьо Шоазьол?

— Точно така.

— Невъзможно е, графиньо.

— Тогава — конете ми!

— Но, упорита глава…

— Или подпишете заповедта за моето задържане в Бастилията, или тази за уволнението на министъра…

— Трябва да има и средно положение — каза кралят.

— Наистина! — провикна се графинята на свой ред. — Какво ме засягат господин Дьо Шоазьол, съдиите, правителството. Какво ли значение има за мен и кралят? Та нали аз съм неговият резервен вариант.

— Отново ли подхващате тази тема?

— Имате само десет минути, сир. Аз ще се оттегля в стаята си. Пъхнете отговора си под вратата. Ето хартия, перо, мастило. Ако след десет минуси вие не сте ми отговорили или пък не сте дали желания от мене отговор — сбогом, сир! Не мислете повече за мен, защото ще съм заминала.

Кралят се постара да прикрие смущението си и целуна ръка на графинята. Като се оттегляше, тя — съвсем като древния цар на партите[2] — му отправи най-предизвикателната си усмивка.

Кралят не се противопостави на това оттегляне и графинята се затвори в съседната стая. Пет минути по-късно, едно сгънато във формата на квадрат листче се показа между коприненото уплътнение на вратата и вълнения килим на стаята. Графинята жадно прочете съдържанието на бележката и драсна набързо няколко думи на господин Дьо Ришельо. Той се разхождаше в малкия двор под един навес, пристъпваше от крак на крак и изпитваше истински ужас да не го забележат, докато чака.

Маршалът разгъна листчето хартия, прочете го и въпреки своите седемдесет и пет години хукна към каретата си в големия двор.

— Кочияш! — каза той. — Карай към Версай! Бързай, колкото можеш!

А ето какво съдържаше бележката, която графинята хвърли през прозореца на господин Дьо Ришельо:

Разтърсих дървото и портфейлът падна.

Бележки

[1] Прякор на Луи XV — бел.прев.

[2] Става дума за Арзас, който умеел да се възползва от слабостта на неприятелите си. Така той създал и царството си през II в. пр. Христа върху територията на част от днешен Иран и Месопотамия — бел.прев.