Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (38)

36.
Петият заговор на маршал Дьо Ришельо

Кралят беше пристигнал в Марли. Той не държеше на етикета толкова, колкото Луи XIV, който търсеше в дворцовите церемонии начин да покаже своето могъщество, а жадуваше да получи новини от тях. Луи XV обичаше повече от всичко разнообразието от хора, особено когато те бяха усмихнати.

Вечерта след срещата, която току-що описахме, и два часа след като госпожа Дьо Беарн — според обещанието си, което тя този път изпълни — беше вече настанена в будоара на госпожа Дю Бари, кралят играеше в синия салон. Вляво от него беше херцогиня Д’Айан, а вдясно — принцеса Дьо Гемене. Госпожите Аделаид, Софи и Виктоар след завръщането си от разходка в градината бяха седнали заедно с почетните си дами и благородниците от свитата си.

И така, около краля, зает несъмнено с работа (тъй като всички познаваха сериозността на господин Дьо Малзерб), се бяха събрали в очакване морски и пехотни офицери, висши сановници и благородници. А малкият кръг около камината се занимаваше само със себе си и започна по-оживен разговор, изпълнен със смели закачки. Сред по-видните жени от този кръг освен дъщерите на краля бяха госпожа Дьо Грамон, госпожа Дьо Гемене, госпожа Дьо Шоазьол, госпожа Дьо Мирпоа и госпожа Дьо Поластрон.

В момента, когато се заехме с наблюдението на тази група, госпожа Аделаид разказваше историята за един епископ, хвърлен в затвора на епархията му.

— Но — каза госпожа Виктоар — този свещеник беше тук, при нас, няма и месец оттогава…

— Бихме били изложени и на по-лоши срещи у Негово величество — каза госпожа Дьо Грамон, — ако тук идваха всички, които желаят да се доберат до двореца.

— За щастие желанието и възможността са две различни неща, нали, херцогиньо — намеси се в разговора един дребен мъж на седемдесет и четири години, който изглеждаше на не повече от петдесет — до такава степен стойката му беше елегантна, гласът — бодър, краката — слаби, очите — живи, кожата — бяла, а ръцете — красиви.

— А, ето, че господин Дьо Ришельо се намесва хитро в разговора и ще се окаже в центъра на вниманието — каза херцогинята. — Вие винаги искате малко да се наложите, нали, скъпи ми херцог?

— Малко? Вие ме обиждате, херцогиньо! Кажете твърде много!

Херцогиня Дьо Грамон се изчерви, тъй като язвителната забележка бе отправена най-вече към нея.

— Госпожи — продължи тя, — ако господин херцогът продължава да ни говори подобни неща, няма да довърша историята, която започнах. Кълна се, че ще загубите много, освен ако не поискате от маршала да ни разкаже друга.

— Да ви прекъсна, когато може би се каните да кажете нещо лошо за някой от моите приятели? — каза херцогът. — Опазил ме Бог! Целият съм в слух.

Присъстващите заобиколиха херцогинята.

— Ще узнаете всъщност — продължи госпожа Дьо Грамон, обръщайки се предимно към трите принцеси, — че една дама, чието име е без значение, нали поиска да се срещне с нас, избраните от господаря, който ни обсипва със слава, която я кара да умира от завист…

— Къде иска да се срещне с нас? — попита херцогът.

— Във Версай, Марли или Фонтенбло.

— Горкото създание не е присъствало на нито едно от големите тържества освен на някоя вечеря с краля, на която са допуснати и няколко зяпачи, които гледат как Негово величество и сътрапезниците му ядат.

Господин Дьо Ришельо шумно смръкна тютюн от една кутия от севърски порцелан.

— Но… за да се срещне с нас във Версай, Марли или Фонтенбло, трябва да ни бъде представена — каза той.

— Именно, въпросната дама горещо желае да бъде представена.

— Обзалагам се, че й е обещано. Кралят е толкова добър! — заяви херцогът.

— Да — каза госпожа Дьо Гемене. — Необходима е кръстница.

— Но не всеки си има кръстница — каза госпожа Дьо Мирпоа. — Както хубавата Бурбонка. Тя търси, но не намира.

— Ах, госпожо, госпожо — каза херцог Дьо Ришельо, — признайте на госпожа херцогинята цялата заслуга за разказа!

— Хайде, херцогиньо — каза госпожа Виктоар. — Тъкмо възбудихте любопитството ни, пък не довършихте.

— Съвсем не! Напротив, държа да разкажа докрай историята. Когато човек си няма кръстница, му търсят такава. „Търси и ще намериш“ се казва в Евангелието. Търсиха и намериха, но каква кръстница! Мили боже, една провинциалистка — чиста, наивна. Прикоткваха я, ухажваха я, глезиха я, нагиздиха я.

— Това ме кара да настръхвам — заяви госпожа Дьо Гемене.

— Но ето, че изведнъж добре подготвената провинциалистка — укротена и нагласена — падна по стълбата…

— И после? — попита господин Дьо Ришельо.

— И си счупи крака… ха, ха, ха! — припя херцогинята, прибавяйки така още един стих към стиха на госпожа Дьо Мирпоа.

— Така че, представяне… — вметна госпожа Дьо Гемене.

— Няма и да има, скъпа моя.

— Но това е Провидението! — каза маршалът, като вдигна ръце към небето.

— Извинете, но аз съжалявам искрено горката провинциалистка — каза госпожа Виктоар.

— Напротив, госпожо, поздравете я! От двете злини тя избра по-малката.

Като каза това, херцогинята спря изведнъж. Беше срещнала за втори път очите на краля.

— Но за кого говорите, херцогиньо? — попита маршалът, правейки се, че се мъчи да открие коя е въпросната личност.

— Не ми казаха името й.

— Бога ми! — каза Ришельо. — Ето една добра идея! Но трябва да се знае и името на тази великолепна дама, спасила ни от такава голяма опасност. Нали вече няма от какво да се страхуваме, херцогиньо?

— О! Вече от нищо, аз отговарям за това. Тя е в леглото си с превързан крак и е неспособна да направи нито крачка.

— Но — запита госпожа Дьо Гемене — ако тази дама си намери друга кръстница? Тя е доста съобразителна!

— О, няма подобна опасност. Не се намират току-така кръстници!

— Чумата да го вземе, така е! — каза маршалът, като смучеше един от чудесните бонбони, за които се казваше, че поддържат вечната му младост.

В това време кралят се доближи до групата. Всички се умълчаха. Тогава гласът му ясно отекна в салона:

— Сбогом, госпожи. Приятна вечер, господа.

Всички станаха и в дъното се усети оживление. Кралят направи няколко крачки към вратата, после — в момента преди да излезе — се обърна и каза:

— Между другото утре във Версай ще има представяне!

Събралите се бяха поразени. Кралят огледа групата жени, които пребледнели се спогледаха. После излезе, без да добави нещо.

— О, това е невъзможно — тихичко промълви госпожа Дьо Грамон.

— Чуйте, херцогиньо — промълви маршалът. — Изглежда, че днес лекуват бързо счупени крака.

— О, госпожи — провикна се херцогинята, обърната към трите дъщери на краля, — надеждата ни е във вас. Вие, първите дами на кралството, няма ли да страдате от опасността в нашето общество, единственото убежище на благородни дами, да проникнат дами, които дори и камериерките ни не биха приели?

Принцесите, вместо да отговорят, наведоха тъжно глави.

— Госпожи, в името на небето! — повтори херцогинята.

— Кралят е господар — каза госпожа Аделаид с въздишка.

— Така е! — добави херцог Дьо Ришельо.

— Но в такъв случай целият френски двор ще бъде компрометиран! — извика херцогинята.

— Госпожи — заяви господин Дьо Шоазьол, като се опитваше да се засмее, — тъй като нещата тук намирисват на заговор, ще намерите ли за уместно, ако се оттегля, като отведа със себе си и господин Дьо Сартин. Идвате ли, херцог? — продължи господин Дьо Шоазьол, обръщайки се към маршала.

— О, бога ми, не! — каза маршалът. — Оставам, обожавам заговорите.

Господин Дьо Шоазьол се измъкна, отвеждайки и господин Дьо Сартин.

Няколко стоящи наоколо мъже последваха примера им. Около принцесите останаха само госпожа Дьо Грамон, госпожа Дьо Гемене, госпожа Д’Айан, госпожа Дьо Мирпоа, госпожа Дьо Поластрон, както и осем-десет други жени, които се бяха увлекли повече по скандала около представянето. Господин Дьо Ришельо беше единственият мъж. Дамите го гледаха с безпокойство, както гърците биха разглеждали някой троянец, останал в лагера им.

— Вярно е, че кралят е господар у дома си, но в нашите домове господарките сме ние — поде херцогинята.

— Вярно е, но какъв ще бъде резултатът от вашия протест?

— Резултатът ще бъде такъв, че ще се размислят още веднъж, ако мнозина от нас последват примера ви, госпожо — провикна се госпожа Дьо Гемене.

— Всъщност защо пък да не последваме примера на херцогинята? — попита госпожа Дьо Мирпоа.

— Да, госпожи — обърна се отново херцогинята към дъщерите на краля, — ето един хубав урок, който бихте могли да дадете на двора, вие — дъщерите на Франция!

— Дали кралят няма да ни се разсърди? — попита госпожа Софи.

— Не, не! Ваши височества могат да бъдат спокойни — заяви злобната херцогиня. — Та той има изискан вкус, чудесен такт. Напротив — ще ви бъде признателен за това. Кралят, повярвайте ми, не насилва никого.

— Вярно е, че кралят не каза нищо, когато затворихме вратата на нашия дом за графинята — каза госпожа Виктоар, насърчена и разгорещена от вълнението на събралите се. — Но при такъв тържествен случай би могло…

— Да, да, несъмнено — настоя госпожа Дьо Грамон, — би могло, ако само вас ви няма на представянето, госпожи, но… когато видят, че и ние всичките не сме там…

— И така, вие сте за заговор? — попита госпожа Аделаид.

— Говорете, херцог, говорете! — каза госпожа Дьо Грамон.

— Да действаме методично — каза херцогът. — Тази, която сега реши с най-силно „ще го направя!“, в решителния момент ще постъпи обратно. Тъй като, както имах честта да ви уведомя, аз съм от заговорниците — не ме е грижа, че ще бъда изоставен.

— Наистина, херцог — каза иронично херцогиня Дьо Грамон. — Няма ли някой да каже, че забравяте къде се намирате? Вие се държите като вожд в страната на амазонките.

— Госпожо! — каза херцогът. — Моля ви да ми повярвате, че имам известно право на длъжността, която вие ми оспорвате. Вие мразите госпожа Дю Бари — е, добре, ето: аз произнесох името, но никой не го чу, нали? Вие мразите госпожа Дю Бари повече от мене, но аз съм по-компрометиран от вас.

— Вие компрометиран, господин херцог? — попита госпожа Дьо Мирпоа.

— Да, и още по-ужасно е, че цели осем дни не съм бил във Версай и ето, че вчера графинята е накарала да дойдат в Ановър и да попитат дали не съм болен. Знаете ли какво е отговорил Рафте: „Чувства се толкова добре, че не се е прибирал от предишната вечер.“ Независимо от това аз се отказвам от правата си, нямам никакви амбиции и ви оставям на първа линия. Вие забъркахте всичко, вие сте фитилът! Вие сте тази, която бунтува съвестта, и маршалският жезъл ви принадлежи.

— След принцесите — каза почтително херцогинята.

— О, оставете на нас пасивната съпротива! — каза госпожа Аделаид. — Ние ще отидем в Сен Дьони да посетим нашата сестра Луиз. Тя ще ни задържи там и няма да се върнем навреме. Никой няма да може да каже нищо.

— Абсолютно нищо — потвърди херцогът. — Ако някой го направи, това би означавало, че е злонамерен.

— Аз — каза херцогинята — ще отида да наблюдавам коситбата в Шатьолу!

— Браво — одобри херцог Ришельо. — Ето един хубав повод!

— Аз пък — заяви принцеса Дьо Гемене — имам болно дете, обличам си домашната роба и ще се грижа за него.

— Аз — каза госпожа Дьо Поластрон — се чувствам тази вечер съвсем замаяна. Ако утре Трошен не ми пусне кръв, ще се разболея много сериозно.

— Що се отнася до мен — каза величествено госпожа Дьо Мирпоа, — аз просто няма да отида във Версай и толкова! Моята причина ще е правото на свобода аз да решавам!

— Добре, добре — рече Ришельо. — Всичко, което казвате, е разумно, но трябва да се закълнете.

— Как така да се закълнем?

— О, човек винаги се кълне, щом участва в заговори.

И маршалът протегна ръка в средата на групата жени, произнасяйки величествено:

— Кълна се!

Всички дами повториха клетвата с изключение на техни величества, които се бяха измъкнали незабелязано.

— Това е всичко — каза херцогът.

— О, как ще се разгневи тя, когато остане сама в салона! — провикна се госпожа Дьо Грамон.

— Хм, кралят ще ни поизпрати на заточение — промълви Ришельо.

— Не бъдете толкова сигурен, херцог — каза госпожа Дьо Грамон.

— Няма да заточат нито вас, господин херцог, нито господин Дьо Шоазьол, а мен — заяви госпожа Дьо Мирпоа. — Кралят няма да ми прости, че ще бъда по-нелюбезна с графинята, отколкото бях с маркизата^[1].

— Вярно е, че вас винаги са наричали фаворитка на фаворитките! — каза херцогът. — Горката госпожа! Ще отидем заедно на заточение!

— Ще отидем всички — каза госпожа Дьо Гемене, като стана права. — Надявам се, че никой няма да се отметне от взетото решение.

— И от положената клетва — добави херцогът.

— Но — каза госпожа Дьо Грамон — за всеки случай ще взема някои мерки!

— Вие ли? — попита херцогът.

— Да. Защото, за да бъде дамата утре във Версай, са й необходими три неща.

— И кои са те?

— Фризьор, рокля и карета.

— Е, и?

— Е, и… тя няма да бъде във Версай в десет часа. Кралят ще стане нетърпелив, ще освободи присъстващите… и представянето ще бъде отложено за гръцките календи^[2], като имаме предвид пристигането на дофината.

Възгласи, аплодисменти и викове „браво“ последваха този нов момент от съзаклятието. Но ръкопляскайки по-силно от всички, господин Дьо Ришельо и госпожа Дьо Мирпоа си намигнаха. Двамата стари придворни си помислиха едно и също нещо. В единадесет часа съзаклятниците пътуваха към Версай или към Сен Жермен, осветявани от прекрасна луна. Докато каретата му със спуснати завеси пътуваше по пътя за Версай, самият той обаче пристигаше в Париж по един напречен път.