Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (102)

100.
Нещата се заплитат още повече

Госпожа Дьо Беарн се възползва от съвета на Ришельо. Два часа и половина след като херцогът я остави, тя стоеше в чакалнята на Люсиен в компанията на Замор.

Господин Д’Егийон също не си губеше времето. Той заговорничеше с фаворитката на краля, когато Шон влезе и помоли сестра си да приеме госпожа Дьо Беарн. Херцогът пожела да се оттегли, но госпожа Дю Бари го задържа.

— Предпочитам да останете — каза му тя. — Ако старата просякиня е дошла да ми иска пари назаем, ще ми бъдете полезен — във ваше присъствие ще поиска по-малко.

Госпожа Дьо Беарн влезе с подходящо за случая изражение и се настани в креслото срещу госпожа Дю Бари.

— Какво ви води насам, госпожо? — попита госпожа Дю Бари.

— Става въпрос за Съда…

— Аха! — изръмжа херцог Д’Егийон.

— Херцог Д’Егийон — побърза да го представи госпожа Дю Бари от страх да не стане някакво недоразумение.

Но старата графиня беше хитра колкото всички придворни, взети заедно.

— Зная добре — заяви тя — всички безобразия на онези съдии. Те нямат никакво уважение нито към заслугите, нито към знатния произход.

Този комплимент, отправен само към херцога, го накара да стане и да се поклони учтиво на тъжителката, която пък се надигна от креслото си, за да му отговори.

— Само че — продължи тя — въпросът вече не опира само до херцога, а до цялото население, тъй като съдилищата в страната отказват да работят.

— О, така ли? — провикна се госпожа Дю Бари, отпускайки се на един диван. — Нима във Франция няма да има вече правосъдие? Е, и? Какво ще стане по-нататък? До каква промяна ще доведе това?

Херцогът се усмихна, а госпожа Дьо Беарн, вместо да приеме нещата от шеговитата им страна, помръкна още повече.

— Това е голямо нещастие — каза тя.

— Хм! — промърмори херцогът, за да привлече вниманието на госпожа Дю Бари, която най-сетне проумя намеците на тъжителката.

— Уви, госпожо! — каза тя веднага. — Така е! Вие ми напомнихте, че аз нямам дела, но в замяна на това пък вие имате, при това — много важни.

— Но в такъв случай, госпожо, предстои едно безкрайно отлагане.

— Виждате ли някакво друго разрешение, госпожо? Бъдете така добра да го посочите.

Тъжителката скри лицето под шапката си.

— Има един начин — намеси се тогава херцог Д’Егийон, — но може би Негово величество ще се въздържи да го приложи. На специално заседание на Съда да присъства кралят и да упражни изключителните си права като заяви „аз искам!“, докато всичките му противници мислено си повтарят „ние не искаме“.

— Чудесна идея! — провикна се зарадвана госпожа Дьо Беарн.

— Но това не трябва да се разгласява — допълни деликатно херцогът.

— О, госпожо — обърна се тогава тъжителката към графиня Дю Бари, — вие, която имате толкова силно влияние върху Негово величество! Накарайте го да каже следното: „Искам да се гледа делото на госпожа Дьо Беарн!“

Господин Д’Егийон прехапа устни, поклони се на госпожа Дьо Беарн и напусна будоара, тъй като беше чул шума от каретата на краля.

— Кралят! — каза госпожа Дю Бари и стана от мястото си, за да изпрати тъжителката.

— О, госпожо! Защо не ми позволите да се хвърля в краката на Негово величество?

— За да поискате от него да свика извънредно заседание на Съда ли? — попита живо графинята. — Съгласна съм. Останете тук госпожо, щом такова е вашето желание.

Госпожа Дьо Беарн едва бе успяла да пооправи шапката си, когато кралят влезе.

— А! Вие имате посетителка, госпожо?

— Госпожа Дьо Беарн, сир.

— Сир, моля за справедливост! — извика старата дама, като се поклони дълбоко на Негово величество.

— От кого да ви защитя?

— От Съда.

— А, така ли? Нима вие се оплаквате от моите съдилища? — попита кралят и плесна с ръце. — Е, добре, направете ми удоволствието да ги вразумите. И аз самият съм недоволен от тях и искам от вас справедливост — добави той, като отвърна на поклона на старата графиня.

— Сир, но вие сте кралят, вие сте господарят.

— Крал — да, но невинаги господар.

— Сир, аз мога да ви помогна… Поискайте извънредно заседание на Съда, на което да упражните изключителните си права.

— Извънредно заседание с мое участие — възкликна кралят. — Това би довело до друг проблем… Давате ли си сметка, госпожо? Ами че това си е почти революция.

— Това е само начин да заявите на тези бунтовници, че господарят сте вие.

— Факт е — намеси се госпожа Дю Бари, — че хрумването й е великолепно.

— Великолепно — да — отвърна кралят, — но не е добро.

— Но церемонията е хубава — продължи госпожа Дю Бари с жар. — Представете си шествието от благородници, перове, цялата кралска гвардия, а след тях — тълпи от народ и „ложето на правосъдието“^[1] — петте възглавнички, избродирани със златни лилии. Ще бъде наистина много пищно.

— Така ли мислите? — попита кралят, леко разколебан.

— О, сир. Споменът за ослепителната ви красота още живее във всички сърца! — възкликна графиня Дьо Беарн.

— А освен това — намеси се и госпожа Дю Бари — случаят е твърде подходящ за господин пазителя на печата. Той ще има възможността да покаже твърдия си тон и стегнато красноречие. Така бунтовниците ще бъдат смазани с истината, с достойнството и с властта.

— Ще изчакам първата грешка на Съда — отсече кралят. — Пък после ще реша какво да правя.

— Каква по-голяма грешка, сир, от тази, която Съдът вече направи?

— И каква е тя? Кажете.

— Нима не знаете?

— Е, малко се позакачи с господин Д’Егийон, но това не е деяние, което заслужава смъртно наказание… макар че бе засегнат един мой приятел, скъпият ми херцог — и тук кралят погледна към госпожа Дю Бари. — Съдиите се заядоха с него, но аз пък им го върнах с моя указ от вчера или от оня ден, не помня вече кога беше… Ето че сме квит.

— Да, сир — възрази живо госпожа Дю Бари, — но графинята дойде, за да ни съобщи, че тази сутрин господата в черни тоги са започнали да своеволничат.

— Сир, господа съдебните заседатели са решили Съдът да не се събира дотогава, докато вие не признаете, че те имат право.

— Така ли! — каза кралят. — О, лъжете се, госпожо, това би означавало бунт, а аз се надявам, че моят Съд не ще се реши на подобна стъпка.

— Желаете ли да ме изслушате, Ваше величество?

— Говорете, графиньо.

— Е, добре, моят прокурор днес ми върна папката с документите и преписките по делото ми…

— О, повтарям ви, това са слухове, опити за сплашване.

Но докато изричаше тези думи, кралят се разхождаше възбудено из будоара.

— Някой чука на вратата… — каза кралят, за да отклони разговора.

— Това е Замор, сир.

Замор влезе.

— Писмо, господарке — каза той.

— Позволете да го прочета, сир! — каза графинята и след секунда внезапно извика: — О, Боже мой!

— Какво става?

— Бележка от пазителя на печата, сир. Господин Дьо Мопу е разбрал, че сте имали намерение да ме посетите, и моли да му уредя кратка среща с вас.

— Но какво се е случило?

— Поканете господин пазителя на печата — каза госпожа Дю Бари.

Графиня Дьо Беарн стана и поиска да се сбогува.

— Не пречите, госпожо — каза й кралят. — Какво ви води насам, господин Дьо Мопу?

— Сир, преди Съдът ви създаваше неприятности, но от днес нямате повече Съд.

— Как така! Да не би всички да са умрели?

— Не, сир, живи са, но не искат повече да заседават.

— Е, а вие какво направихте, господин пазителю на печата?

— Дойдох да получа заповеди от вас, сир.

— Всички на заточение, Мопу.

— Сир, заточението няма да ги накара да гледат делата.

— Ще ги принудим! Стига вече препоръки и заповеди.

— Смелост! — каза тихо госпожа Дьо Беарн на госпожа Дю Бари.

— Трябва да покажете и кой е господарят, след като толкова дълго време им бяхте като баща! — провикна се графинята.

— Пазителю на печата — каза бавно кралят. — Мога да посоча само една мярка, тя е крайна, но ще даде резултати. Искам незабавно да се свика Съдът на извънредно заседание с мое участие… Тези хора поне веднъж трябва да се стреснат.

— Ето така се говори, сир! — възкликна пазителят на печата. — Сир, вие сте най-великият крал в света.

— Хората обаче не мислят така — прошепна кралят.