Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (67)

65.
Брачната нощ на господин дофина

Дофинът отвори вратата на брачната стая, или по-скоро вратата на преддверието, което водеше към нея. Ерцхерцогинята в дълъг бял пеньоар чакаше в позлатеното легло, едва огънато от лекото тегло на слабото й нежно тяло. Странно нещо, но ако можеха да се прочетат нейните мисли по челото й през облака тъга, който го покриваше, би се разпознал не нежният трепет на годеницата, а ужасът на младо момиче, заплашено от една от онези опасности, които нервните натури виждат в предчувствията си и понякога ги понасят с повече смелост, отколкото са проявили в тях.

До леглото беше седнала госпожа Дьо Ноай.

Дамите стояха в дъното на стаята и внимаваха за първия знак от страна на почетната дама, с който тя щеше да им заповяда да се оттеглят.

Последната, вярна на законите на етикета, чакаше безстрастно пристигането на господин дофина.

Но като че ли този път всички закони на етикета и на протокола трябваше да отстъпят пред стечението на обстоятелствата. Случи се така, че лицата, които трябваше да въведат господин дофина в брачната стая, не знаеха, че Негово величество — според желанията на крал Луи XV — щеше да пристигне по новия коридор, и го очакваха в другото преддверие. Това, в което току-що беше влязъл дофинът, беше празно, и вратата, която водеше в спалнята, беше полуоткрехната. В резултат на това господин дофинът можеше да вижда и чува какво става в спалнята.

Той зачака, като гледаше крадешком и се ослушваше. Гласът на госпожа дофината се повиши — чист и мелодичен, макар и малко треперещ:

— Откъде ще влезе господин дофинът? — попита тя.

— През тази врата, госпожо — каза херцогиня Дьо Ноай.

В този момент дофинът, отегчен да чака, натисна леко вратата, пъхна главата си в полуотвореното пространство и попита дали може да влезе.

Госпожа Дьо Ноай нададе вик, защото първоначално не позна принца.

Подхвърляна от връхлитащите я едно след друго вълнения, госпожа дофината се намираше в такова състояние на нервите, когато всичко наоколо причинява страх. Тя сграбчи ръката на госпожа Дьо Ноай. Внезапно кралят влетя в стаята.

В присъствието на Луи XV, пристигнал така внезапно, Антоанета се смъкна от леглото си и застана права, обвита в големия си пеньоар, който я прикриваше от краката до шията така плътно, както тогата римлянката. „Добре се вижда, че е мършава — прошепна Луи XV. — Дяволите да го вземат господин Дьо Шоазьол, който от всички ерцхерцогини избра точно тази!“

— Ваше величество — каза госпожа Дьо Ноай — може да забележи, че от моя страна етикетът беше точно спазван. Грешката е от страна на господин дофина.

— Вземам грешката за моя сметка — каза крал Луи XV, — тъй като аз го накарах да я допусне. Но понеже обстоятелствата бяха сериозни, скъпа ми госпожо Дьо Ноай, надявам се, че ще ми простите.

Госпожа дофината се отдалечи с една крачка от леглото и сграбчи ръката на госпожа Дьо Ноай с по-голям ужас от първия път.

— О, за Бога, госпожо! — каза тя. — Ще умра от срам.

— Сир — каза госпожа Дьо Ноай, — госпожа дофината ви моли да я оставите да си легне като обикновена гражданка.

— По дяволите! И вие ли казвате това, госпожо Етикет?

— Сир, зная добре, че това е против законите на френския двор, но погледнете ерцхерцогинята…

И наистина Мария-Антоанета беше права, бледа и се подпираше със слабата си ръка на облегалката на едно кресло и би приличала на статуя на ужаса, ако не се чуваше лекото тракане на зъбите й, придружено от студената пот, която се стичаше по челото й.

— О! Не искам да противореча на дофината по този въпрос — каза Луи XV, враг на протокола толкова, колкото Луи XIV беше негов горещ привърженик. — Да се оттеглим, херцогиньо. Всъщност има ключалки по вратите и ще бъде по-забавно.

Дофинът чу последните думи на дядо си и се изчерви. Дофината също ги чу, но не ги разбра. Крал Луи XV целуна снаха си и излезе, повличайки херцогиня Дьо Ноай.

Двамата млади хора останаха сами. Настана миг на мълчание.

Най-сетне младият принц се приближи до Мария-Антоанета. Сърцето му биеше силно. Той чувстваше, че в гърдите, в слепоочията, във вените на ръцете блика буйната кръв на младостта и любовта. Но той усещаше присъствието на дядо си зад вратата и неговия циничен поглед, проникващ чак до брачното ложе, който го вледеняваше. Дофинът всъщност беше много срамежлив и несръчен по природа.

— Госпожо — каза той, гледайки ерцхерцогинята, — страдате ли? Толкова сте бледа, човек би казал, че треперите.

— Господине — каза тя, — няма да скрия от вас, че изпитвам странно вълнение. Може би има някаква силна буря на небето. Бурята има ужасно въздействие върху мене. Цялото ми тяло трепери, вижте.

И наистина цялото тяло на бедната принцеса се тресеше.

В този момент — като че ли, за да оправдае предчувствията й, един силен порив на вятъра, от онези, които обръщат планините, известяващи за идващата буря, която се приближаваше, изпълни двореца със смут, безпокойство и силен трясък.

След бученето последва силно звънтене: това бяха счупените на хиляди парченца стъкла, които падаха върху мрамора на стълбите и корнизите, като добавяха към този шум и една тревожна и неравна музика при скърцащото си летене в пространството.

Дофинът се приближи до прозореца, несъмнено за да затвори капака, но дофината го спря.

— О, господине, господине, за Бога — каза тя. — Не отваряйте този прозорец. Свещите ни ще угаснат и ще умра от страх.

Дофинът се спря.

Изведнъж на небето се появиха многобройни черни облаци, които се въртяха във вихър, подобно на хвърлени в атака ескадрони. Дофинът остана бледен и прав до прозореца, облегнал едната си ръка върху перваза. Дофината се строполи върху един стол и въздъхна.

— Страхувате ли се, госпожо? — попита дофинът.

— О, да! Но все пак вашето присъствие ме успокоява. Каква буря!

— Да — каза Луи. — Вятърът духа от юг-югозапад, а именно такъв вятър носи най-жестоките бури. Ако продължава, не зная как ще изстрелят фойерверките.

— О, господине! За кого ще ги изстрелват? Никой няма да остане в градините в подобно време.

— Ах, госпожо! Вие не познавате французите. Трябват им фойерверки, а тези ще бъдат чудесни. Вчера инженерът ми показа плана. Ето, вижте, погледнете — не се излъгах, ето първите ракети.

И наистина, лъскави като огнени змии, сигналните ракети се устремиха към небето, но в същото време — сякаш бурята прие тези огнени струи като предизвикателство — една светкавица, която сякаш щеше да стопи небето, се изви върху фойерверките и смеси синия си пламък с червения огън на ракетите.

— Наистина — каза ерцхерцогинята, — светотатство е човек да се бори с Бога.

— Ах, какво нещастие! — каза дофинът. — Ето, че за хората няма да има фойерверки.

— Ех, господине — възрази тъжно Мария-Антоанета. — Какво ли има, откакто съм пристигнала във Франция?

— Как така, госпожо?

— Видяхте ли Версай?

— Разбира се, госпожо. Версай не ви ли хареса?

— О, всъщност Версай би ми харесал, ако и днес беше такъв, какъвто го е оставил вашият велик прадядо Луи XIV. А в какво състояние намерихме ние Версай? Кажете. Навсякъде нещастия и развалини. О, да, бурята подхожда добре на празника, който ми устройват. Има ли нещо по-подходящо от този ураган, за да се скрие от народа нещастието на нашия дворец? Не е ли благоприятно идването на нощта, за да бъдат скрити тревясалите алеи, потъналите в тиня тритони, фонтанчетата без вода и потрошените статуи?

Дофинът, видимо смутен, тъй като не знаеше какво да отговори на тези упреци и най-вече на тази патетична тъга, толкова чужда на характера му, на свой ред дълбоко въздъхна.

— О, Боже мой! Кажете ми, че няма опасност! Кажете ми го. Има ли такава? Умирам от ужас.

— Няма никаква опасност, госпожо. Версай е построен терасовидно и не може да привлече мълнията. Ако падне гръм, това ще стане най-вероятно върху църквата, защото покривът й е островърх, или върху малкия замък, където има грапавини. Вие знаете, че остриетата привличат наелектризираните тела, а плоскостите — обратно — ги отблъскват.

— Не! — провикна се Мария-Антоанета. — Не зная!

Луи взе треперещата и ледена ръка на херцогинята. В този миг една светкавица освети със зловещото си синкаво сияние стаята. Мария-Антоанета нададе вик и отблъсна дофина.

— Но, госпожо — попита той. — Какво има?

— О! — каза тя. — В светлината на тази светкавица ми се сторихте блед, окървавен, разрошен. Помислих, че виждам призрак.

— Хайде, госпожо — поде той след миг на мълчание, — смелост, моля ви. Да оставим тези страхове на простолюдието. В края на краищата госпожо, това е само една буря, а бурята е едно от най-често срещаните и най-естествените явления на природата. Не знам защо хората се плашат толкова силно от нея.

— О, сама по себе си тя може би не би ме уплашила, но в самия ден на нашата сватба не ви ли изглежда тя като едно зловещо знамение, което се прибавя към всички други, които ме преследват от влизането ми във Франция?

— Какво говорите, госпожо? — провикна се дофинът, развълнуван въпреки волята си от толкова големия й ужас. — Знамения ли казвате?

— Господине, първата нощ, която прекарах във Франция, беше в Страсбург. Настаниха ме в голяма стая и запалиха факли, защото беше тъмно. А тези запалени факли осветиха една стена, от която капеше кръв. Разгледах по-внимателно червения й оттенък. Стените бяха покрити с гоблени, които представляваха Клането на невинните. Колкото повече я гледах, толкова по-истинска сякаш ставаше тя. Вледенена от ужас, аз не можах да заспя. Е, кажете, кажете ми! Това не беше ли знамение?

— За една жена от античността — може би, но не и за една принцеса от нашия век…

— Господине, този век е пълен с нещастия — така ми каза майка ми. Ето и небе, което сега се подпалва над нашите глави. О, ето защо се страхувам толкова много и ето защо всеки знак ми се струва предупреждение.

— Госпожо, никаква опасност не заплашва трона, на който ние ще седнем. Ние, кралете, живеем над облаците, мълнията е в краката ни, а когато тя падне на земята, ние сме тези, които я изпращат там.

— Но, видях, казвам ви — видях, и тази картина остана в съзнанието ми толкова дълбоко, че няма нито ден, в който да не потръпна, като се сетя за нея, и нито една нощ, в която да не я сънувам.

— И не можете ли да ми кажете какво сте видяла? Поискаха ли от вас да пазите мълчание?

— Не, не поискаха нищо.

— Тогава, говорете, госпожо.

— Слушайте, невъзможно е да се опише. Това беше машина, издигната над земята подобно на ешафод, но към този ешафод бяха поставени две греди — като двете страни на стълба, и от тях се хлъзгаше надолу нещо като нож, като брадва, като сатър. Виждах това и странно, виждах и главата си под ножа. Ножът се плъзна между двете греди и отдели главата от тялото ми. Тя падна и се търколи на земята. Ето какво видях, господине, ето какво видях.

— Чиста халюцинация, госпожо — каза дофинът. — Аз познавам почти всички инструменти за мъчение, с помощта на които се умъртвява, а такъв не съществува. С други думи — успокойте се.

— Уви! — каза Мария-Антоанета. — Не мога да прогоня това видение.

— Ще успеете, госпожо — каза дофинът, като се доближи до жена си. — От този момент до вас стои любящ приятел и ревностен покровител.

— Уви — повтори Мария-Антоанета, като затвори очи и падна отново в креслото си.

Дофинът се доближи още до принцесата и тя усети дъха на съпруга й да докосва бузата й.

В този момент вратата, през която беше влязъл дофинът, се отвори наполовина и един жаден, любопитен поглед на крал Луи XV проби полумрака на голямата стая, която се осветяваше само от две останали запалени свещи, които се стичаха по позлатения канделабър.

Старият крал тъкмо отвори уста, за да насърчи тихо внука си, когато един неописуем трясък отекна в двореца, този път придружен от светкавицата, която до този момент винаги се явяваше преди гърма. В същото време стълб от бяло-зеленикав пламък се устреми към прозореца, като разклати всички стъкла и премаза една поставена под балкона статуя. Накрая, след страхотен пукот, той се насочи към небето и изчезна като метеор.

Струя вятър угаси двете свещи и се изгуби в стаята. Уплашеният дофин се залюля и замаян отстъпи до стената, като се облегна на нея.

Дофината, полупримряла, падна върху стъпалата на домашния олтар и остана там закована, като дори забрави да се моли на Бога. Треперещият Луи XV помисли, че земята под него ще се разтвори, и последван от Льобел, изчезна в апартаментите си.

В същото време като ято подплашени птици в далечината бягаше народът от Версай и Париж, който се беше пръснал из градините, пътищата и горичките. Едра градушка го преследваше от всички страни.

На сутринта земята беше попила водния потоп, а дърветата бяха погълнали огнения. Навсякъде имаше тиня и изпочупени, огънати и обгорени дървета от огнените обятия на змията, наречена мълния.

Луи XV не можа да спи — толкова голям беше ужасът му. Той накара Льобел, който въобще не го беше напускал, да го облече в зори и се върна по същата галерия, където срамежливо на бледата светлина на деня кимаха познатите ни картини — картини, нарисувани, за да бъдат обкичени с цветя, оградени с кристали или със запалени свещници.

За трети път от предишната вечер Луи XV бутна вратата на брачната стая и потрепери, като видя върху стъпалата на домашния олтар бъдещата кралица на Франция — повалена, бледа, с очи, потънали във виолетови сенки като прочутата „Мадлена“ на Рубенс. Сънят най-сетне беше приглушил болките й, а зората с религиозно почитание оцветяваше в небесносиньо бялата й рокля.

В дъното на стаята върху едно допряно до стената кресло си почиваше с обути в коприна крака, протегнати в локва вода, дофинът на Франция — също толкова блед, както и младата му съпруга, и бършещ като нея от челото си потта на нощния кошмар.

Брачното легло беше такова, каквото го видя кралят предишната вечер.

Луи XV свъси вежди. Болка, каквато не беше изпитвал до този момент, пресече като нажежено желязо вледененото му от егоизъм чело, което развратът се опитваше да постопли. Той поклати глава, въздъхна и се върна в апартамента си, по-мрачен и по-уплашен може би в този час, отколкото беше през нощта.