Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (17)

15.
Магия

Балзамо скромно се поклони, но почти веднага след това, като повдигна интелигентното си и изразително лице, прикова втренчено, макар и с уважение, своя ясен поглед върху дофината и зачака мълчаливо тя да го заговори.

— Ако вие сте този, за когото ни говореше господин Дьо Таверне — каза Мария-Антоанета, — приближете се, господине, за да видим какво представлява един магьосник.

Балзамо направи още една крачка и се поклони за втори път.

— Вие се занимавате с предсказания, господине — каза дофината, гледайки Балзамо с може би по-голямо любопитство, отколкото би искала да му засвидетелства, пиейки млякото си на малки глътки.

— Аз не се занимавам с това, госпожо — каза Балзамо, — но мога да предсказвам.

— Ние сме възпитани в свята вяра — каза дофината — и единствените тайнства, на които вярваме, са тайнствата на католическата религия.

— Несъмнено те са достойни за преклонение и вяра — каза Балзамо, дълбоко съсредоточен, — но, ето, господин кардинал Дьо Роан ще каже на Ваше величество, че това съвсем не са единствените тайнства, които заслужават уважение.

Кардиналът потрепери, той не беше казал името си на никого, никой не го бе произнасял и въпреки това чужденецът го знаеше. Мария-Антоанета сякаш въобще не забеляза това обстоятелство и продължи:

— Вие ще признаете най-малкото, господине, че това са единствените тайнства, които никой не оспорва.

— Госпожо — отвърна Балзамо със същото уважение, но и със същата увереност, — наред с вярата съществува и убеждението.

— Говорите малко неясно, господин магьосник, със сърцето си съм добра французойка, но още не и с духа си и не разбирам много добре тънкостите на езика — вярно, казаха ми, че господин Дьо Биевър ще ме научи на всичко това, но докато чакам, аз съм принудена да ви помоля да бъдете по-малко загадъчен, ако искате да ви разбера.

— А аз — каза Балзамо, като поклати глава с меланхолична усмивка — ще поискам от Ваше величество разрешението да остана потаен. Много бих съжалявал да разкрия на толкова велика принцеса едно бъдеще, което може би съвсем не ще бъде според нейните надежди.

— О, това е по-сериозно! — каза Мария-Антоанета. — Господинът иска да възбуди моето любопитство, като се надява, че аз ще изискам от него да ми врачува.

— Бог да ме пази, обратното, страхувам се, че ще ме принудите да го направя, госпожо — каза студено Балзамо.

— Да, нали? — продължи дофината, смеейки се. — Защото това силно ще ви притесни.

Балзамо се поклони, без да отговори.

— Значи все пак вие сте този, който е предрекъл моето пристигане на господин Дьо Таверне? — поде Мария-Антоанета с лека вълна на нетърпение.

— Да, госпожо, аз съм.

— Но как, бароне? — попита дофината, която започваше да изпитва нужда да чуе някой друг глас да се намеси в странния диалог, който тя може би съжаляваше, че е започнала, но въпреки всичко не искаше да изостави.

— О, Боже мой, госпожо! По най-простия начин — каза баронът. — Гледайки в чаша с вода.

— Вярно ли е това? — попита дофината, като отново се обърна към Балзамо.

— Да, госпожо — отговори той.

— Значи това е вашият начин? Поне е невинен, нека вашите думи бъдат също толкова ясни!

И Мария-Антоанета се обърна към Балзамо, към когото сякаш я привличаше непреодолима мощ въпреки желанието й, както понякога ни привлича място, където ни очаква някое нещастие.

— Ако сте прочели бъдещето на господина в чаша с вода, не бихте ли могли да прочетете и моето в една гарафа?

— Разбира се, госпожо — каза Балзамо.

— Защо тогава отказвахте преди малко?

— Защото бъдещето е несигурно, госпожо, и ако видя в него някой облак…

Балзамо спря.

— Вие ме познавате вече? Къде сте ме виждали за първи път?

— Имах честта да видя Ваше величество още като дете в нейната родна страна, у вашата августейша майка.

— Вие сте виждали майка ми?

— Имах тази чест, това е една величествена и могъща кралица.

— Императрица, господине.

— Исках да кажа кралица по сърце и по дух и въпреки това…

— Умишлени премълчавания, господине, относно майка ми! — каза дофината с презрение.

— И най-великите сърца имат своите слабости, госпожо, най-вече когато вярват, че се отнася за щастието на техните деца.

— Надявам се, историята — каза Мария-Антоанета — няма да отбележи нито една слабост у Мария-Терезия.

— Защото историята няма да узнае онова, което знаят Мария-Терезия, Ваше кралско величество и аз.

— Ние тримата имаме обща тайна, господине? — каза дофината, като се усмихна презрително.

— Ние тримата, госпожо — отговори спокойно Балзамо, — да.

— Да видим каква е тази тайна, господине?

— Ако я кажа, вече няма да бъде такава.

— Няма значение, кажете я.

— Ваше величество го желае?

Балзамо се поклони.

— В двореца Шьонбрун има — каза той — един кабинет, който наричат Саксонския кабинет заради великолепните порцеланови вази в него.

— Да. И?

— Този кабинет е част от частния апартамент на Нейно величество императрица Мария-Терезия.

— Да.

— Обикновено в този кабинет тя пише интимната си кореспонденция.

— Да.

— На великолепно писалище, направено от Бул^[1], което е било подарено на император Франциск I от крал Луи XV.

— Дотук всичко, което казвате, е вярно, господине, но всеки може да знае това, което вие казвате.

— Нека Ваше величество благоволи да запази търпение. Един ден, към седем часа сутринта, императрицата не беше още станала, Ваше величество влезе в този кабинет през врата, използвана само от нея, защото сред височайшите дъщери на Нейно величество императрицата Ваше величество беше най-обичаната.

— После, господине?

— Ваше величество се приближи до писалището. Ваше величество трябва да си спомни това, има точно пет години оттогава.

— Продължавайте.

— Ваше величество се приближи до писалището, там имаше разтворено писмо, което императрицата бе писала вечерта.

— И?

— И Ваше величество прочете това писмо.

Дофината леко се изчерви.

— И след като го прочете, Ваше величество явно е била недоволна от някои изрази, защото взе перото и със собствената си ръка…

Изглежда, дофината очакваше края със силно безпокойство. Балзамо продължи:

— Тя зачерта три думи.

— И тези три думи, кои бяха те? — извика живо дофината.

— Това бяха първите три в писмото.

— Не ви питам за мястото, където се намираха, а за техния смисъл.

— Прекалено голямо засвидетелстване на обич, несъмнено към особата, за която писмото е било предназначено, тук ще видите една от онези слабости, в които, както ви казвах, че тя може да бъде обвинена.

— И така, вие си спомняте тези три думи?

— Спомням си ги.

— Бихте ли ми ги повторили?

— Разбира се.

— Повторете ги!

— На висок глас?

— Да.

— Скъпа моя приятелко.

Мария-Антоанета прехапа устни и пребледня.

— Сега — каза Балзамо — Ваше кралско величество желае ли да й кажа до кого бе адресирано това писмо?

— Не, но искам да ми го напишете.

Балзамо извади от джоба си нещо като тефтерче със златна закопчалка, написа върху един от неговите листа няколко думи с молив от същия метал, откъсна листа и го поднесе, покланяйки се, на принцесата.

Мария-Антоанета взе листа и прочете:

Писмото е било адресирано до близката на крал Луи XV, госпожа маркизата Дьо Помпадур.

Дофината вдигна учудения си поглед към този човек, чиито слова бяха така откровени, гласът така ясен и така непоколебим, който, кланяйки й се ниско, в същото време сякаш я превъзхождаше.

— Всичко това е вярно, господине — каза тя, — и макар да не знам по какъв начин сте се снабдили с тези подробности, тъй като не мога да лъжа, повтарям го високо — това е вярно.

— Тогава — каза Балзамо — нека Ваше величество ми позволи да се оттегля и се задоволи само с това безобидно доказателство за моите знания.

— Не, господине — поде възбудено дофината, — след като се убедих, че сте учен, аз още повече държа на вашето предсказание. Вие ми говорихте само за миналото, а бъдещето е това, което аз изисквам от вас.

Принцесата произнесе тези няколко думи с трескаво вълнение, което напразно се опитваше да скрие от своите слушатели.

— Готов съм — каза Балзамо. — И все пак още веднъж умолявам Ваше кралско величество да не настоява.

— Никога не съм повтаряла два пъти аз искам, а вие си спомняте, господине, че вече го казах един път.

— Поне ме оставете да се посъветвам с оракула, госпожо — каза Балзамо с умоляващ глас. — Чак след това ще знам дали мога да разкрия предсказанието на Ваше кралско величество.

— Добро или лошо, аз го искам, чувате ли добре, господине? — продължи Мария-Антоанета с нарастващо раздразнение. — Ако е добро, аз няма да повярвам в него, взимайки го за ласкателство, ако е лошо, ще го смятам за предупреждение и каквото и да бъде то, обещавам ви, че ще ви бъда признателна. Така че започвайте.

Принцесата произнесе тези последни думи с тон, не търпящ нито забележка, нито отлагане. Балзамо взе тумбестата гарафа с тясно и късо гърло, за която вече говорихме, и я постави върху златен поднос. Така осветена, водата грейна в жълто-червени отблясъци, които, смесени със седефа по стените на съда и диаманта в центъра, разкриха някакъв тайнствен смисъл пред внимателния поглед на гадателя. Всички замълчаха. Балзамо вдигна в ръцете си кристалната гарафа и след като за момент я разгледа внимателно, я постави отново на масата, като поклати глава.

— И какво? — попита дофината.

— Не мога да говоря — каза Балзамо.

Лицето на принцесата придоби изражение, което видимо означаваше: „Бъди спокоен, аз знам как да накарам да говорят тези, които искат да мълчат.“

— Защото нямате да ми кажете нищо? — поде тя с висок глас.

— Има неща, които никога не трябва да се казват на принцесите, госпожо — отвърна Балзамо с тон, подсказващ, че е готов да устои дори на заповедите на дофината.

— Най-вече — продължи тя — когато тези неща, повтарям, са равнозначни с думата нищо.

— Съвсем не това ме спира, госпожо, напротив.

Балзамо изглеждаше смутен, кардиналът започна да му се подсмива, а баронът се приближи, мърморейки.

— Хайде, хайде! — каза той. — Ето, че моят магьосник е изчерпан, той не издържа дълго време. Сега ни остава само да видим как всички тези златни чаши се превръщат в лозови листа, както в източната приказка.

— Бих предпочела — рече Мария-Антоанета — прости лозови листа пред целия този разкош, създаден от господина, за да може да ми бъде представен.

— Госпожо — отговори Балзамо, силно пребледнял, — благоволете да си спомните, че не съм молил за тази чест.

— О, господине, не е трудно да отгатнете, че аз щях да поискам да ви видя.

— Простете му, госпожо — каза тихо Андре, — той е мислил, че е направил добро.

— А аз ви казвам, че той е сгрешил — отговори принцесата така, че да бъде чута само от Балзамо и Андре. — Човек не се издига, унижавайки един старец, и когато може да пие от калаената чаша на един благородник, една дофина на Франция не се насилва да пие от златната чаша на един шарлатанин.

Балзамо се изправи, потръпвайки, сякаш някоя усойница го е ухапала.

— Госпожо — каза той с треперещ глас, — готов съм да ви запозная със съдбата ви, след като вашето заслепение ви подтиква да я знаете.

Балзамо произнесе тези няколко думи с тон, така уверен и в същото време така заплашителен, че присъстващите почувстваха леден студ да преминава по вените им. Младата ерцхерцогиня видимо пребледня.

— Gieb ihm kein Gehoer, meine Tochter^[2] — каза на немски старата придворна дама на Мария-Антоанета.

— Lass Sie hoeren, sie hat weissen gewollen, und so soll sie wissen^[3] — отговори Балзамо на същия език.

Тези думи, произнесени на странно наречие и които само някои разбраха, придадоха още повече тайнственост на обстановката.

— Хайде — каза дофината, съпротивлявайки се на усилията на своята стара настойничка, — хайде, нека говори. Ако му кажех да замълчи сега, той ще да си помисли, че ме е страх.

Балзамо чу тези думи и една мрачна, но бегла усмивка се изписа по устните му.

— Точно така — промърмори той.

— Говорете — каза дофината, — говорете, господине!

— Значи Ваше кралско величество все още настоява да говоря.

— Никога не се отказвам от едно решение.

— Тогава само на вас, госпожо — каза Балзамо.

— Така да бъде — каза дофината. — Ще го хвана в последното му укрепление.

И по знак, който даваше да се разбере, че заповедта е обща, всеки се оттегли.

— Това е начин като всеки друг — каза дофината, обръщайки се към Балзамо, — за да получите частна аудиенция, нали, господине?

— Съвсем не се опитвайте да ме дразните, госпожо — поде странникът. — Аз съм само инструмент, с който Бог си служи, за да ви просвети. Обиждайте съдбата, тя ще ви го върне, тя, защото добре умее да си отмъщава. Аз само предавам нейните прищевки. Затова не стоварвайте повече върху мен гнева, който ви обзема от моето закъснение, и не ме карайте да плащам за вестите, на които ще бъда само злокобен вестител.

— Тогава изглежда, че това са нещастия? — каза дофината, укротена от почтителното изражение на Балзамо и обезоръжена от неговата видима покорност.

— Да, госпожо, и дори много големи нещастия.

— Кажете ги всичките.

— Ще се опитам.

— Първо, моето семейство ще живее ли щастливо?

— Кое? Това, което вие напускате, или това, което ви очаква?

— О! Истинското ми семейство, моята майка Мария-Терезия, моят брат Йосиф, моята сестра Каролина.

— Вашите нещастия няма да ги засегнат.

— Значи тези нещастия ще са лично мои?

— Ваши и на вашето ново семейство.

— Можете ли да ми разкриете тези нещастия?

— Мога. Кралското семейство се състои от трима принцове, нали?

— Да. Херцог Дьо Бери, граф Дьо Прованс, граф Д’Артоа.

— Чудесно.

— Каква ще бъде участта на тези трима принцове?

— И тримата ще царуват.

— Значи няма да имам деца?

— Ще имате.

— Тогава те няма да са синове?

— Ще има синове сред децата, които ще имате.

— Значи ще изпитам болката да ги видя да умират?

— Ще съжалявате, че един е умрял, и ще съжалявате, че другият е жив.

— Моят съпруг ще ме обича ли?

— Ще ви обича.

— Много?

— Прекалено.

— Но какви нещастия могат да ме сполетят, питам ви, с обичта на моя съпруг и опората на семейството ми?

— Едното и другото ще ви липсват.

— Ще ми останат обичта и опората на народа.

— Обичта и опората на народа… Това е океан по време на затишие… Виждали ли сте океана по време на буря?

— Правейки добро, аз ще попреча на бурята да се вдигне или ако тя се вдигне, аз ще се издигна заедно с нея.

— Колкото по-висока е вълната, толкова по-голяма е пропастта, която тя издълбава.

— Ще ми остане Бог.

— Бог не закриля онези, които сам е осъдил.

— Но какво говорите, господине? Въобще ли няма да бъда кралица?

— Напротив, мадам, дано Бог даде да не бъдете.

Младата жена се усмихна надменно.

— Слушайте, госпожо — поде Балзамо, — и си припомняйте някой ден.

— Слушам — продължи дофината.

— Забелязахте ли — продължи пророкът, — гоблените в първата стая, където спахте, влизайки във Франция?

— Да, господине — отговори дофината, като потрепери.

— Какво пресъздаваха тези гоблени?

— Клането на Невинните^[4]?

— Признавате ли, че зловещите картини са останали в спомените на Ваше кралско величество?

— Признавам, господине.

— Щом е тъй, не сте ли забелязали нищо по време на бурята?

— Гръмотевица порази вдясно от мен едно дърво, което, падайки, за малко не смаза каретата ми.

— Това е поличба — каза с мрачен глас Балзамо.

— А дали поличбата е злокобна?

— Струва ми се, че е трудно да бъде изтълкувана по друг начин.

Дофината отпусна глава на гърдите си и след миг на мълчаливо съсредоточаване попита:

— Как ще умре моят съпруг?

— Обезглавен.

— Как ще умре граф Дьо Прованс?

— Без крака.

— Как ще умре граф Д’Артоа?

— Без двор.

— А аз?

Балзамо поклати глава.

— Говорете… — каза дофината. — Но говорете…

— Нямам какво повече да кажа.

— Но аз искам да говорите! — извика Мария-Антоанета, цялата разтреперана.

— Имайте милост, госпожо…

— О, говорете! — извика дофината.

— Никога, госпожо, никога.

— Говорете, господине — продължи Мария-Антоанета със заплашителен тон — Говорете или ще си помисля, че всичко това е една жалка комедия. И внимавайте, не си играйте така с една дъщеря на Мария-Терезия, с една жена, която държи в ръцете си живота на тридесет милиона души.

Балзамо остана безмълвен.

— Хайде, не знаете ли повече — каза принцесата, повдигайки с презрение рамене — или по-скоро въображението ви е изчерпано.

— Казвам ви, госпожо, знам всичко — поде Балзамо — и тъй като го искате непременно…

— Да, искам го.

Балзамо взе гарафата, все още върху златния поднос, после я внесе в мрачното дъно на тунела, където няколко декоративни скали образуваха пещера, след това, като хвана ерцхерцогинята за ръка, я въведе под черната сянка на свода.

— Готова ли сте? — каза той на принцесата, която беше почти изплашена от тази буйна постъпка.

— Да.

— Тогава на колене, госпожо, на колене и вие ще сте в състояние да се молите Бог да ви спести ужасната развръзка, на която ще станете свидетел.

Дофината се подчини машинално и се свлече на колене.

Балзамо докосна със своята пръчица кристалното кълбо, в средата на което ясно се очерта някаква без съмнение зловеща и ужасяваща картина. Дофината се опита отново да се вдигне, залитна за момент, падна пак, издаде страшен вик и припадна. Баронът притича, принцесата беше в безсъзнание. След няколко минути тя дойде на себе си. Тя допря ръце до челото си като човек, който се опитва да събере спомените си.

— Гарафата! — Извика тя изведнъж с изблик на неизразим ужас. — Гарафата!

Баронът й я поднесе. Водата беше бистра и без нито едно петно.

Балзамо беше изчезнал.