Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (158)

156.
Последна аудиенция

През ноември, с други думи, много месеци след събитията, които описахме, Филип дьо Таверне излезе една сутрин твърде рано за сезона — при изгрев слънце, от къщата, в която живееше със сестра си. Под светлината на все още запалените улични фенери дребните занаятчии вече се бяха събудили заедно с предлаганата от тях стока. От малките топли сладкиши се издигаше апетитна пара. Дошлите от селата търговци ги поглъщаха под свежия утринен въздух сякаш бяха пиршество, докато носеха препълнени кошове със зеленчуци или пък бутаха пълни с риба и стриди колички и тичаха бързо към пазара. Сред тази трудолюбива тълпа обаче цареше някаква сдържаност, наложена й от уважението към съня на богатите.

Филип побърза да напусне многолюдния и задръстен квартал, където живееше, за да излезе на „Шан-з-Елизе“. Ръждивокафявите листа на дърветата се въртяха вихрено в кръг по короните им. По-голямата им част вече покриваше отъпканите алеи на „Кур ла Рен“^[1], така че местата за игра на топка, пусти в този ранен част, бяха скрити под дебел килим от потръпващи листа.

Младият човек беше облечен като всички граждани в Париж, които нямат материални затруднения. Носеше жакет с широки поли, пристегнати панталони до коленете и копринени чорапи. Носеше и шпага. Грижливо направената му фризура издаваше, че дълго преди изгрев слънце се беше оставил в ръцете на перукера, основен източник на красотата през онази епоха.

Когато Филип си даде сметка, че утринният вятър разваляше прическата му и разпръскваше пудрата му, обходи с недоволен поглед булевард „Шан-з-Елизе“, за да разбере дали някоя от наемните коли по този маршрут не беше вече тръгнала на път. Не чака дълго — стара, изпочупена карета с избеляла боя, теглена от слаба бяложълтеникава кобила, заподскача по пътя. Кочияшът й с уморени, но зорки очи търсеше отдалеч някой пътник сред дърветата, както Еней е търсил един от корабите си сред вълните на Тиренско море^[2]. Като забеляза Филип, силно удари кобилата с камшика си и каретата бързо стигна до него.

— Гледайте точно в девет часа да бъда във Версай — каза Филип — и ще получите половин екю.

Действително в девет часа Филип имаше утринна аудиенция с дофината, каквито тя беше започнала отскоро да дава. Бдителна и освобождаваща се от всички закони на етикета, принцесата имаше навика всяка сутрин да наблюдава преустройствата и строителството, които се извършваха по нейно искане в Трианон. По пътя си се срещаше с много молители, на които беше определила час за среща. Справяше се бързо с тях благодарение на ума си. Беше ласкава и благосклонна. В приветливостта й не липсваше достойнство, а когато си дадеше сметка, че злоупотребяваха с деликатността й, влагаше и отсянка на високомерие.

Първоначално Филип беше решил да измине пътя пеша, тъй като беше принуден да прави и най-дребни икономии, но честолюбието му или по-скоро уважението, което никой военен не губи по отношение на външния си вид, когато ще се среща с някой висшестоящ, принуди младия човек да похарчи еднодневните си спестявания, за да се яви с прилични дрехи във Версай.

Филип възнамеряваше да се върне пеша. Така, макар и тръгнали от противоположни изходни точки, патрицият Филип и плебеят Жилбер се бяха срещнали, както виждаме, на едно и също стъпало на обществената стълбица.

Филип видя със свито сърце Версай, който беше все така омагьосващ и където много розови мечти със златисти отблясъци го бяха очаровали с обещанията си.

Когато стигна Трианон, сърцето му се разкъса от болка при спомена за изживяното нещастие и срама. Точно в девет часа застана край малкия цветарник до павилиона на дофината, като държеше писмото си за аудиенция в ръката си. Забеляза на стотина крачки принцесата да разговаря с архитекта си. Беше цялата обвита с кожи от белки, въпреки че времето не беше студено. Младата дофина, с шапчица като дамите от картините на Вато, се открояваше на фона на редицата вечнозелени дървета. От време на време трептящият й сребрист гласец достигаше до ушите на Филип и предизвикваше в сърцето му чувства, които обикновено изличават тъгата от всяко наранено сърце.

Много личности, облагодетелствани като Филип с аудиенции, се представяха пред вратата на павилиона, а в преддверието един лакей идваше да ги вземе и ги въвеждаше. От време на време като специално благоволение си разменяше по няколко думи с някои от тях.

Филип стоеше последен в редицата. Беше вече забелязал как погледът на принцесата се насочва многократно към него сякаш тя се опитваше да си спомни кой е. Всеки път той се изчервяваше и се опитваше, без да помръдне от мястото си, да си придаде скромен и търпелив вид. Най-сетне лакеят дойде да го попита дали не възнамерява да се представи, тъй като принцесата скоро щяла да се прибере, а щом веднъж влезела в покоите си, нямало повече да приеме никого.

Тогава Филип пристъпи напред. Дофината не го изпусна от очи през цялото време, докато той прекосяваше разстоянието от сто крачки, а той избра най-подходящия момент, за да й отправи най-почтителния си поздрав.

Дофината се обърна към лакея и попита:

— Как се казва мъжът, който ми се покланя?

Лакеят прочете името от писмото за аудиенцията и обяви:

— Филип дьо Таверне, госпожо.

— Наистина… — промълви дофината.

Погледна младежа още веднъж — по-продължително и с по-голямо любопитство.

Филип, полунаведен, чакаше тя да го заговори.

— Добър ден, господин Дьо Таверне — каза Мария-Антоанета. — Как е госпожица Андре?

— Твърде зле, госпожо, но сестра ми ще е много щастлива, че Ваше кралско височество благоволява да прояви такъв интерес към нея — отвърна Филип.

Дофината не отговори. Беше прочела по бледото, отслабнало и измъчено лице на младежа, че е изживял доста страдания. Тя трудно разпозна под скромната дреха на този гражданин красивия офицер, който беше първият й водач на територията на Франция.

— Господин Мик — каза тя, като се приближи до архитекта, — мисля, че вече се разбрахме как ще изглежда украсата на салона за танци. Наясно сме и по отношение на съседната горичка. Извинете ме, че ви държах на студа толкова време.

Това означаваше, че го освобождава. Мик се поклони и си тръгна. Тогава дофината поздрави всички посетители, които стояха на определено разстояние от нея, и всички те веднага се оттеглиха. Филип смяташе, че този поздрав се отнася и за него, и сърцето му вече се свиваше от болка, когато принцесата застана до него.

— Казахте, господине, че сестра ви е болна, нали? — продължи разговора тя.

— Не е точно болна, госпожо — отговори Филип, — но се чувства слаба, чезне и няма желание за нищо.

— Чезне ли? — попита дофината с явен интерес. — Та тя имаше толкова здрав вид!

Филип отново се поклони. Принцесата му хвърли още един изпитателен поглед. Ако беше мъж, щяха да кажат, че има поглед на орел. След кратка пауза тя каза:

— Имате ли нещо против, ако повървя малко? Вятърът е доста студен.

Принцесата направи няколко крачки. Филип остана закован на мястото си.

— Какво? Нима няма да ме последвате? — запита Мария-Антоанета, като се обърна.

С два скока Филип я настигна.

— Защо не ме уведомихте по-рано за състоянието на госпожица Андре? Знаете, че се интересувам от нея.

— Уви — въздъхна младежът. — Ваше височество изрече думата. Да, интересувахте се от сестра ми, но сега…

— Все още се интересувам от нея, господине. Но все пак ми се струва, че госпожица Андре напусна службата си при мен доста преждевременно.

— По принуда, госпожо — каза тихо Филип.

— Какво искате да кажете? Думата принуда звучи ужасно. Моля, обяснете ми, господине.

Филип не отговори.

— Доктор Луи ме осведоми, че въздухът във Версай бил гибелен за здравето на госпожица Дьо Таверне и че здравето й щяло да се стабилизира единствено ако се завърнела в бащиния си дом… — продължи дофината. — Ето какво ми каза той, а сестра ви ми направи само едно посещение, преди да замине. Беше бледа и тъжна. Трябва да ви уведомя, че тогава ми засвидетелства много голяма преданост и плака много.

— Сълзите й са били истински, госпожо — отвърна Филип, чието сърце биеше до пръсване. — И тези сълзи още не са пресъхнали.

— Имах чувството, че баща ви е насилил това дете да дойде в двора и че несъмнено то е страдало по родния си край, копняло е по някаква обич…

— Госпожо — побърза да каже Филип, — сестра ми страда само за Ваше височество.

— И не е здрава… Странна болест, която въздухът в родния край трябваше да излекува, а всъщност я е усложнил.

— Няма да злоупотребявам повече с времето ви — каза Филип. — Болестта на сестра ми се изразява в дълбока скръб, която я доведе до състояние, твърде близко до пълното отчаяние. В целия свят госпожица Дьо Таверне обича само вас и мен, но започва да предпочита Бога пред чувствата си към когото и да било. Аудиенцията, за която имах честта да помоля Ваше височество, има за цел да поискам покровителството ви, за да бъде изпълнено това желание на сестра ми.

Дофината вдигна глава.

— И тя иска да поеме по пътя на религията?

— Да, госпожо.

— А вие обичате това дете и го приемате тежко, нали?

— Мисля, че преценявам трезво положението й, госпожо, и аз й дадох този съвет. Разбира се, обичам много сестра си и не бих искал на този съвет да се гледа с подозрение, нито пък светът да го прецени като скъперничество от моя страна. Нищо няма да спечеля от оттеглянето на Андре от светския живот. Нито тя, нито аз притежаваме нещо.

Дофината се спря, като крадешком хвърли още един поглед на Филип.

— Ето какво ви питах преди малко, когато сякаш не пожелахте да ме разберете, господине. Вие не сте богат…

— Ваше височество…

— Без фалшив срам, господине. Става въпрос за щастието на едно клето момиче… Отговорете ми честно, като почтен човек, какъвто съм сигурна, че сте.

— Ще ви отговоря, госпожо — отвърна той.

— Добре тогава. По принуда ли сестра ви иска да се оттегли от света? Нека да каже! Колко са нещастни принцесите! Бог им е дал сърце, за да оплакват нещастните, но не ги надарил свише с ясновидство, с което да отгатва нещастието им, когато е прикрито под булото на дискретността. Отговорете ми честно, това ли е причината?

— Не, госпожо — каза твърдо Филип. — Не това е причината. Така или иначе сестра ми иска да отиде в манастира „Сен Дьони“, а ние разполагаме само с една трета от исканата за издръжка там сума.

— Исканата в подобни случаи сума е шестдесет хиляди ливри! — възкликна принцесата. — Значи вие разполагате само с двадесет хиляди?

— Имаме малко под тази сума, госпожо, но знаем, че Ваше височество може само с една дума и без да е необходимо да се плаща, да заповяда да приемат там една пансионерка.

— Разбира се, че мога.

— Ето едничката милост, която искам от Ваше височество, ако, разбира се, не сте обещали застъпничеството си на някого другиго пред госпожа Луиз дьо Франс.

— Полковник, изненадвате ме по твърде странен начин — заяви Мария-Антоанета. — Какво? Толкова близо до мен да се натъкна на толкова благородна нищета! Не е хубаво, че ме подведохте по този начин, полковник.

— Не съм полковник, госпожо — меко каза Филип, — а само един предан служител на Ваше височество.

— Казвате, че не сте полковник? И откога?

— Никога не съм бил, госпожо.

— Но кралят в мое присъствие обеща полк…

— Назначението ми за командващ на този полк не беше подписано.

— Но вие имахте чин…

— Отказах се от него, госпожо, след като изпаднах в немилост пред краля.

— Защо?

— Не зная.

— О! Разбирам — тъжно въздъхна дофината. — О, да! Дворът!

Филип се усмихна меланхолично.

— Вие сте ангел небесен, госпожо — каза той. — Съжалявам, че не служа в кралския дом на Франция, защото щях да имам честта да умра за вас.

В очите на дофината проблесна толкова жива и ярка светкавица, че младежът скри лицето си в двете си ръце. Принцесата дори не се опита да го утеши, нито поне да го изтръгне от мисълта, която обсебваше съзнанието му в този миг. Беше бледа и дишаше с усилие, късаше листата на няколко бенгалски рози, които бе отскубнала с нервната си и тревожна ръка. Филип дойде на себе си.

— Простете ми, госпожо — каза той.

Мария-Антоанета не отвърна на тези думи.

— Сестра ви може да отиде в манастира „Сен Дьони“ още утре, ако желае, а след месец вие ще командвате полк. Аз искам това! — каза тя с трескаво вълнение.

— Госпожо — възрази Филип, — ще имате ли и добрината да чуете и последните ми обяснения? Сестра ми приема благодеянието на Ваше височество, но аз трябва да откажа.

— Отказвате?

— Да, госпожо. Оскърбен съм от двора… Враговете, които ми нанесоха поражението, ще намерят начин да ме ударят още по-силно, когато видят, че съм се издигнал повече от тях.

— Какво? Дори с моето покровителство?

— Особено с любезното ви покровителство, госпожо — заяви Филип решително.

— Така е — прошепна принцесата и пребледня.

— А освен това, госпожо, докато разговарях с вас, бях забравил, че на земята вече няма щастие… Забравих, че щом се завърна в мрака, не трябва да излизам повече оттам, а в мрака един човек със сърце може само да се моли и да си спомня…

Филип произнесе тези думи с тон, който накара принцесата да потрепери.

— Ще дойде ден — каза тя, — когато ще мога да казвам открито онова, което сега само си мисля. Господине, сестра ви може да отиде в манастира „Сен Дьони“ когато намери за добре.

— Благодаря, госпожо, благодаря.

— Що се отнася до вас… Искам и вие да отправите към мен някаква молба, някакво искане…

— Но, госпожо…

— Заповядвам!

Филип видя как обвитата в ръкавица ръка на дофината се спусна към него и остана така сякаш очакваше нещо; може би по този начин само изразяваше волята си…

Младежът коленичи, пое ръката и бавно, с разтуптяно сърце постави върху нея устните си.

— И така, каква е молбата ви? — попита дофината и беше толкова развълнувана, че не отдръпна ръката си.

Филип сведе глава. Порой от мисли завладя съзнанието му и го погълна, както бурята поглъща удавник… За няколко минути той остана безмълвен и неподвижен. После вдигна глава. Лицето му беше без цвят, а погледът му беше угаснал.

— Паспорт, за да напусна Франция в деня, когато сестра ми се приюти в „Сен Дьони“ — каза той.

Дофината отстъпи назад, като че ли изпита ужас. После, виждайки болката му, която безспорно разбра и която може би споделяше, не намери друг отговор освен няколко едва доловими думи.

— Добре. Както желаете.

После изчезна в една алея с кипариси, единствените, които бяха запазили недокоснати вечнозелените си листа, украса за гробовете.