Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (21)

19.
Екюто на Жилбер

След половинчасов лудешки бяг Жилбер изкрещя от радост — забеляза на четвърт левга пред себе си колата на барона, която се изкачваше по един хълм. Тогава Жилбер почувства в себе си надигащата се гордост, защото си каза, че само със силата на младостта, с физическата си мощ, с интелигентността си той бе на път да изравни положението си с тези, които притежават богатство, могъщество и благороден произход.

Жилбер би внушил само възхищение на всеки, който би го следил с очи и душа, както ние го следваме. И кой знае дали дори гордата Андре, виждайки го, не би била трогната и дали това безразличие, което бяха показали, не би се превърнало във възхищение от неговата енергия?

Така премина първият ден. Баронът се спря за един час в Бар-льо-Дюк, което даде възможност на Жилбер не само да го настигне, но и дори да го задмине. Младежът обиколи града, защото бе чул дадената заповед да спрат при някой златар. После, като видя каретата да се приближава, се скри зад една ограда и когато тя премина, отново се втурна да я преследва.

На свечеряване баронът настигна колите на дофината в малкото селце Брийон, чиито жители, събрали се върху един хълм, надаваха викове на радост и пожелания за щастие.

Жилбер не бе ял нищо през целия ден освен малко хляб, взет от Таверне, но за сметка на това бе пил вода от едно прекрасно ручейче, което пресичаше пътя. Течението му беше толкова чисто, такова свежо, осеяно с кресони и жълти водни лилии, че Андре бе помолила да спрат и сама бе слязла и бе пила от тази вода в златната чаша на дофината — единственото нещо от сервиза, което по молба на дъщеря си баронът беше запазил.

Скрит зад крайпътните брястове, Жилбер бе видял всичко това.

Настъпи вечерта, обгръщайки хоризонта със сянката си, която се приближаваше все повече и повече, докато не покри и пътя, по който тичаше Жилбер. Скоро той не различаваше нищо друго от каретата освен големия й фенер, сложен от лявата й страна, чиято светлина създаваше впечатление, че отзад по пътя бяга призрак.

След вечерта настъпи нощта. Бяха изминали дванадесет левги, пристигнаха в Комбол, екипажите като че ли спряха за момент, Жилбер наистина повярва, че Бог е с него. Приближи се, за да чуе гласа на Андре. Каретата бе спряла. Той се спусна зад една врата, видя Андре под светлината на факлите да пита колко е часът. Един глас й отговори „единадесет“. В този момент Жилбер съвсем не бе изморен и с презрение би отказал предложението да се качи в кола. В неговата добре развита фантазия вече се появяваше Версай, позлатен, блестящ, Версай — Париж, тъмен, черен, огромен, Париж, градът на народа.

Жилбер не би приел цялото злато на Перу в замяна на виденията си, повдигащи духа му. Две неща го върнаха към действителността — шумът на колите, които потеглиха, и страшният удар, който получи, удряйки се в един забравен по пътя плуг. Стомахът му започваше да стърже от глад.

— За щастие — си казваше Жилбер — имам пари, богат съм.

До полунощ колите се движеха.

В полунощ пристигнаха в Сен Дизие. Там Жилбер се надяваше, че ще преспят. Той бе изминал 16 левги за 12 часа. Но в Сен Дизие смениха само конете. Жилбер чу звука на колелата, които отново се отдалечаваха. Величествените пътници бяха само отпочинали сред цветя и факли.

Жилбер се нуждаеше от цялата си смелост. Той скочи с такава воля и енергия, които го накараха да забрави, че преди десет минути краката му се огъваха.

— Добре — каза той, — тръгвайте, тръгвайте! Аз пък сега ще спра в Сен Дизие, ще си купя хляб и парче сланина, ще изпия чаша вино, ще изхарча пет су и ще се чувствам по-отпочинал от господарите.

Жилбер произнасяше думата господари с предишния си натъртен глас и затова ние я подчертаваме.

Както си обеща, той влезе в Сен Дизие, където започваха да затварят вече капаците и вратите на пощите. Кортежът беше преминал.

Нашият философ видя една добре изглеждаща странноприемница, с чисти и добре облечени прислужници, с цвете в илиците им, въпреки че беше един сутринта. Влезе само в главната странноприемница. Вътре поставяха последната решетка на прозорците; наведе се, за да влезе в кухнята. Съдържателката беше тук и пресмяташе печалбата от деня.

— Извинявайте, госпожо — каза Жилбер, — дайте ми, ако обичате, парче хляб и шунка.

— Няма шунка, приятелю — отговори съдържателката, — не искате ли пиле?

— Не, аз помолих за шунка, защото искам шунка, не обичам пиле.

— Тогава съжалявам, човече — каза тя, — защото има само това. Но повярвайте ми — прибави, засмивайки се, — пилето няма да ви излезе по-скъпо от шунката. Така че вземете половинка или едно цяло за десет су, това ще бъде храната ви и за утре. Мислехме, че Нейно кралско величество ще спре при господин кралския наместник, и щяхме да предложим храна на екипажа й, но тя само мина оттук и ето, че провизиите ни останаха.

Можехме да предположим, че Жилбер не бе гладен. Но това значи, че не познаваме въобще характера му.

— Благодаря, ще се задоволя и с по-малко — каза той. — Не съм нито принц, нито лакей.

— Добре, ще ви го дам така, мой малък Артабан^[1] — отвърна милата жена — и нека Бог да ви пази.

— Аз не съм и просяк, госпожо — каза Жилбер унижен. — Купувам и плащам.

И за да потвърди думите си, той пъхна величествено ръка в джоба на панталоните си. Ръката му хлътна там до лакътя. Но колкото и да ровеше и пребъркваше, пребледнявайки, той не намери в този голям джоб нищо освен хартията, в която беше завито екюто от шест ливри. Екюто, друсано насам-натам, се бе измъкнало от старата и измачкана обвивка, после от разкъсаната подплата на джоба се беше спуснало по крачола му, откъдето бе паднало през жартиера. Жилбер бе откопчал жартиерите си, за да даде по-голяма свобода на краката. Екюто бе нейде по пътя, може би около ручейчето, чиито вълнички толкова бяха очаровали Жилбер.

Бедното дете бе платило шест ливри за една глътка вода, събрана в шепите му. Може би, когато Диоген е философствал за ненужността на дървените съдове, не е имал нито джоб за пробиване, нито шест ливри за губене.

— Е, мое малко дете — му каза тя, — наяжте се и преспете тук. Утре, ако е толкова важно, ще продължите пътя си.

— О! Да, да! Наистина трябва да продължа — отвърна Жилбер, — трябва, но не утре, а веднага.

И взимайки отново багажа си, без да иска да чуе каквото и да било, той се втурна навън, за да скрие в тъмнината срама и болката си.

Около Жилбер мракът беше непрогледен. Какво да прави? Започна да се колебае. Да се върне по пътя си и да потърси своето екю, това значеше да рискува да не го намери, а това търсене щеше да го отдалечи завинаги или поне за дълго време от колите, които нямаше да може да настигне.

Реши да продължи и тръгна напред. Но скоро гладът, примесен с умората, започна да вдървява крайниците на Жилбер. С невероятни усилия той успя отново да настигне каретата. Но сякаш имаше заговор срещу него. Колите спираха само да сменят конете и ги сменяха толкова бързо, че при първата смяна бедният пътник спечели само пет минути почивка.

Междувременно Жилбер продължи. Денят започваше да огрява хоризонта. Слънцето изгряваше с целия си блясък от тъмни изпарения: то обещаваше един от онези горещи майски дни, които изпреварват лятото с два месеца. Как ли Жилбер щеше да понесе обедните жеги?

Както бе предвидил Жилбер, настъпи моментът, когато осъзна, че не му достигат сили, и се отчая. Това бе ужасен момент на борба между гордост и безсилие. В един момент Жилбер почувства удвоена енергия благодарение на цялата сила на отчаянието си — с последни усилия той се приближи до колите, които бе загубил от поглед, и ги видя в облак от прах. Очите му, пълни с кръв, виждаха този облак във фантастичен цвят. От вчера бе изминал двадесет или двадесет и две левги. Ето, че дойде моментът, когато разглобените му крака отказаха да го носят повече. Очите му вече не виждаха. Струваше му се, че земята е подвижна и се върти. Искаше да извика, но не можа да издаде звук, искаше да се хване някъде, усещайки, че ще падне, и разсече въздуха с ръце като луд.

Накрая гласът му се възвърна и той започна да крещи от ярост. Обръщайки си към Париж или по-скоро към посоката, където мислеше, че се намира Париж, започна да проклина онези, които му отнеха смелостта и силите. После, заравяйки ръце в косите си, се завъртя няколко пъти и падна насред пътя със съзнанието и успокоението, че се е борил подобно на античен герой до последна възможност.

Падна, свличайки се, с все още заплашващи очи и стиснати юмруци. После очите му се затвориха, мускулите му се отпуснаха, той беше припаднал. В момента, в който падаше, крещящ глас, побеснял, придружен от свистенето на камшик, му извика:

— Пази се, пази се!

Жилбер не го чу.

И един силен камшичен удар съпроводи вика.

Гъвкавият край на камшика удари Жилбер по гърба. Но той вече нищо не чувстваше, остана под краката на конете, които идваха от второстепенен път, за да се влеят в главния между Тиебльомонт и Воклер. В своята лудост той нищо не беше чул, нито видял.

Вик на ужас се чу от колата. Тя бе теглена от конете, както ураганът подмята перце. Кочияшът направи нечовешки усилия, но въпреки това не можа да спре първия кон, който водеше впряга и който връхлетя върху Жилбер, но успя да спре другите два, които бяха повече в обсега на ръката му. Една жена се подаде от каретата.

— О, Господи! — извика тя с болка. — Смачка ли го, бедното дете?

— Бога ми, госпожо — каза кочияшът, опитвайки се да различи нещо през прахта, която вдигаха конете, — съвсем не би ме учудило.

— Бедният луд! Горкото дете! Нито крачка повече. Спрете! Спрете!

И пътничката отвори вратата и изскочи от колата. Кочияшът бе вече до коня, зает да изтегля и дърпа тялото на Жилбер изпод колелата, предполагайки, че е окървавено и мъртво. Пътничката му помагаше, доколкото можеше.

— Ето ти късмет! — извика той. — Никаква рана, нито един ритник.

— Но въпреки това е припаднал.

— От страх, без съмнение. Да го оставим в канавката и понеже госпожата много бърза, да продължим пътя си.

— Невъзможно! Не мога да изоставя детето в това състояние.

— Ами, нищо му няма. Сам ще дойде на себе си.

— Не, не! Толкова млад, бедното дете! Това е някой беглец от колеж, който е искал да предприеме пътуване свръх силите си. Вижте колко е блед. Той би умрял. Не, няма да го изоставя. Сложете го в каретата на предната седалка.

Кочияшът се подчини.

— Сега на път — продължи младата дама, — това са десет загубени минути — един пистол за десет минути.

Кочияшът изплющя с камшика над главата си и конете, познавайки този заплашителен знак, продължиха пътя си в бърз галоп.