Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (121)

119.
Бягството

Никол беше съвестно момиче. Беше получила предварително парите от господин Дьо Ришельо и трябваше да оправдае доверието му.

Камериерката хукна бързо към решетъчната ограда, но вместо в седем и половина пристигна там в седем и четиридесет. Господин Дьо Бозир беше военен, следователно дисциплиниран човек, и чакаше на уреченото място вече десет минути. Почти по същото време господин Дьо Таверне си тръгна от жилището на дъщеря си. А щом остана сама, Андре спусна пердетата на прозорците. Верен на навика си, Жилбер я беше наблюдавал или по-скоро поглъщал жадно с очи цяла вечер. Поради дебелите пердета той вече не можеше да види нищо и затова погледна в друга посока. Твърде учуден, младежът забеляза шапка с перо и позна полицейския пристав господин Дьо Бозир, който, докато чакаше, си тананикаше някаква песничка, за да прогони досадата си, и се разхождаше край оградата.

Никол, както вече казахме, дойде на срещата в седем и четиридесет. Тя размени няколко думи с господин Дьо Бозир. Той кимна утвърдително с глава, че е разбрал, а после се отдалечи по алеята, която се спускаше към Малкия Трианон. А Никол полетя обратно лека като птичка.

Жилбер реши да се опита да чуе нещо и да го прибави към откритието, което беше направил. От стената той, свикнал с тъмнината, можа да види как Никол изсипва съдържанието на кесията, която й беше дал Ришельо, върху каменна плоча, като внимаваше да стои далеч от ръката на господин Дьо Бозир.

Луидорите звънтяха и подскачаха, а полицейският пристав не откъсваше пламналия си поглед от камериерката. Ръцете му трепереха. После премести очите си върху златото и се мъчеше напразно да си обясни каква беше връзката между Никол и парите. В това време момичето наруши мълчанието:

— Вие неведнъж сте ми предлагали да ме отвлечете, скъпи ми господин Дьо Бозир.

— И дори да се оженя за вас! — възкликна опияненият полицейски пристав.

— О, що се отнася до това, ще го обсъдим по-късно, скъпи ми господине. Засега най-важното е да избягаме. Ще можем ли да го направим след два часа?

— След десет минути дори, ако пожелаете.

— О, не! Имам да свърша нещо преди бягството ни, за което са ми необходими два часа. — Ето, вземете петдесет луидора — каза Никол и подаде през решетката парите на господин Дьо Бозир. Той ги сложи в джоба си, без да ги преброи. — След час и половина бъдете на това място, но с карета.

— О, аз не се отмятам от думата си, Никол, но се страхувам от бъдещето. Заради вас.

— Заради мен ли?

— Да, петдесетте луидора ще свършат, всъщност вие знаете, че парите изчезват бързо. А после ще сте в окаяно положение и ще съжалявате за Трианон, вие ще…

— О, колко сте внимателен, скъпи ми господин Дьо Бозир! Хайде, хайде, не се страхувайте от нищо! Не съм от жените, които позволяват да ги направят нещастни. Отхвърлете скрупулите си. Впрочем… като свършат петдесетте луидора, е добре… ще видим! — отвърна Никол и разтърси кесията, където имаше още петдесет луидора.

Очите на господин Дьо Бозир станаха фосфоресциращи.

— За вас — извика той — аз ще вляза и в запалена пещ!

— О, но аз не искам подобно нещо! Изпълнете само онова, което вече споменах.

— Дадено! — извика господин Дьо Бозир и сграбчи през решетката ръката на Никол, като се опита да привлече към себе си момичето, за да го целуне.

— Тихо, по дяволите! — каза Никол. — Луд ли сте?

— Не, но съм влюбен.

Двамата се разделиха, но след секунда господин Дьо Бозир, много изплашен, се обърна назад и прошепна: „Ей, пст!“

— Какво има? — попита Никол отдалеч, като сложи ръка пред устата си, за да пренесе думите като ехо и без шум до мястото, където стоеше възлюбеният й.

— Ами решетъчната врата? — попита Бозир. — Ще я прескочите ли?

— Ама че глупак! — промълви Никол, която се намираше само на десетина крачки от Жилбер. После добави високо: — Имам ключ.

В това време пък Андре беше ходила да придружи баща си чак до вратата на Големия Трианон и сега се връщаше замислена. Никол внезапно се появи задъхана в края на алеята, понеже — както знаем — много бързаше да се прибере, след като беше уговорила всичко с господин Дьо Бозир. Камериерката се закова на място, като видя господарката си, и подчинявайки се на един знак на Андре, я последва в стаята й.

Беше може би осем и половина вечерта. Нощта беше настъпила по-рано от обикновено и беше по-непрогледна. Причината за това беше грамаден черен облак, придвижващ се от юг на север, покрил почти цялото небе. Докъдето можеше да стигне погледът — чак отвъд горичката, до Версай — се стелеше гъст мрак. Излезе вятър, който духаше ниско над земята. Опасността от буря не накара Андре да ускори крачка. Напротив, тя продължаваше да върви смълчана и замислена и сякаш със съжаление преодоляваше стъпало след стъпало от стълбата, която водеше до стаята й. А Никол ставаше все по-нетърпелива и все по-нервна.

Най-сетне Андре бутна вратата на стаята си и по-скоро падна, отколкото седна в едно кресло. Тя кротко помоли Никол да пооткрехне прозореца, който гледаше към двора. Камериерката го отвори. После дойде отново при господарката си и започна да й говори загрижено, нещо, което лицемерката твърде добре умееше.

— Да не би госпожицата да е неразположена тази вечер? — попита тя. — Очите ви са зачервени и подути, но въпреки това са искрящи. Мисля, че госпожицата наистина се нуждае от почивка.

— Така ли мислиш, Никол? — попита вяло Андре, която не беше чула и дума от онова, което й каза камериерката й. После протегна небрежно краката си на една възглавничка.

Никол изтълкува позата на господарката си като знак да се заеме с нощния й тоалет. Тя започна да сваля от косите й панделки и цветя. Необезпокоявана от нищо, Никол се зае със задълженията си и оскуба Андре, но тя не извика и не се оплака, тъй като беше много угрижена. После Никол съблече дрехите на господарката си, която й даде нареждания какво й предстоеше да направи на следващия ден. Камериерката трябваше да отиде във Версай и да намери книгите, които Филип беше накарал да отнесат там за сестра му, а после да доведе в Трианон акордьора, за да настрои клавесина.

Никол спокойно отговори, че ако не й се налага да става през нощта, ще се събуди рано и още преди госпожица Дьо Таверне да се е надигнала от леглото, поръчките й щели да бъдат изпълнени.

— А утре — продължи да говори Андре, но този път като на себе си — аз ще пиша на Филип. Това ще ме облекчи малко.

— Само че — прошепна Никол също на себе си — не аз ще отнеса писмото, където трябва.

После малката прислужничка се замисли тъжно, че за първи път щеше да напусне господарката си — чудесното момиче, в присъствието на което тя беше развила ума и сърцето си. Никол доразсъблече господарката си колкото можеше по-бързо и въздъхна няколко пъти, но Андре не й обърна никакво внимание. Никол й подаде нощния пеньоар, но госпожица Дьо Таверне беше вперила очи в тавана и дори не помръдна, все така замислена. Тогава Никол пусна две бучки захар в чашата вода, след това, без да се колебае, твърде уверено сипа в разтвора и две капки от шишенцето на херцог Дьо Ришельо, което извади от пазвата си. Водата леко помътня и придоби опалов оттенък, който в следващите секунди постепенно изчезна.

— Госпожице — каза Никол, — ето ви чашата с вода. Роклите ви са сгънати и прибрани. Свещта ви за нощта е запалена. Знаете, че утре трябва да ставам рано. Можа ли вече да си легна?

— Да — отговори Андре разсеяно.

Никол се поклони, въздъхна още веднъж, но и тази въздишка остана незабелязана. След което почти побягна навън.

А Жилбер не беше помръднал от наблюдателния си пост. Той беше чул от самата Никол, че ще се върне след два часа. Бяха минали два часа и десет минути и младежът започна да се страхува, че тя няма да дойде. Изведнъж я видя, че тича, сякаш я преследваха.

Никол се приближи до оградата и подаде през решетките ключа на господин Дьо Бозир. Приставът отвори вратата и Никол излезе. Вратата се затвори със скърцане. После някой от двамата захвърли ключа в затревената канавка точно под мястото, където беше Жилбер.

Останал сам, той осъзна, че вече беше свободен и се беше отървал от Никол, с други думи, от своята неприятелка. Андре беше сама. Може би в бързането си камериерката беше оставила ключа на вратата и младежът се надяваше да проникне чак в стаята на госпожица Дьо Таверне. Тази мисъл накара буйното му сърце да подскочи от страх, неувереност, любопитство и желание. Жилбер мина по същите места, откъдето беше дошла Никол, и се насочи към добре познатата ни сграда за служителите.