Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (116)

114.
Предчувствията

На другия ден, точно когато големият часовник в Трианон удари обед, Андре, която все още не беше напуснала стаята си, дочу гласа на Никол:

— Госпожице, госпожице, идва господин Филип!

Викът идваше от подножието на стълбата.

Андре се изненада, но и се зарадва много.

— Какво има, Филип? — попита тя веднага, с оня инстинкт, с който любящите сърца усещат нещата само от един поглед.

— Сестричке — отвърна Филип, — тази сутрин получих заповед да се присъединя към моята част. Заминавам.

— О! — въздъхна Андре, като вложи в тази въздишка всичката си смелост и голяма част от силите си.

Заминаването беше нещо напълно естествено, тя дори трябваше да го очаква, но независимо от това, като научи за него, се почувства толкова смазана, че трябваше да се облегне на ръката на брат си.

— Боже мой! — учуди се Филип. — Нима до такава степен заминаването ми ви натъжава? О, Андре! В живота на войника, както знаете, то е нещо обикновено.

— А къде отивате, братко?

— Гарнизонът ни е в Реймс. Както виждате, не предприемам далечно пътуване. Наистина по всяка вероятност оттам гарнизонът ще се премести в Страсбург. Заповедта е да тръгна начаса.

— Значи сте дошли да се сбогувате?

— Да, сестричке. Но нима имате да ми съобщите нещо по-специално, Андре? — попита Филип разтревожен да не би в тази прекомерна тъга да се крие още нещо освен заминаването му.

Андре разбра, че последните думи се отнасяха и до Никол. Камериерката наблюдаваше сцената с известна изненада, причинена от голямата мъка на господарката й. Всъщност заминаването на Филип не беше нещастие, за което заслужаваше да се пролеят сълзи.

Андре осъзна изведнъж и тревогата на Филип, и изненадата на Никол. Затова взе едно наметало, загърна се и като поведе брат си към стълбата, му каза:

— Елате. Ще ви изпратя до решетъчната ограда на парка, Филип. Ще минем по сенчестата алея. Наистина, братко, имам да ви казвам твърде много неща.

Тези думи бяха знак за Никол. Камериерката веднага се отдръпна до стената и се върна в стаята на господарката си. В това време Андре и Филип се спуснаха по стълбата, която минава покрай църквичката и води и днес към парка на Трианон. Внезапно сърцето й преля от болка, лицето й стана мъртвешки бледо, очите й се замъглиха от сълзи, а от устата й излезе сподавено ридание.

— Сестричке! — извика Филип. — Какво ви е? В името на небето, отговорете ми!

— Приятелю, единствен мой приятелю — проплака Андре. — Вие ме оставяте сама тук, където съм едва от вчера, а ме питате защо плача. Загубих майка си при раждането ми, а колкото и да е ужасно да го призная, никога не съм имала баща. Единствено на вас съм поверявала дребните си сърдечни мъки и малките си тайни. Кой ми се е усмихвал? Кой ме е погалил? Кой ме е люлял, докато бях дете? Вие. Откакто съм се появила на този свят, не съм обичала никого освен вас, а и никой освен вас не ме е обичал! О, Филип!

— Но, скъпа Андре — каза Филип, — днес вие имате по-могъщ покровител от мене.

— Не зная.

— Това е неблагодарност към Бога, сестричке.

— О, не! Слава Богу. Аз не изпитвам неблагодарност към Всевишния! Благодаря му в молитвите си сутрин и вечер. Но имам чувството, че вместо да приеме моята благодарност, той ми прошепва „пази се, момиче, пази се!“ всеки път, щом коленича пред него.

— Но от какво би трябвало да се пазиш? Отговори ми. Да кажем, че наистина те заплашва нещастие. Имаш ли предчувствие какво точно ще бъде то?

— Не, Филип. Единственото, в което съм сигурна, е, че животът ми се държи на косъм. Мисля, че за мен няма да има и искрица надежда от мига, когато ви изгубя от очи. С една дума, струва ми се, че, докато съм спяла, са ме бутнали към някаква бездна по такава стръмнина, че дори, събуждайки се, още виждам пропастта и като че ли пак нещо ме тегли към нея. А след като и вие няма да сте тук, за да ме задържите, аз ще изчезна в нея и ще се убия.

— Скъпа сестричке, добра ми Андре — каза Филип, който въпреки волята си беше развълнуван от чувството на ужас у Андре, — вие ме обсипвате с прекалено голяма нежност и аз ви благодаря. Аз няма да съм толкова далеч, че да не мога да ви се притека на помощ, ако се наложи. Но знайте, че извън вашите въображаеми страхове не ви заплашва нищо друго.

Въпреки утешителните думи Андре му отговори с ридания и сълзи.

— Скъпа сестричке — провикна се Филип при вида на тази неразбираема за него мъка, — вие не сте ми казали всичко, вие криете нещо от мен. О, в името на небето, говорете, говорете!

После той я взе в ръцете си и я притисна до сърцето си, като се мъчеше да прочете нещо в очите й.

— Аз ли? — попита тя. — О, не, Филип. Кълна ви се!

— Добре, но в такъв случай бъдете смела, Андре, и не ме натъжавайте повече.

— Прав сте — отговори Андре, — аз съм обезумяла. Вижте какво, никога не съм била силна духом, а вие знаете това най-добре от всички, Филип. Винаги се боя от нещо, мечтая, въздишам. Нямам право да правя съпричастен многообичния си брат с въображаемите си страхове, щом той ме успокоява и ми доказва, че нямам основание да се безпокоя… Прав сте, Филип! Вярно е, напълно вярно е, че тук всичко е прекрасно! Простете ми, Филип, ето вижте, аз изтрих очите си и вече не плача. Ето, усмихвам се, аз също ще ви кажа не сбогом, а довиждане.

След тези думи младото момиче целуна нежно брат си и скри от него една последна сълза, която все още блестеше в очите й.

— Обичам ви, Андре. Бъдете смела. Заминавам, но пощата ще ви носи всяка седмица по едно писмо от мене. Умолявам ви, пишете ми и вие всяка седмица.

— О, да, Филип. Това ще бъде едничкото ми щастие. Предупредихте ли баща ни?

— Скъпа сестричке, та самият барон ми донесе заповедта от министъра. Господин Дьо Таверне не е като вас, Андре. Както изглежда, той лесно ще се лиши от мен — изглеждаше щастлив, че заминавам, и всъщност беше напълно прав. Тук няма да имам възможности да напредна, а там може би ще се появят такива.

— Така ли мислите, Филип? Та той изобщо не идва и при мен.

— Сестричке, той ми поръча да ви предам, че след моето отпътуване днес ще дойде в Трианон. Повярвайте ми! Той ви обича, но по свой начин. Скъпа Андре, струва ми се, че часовникът удари. Колко е часът? Кажете ми, ако обичате.

— Един без петнадесет.

— Е, сестричке, ето причината за моето притеснение — още преди час трябваше да съм на път. А и ние вече стигнахме до оградата, където държат коня ми. И така…

Лицето на Андре стана неподвижно и тя хвана ръката на брат си.

— И така — каза тя сдържано, за да не издаде вълнението си, — довиждане, братко.

Филип я целуна за последен път.

— Довиждане — каза той. — Помнете обещанието си.

— Какво обещание?

— Да ми пишете веднъж седмично.

— О, искате ли?

Младото момиче произнесе тези думи с невероятно усилие. Бедното дете сякаш вече нямаше глас, за да говори. Филип й махна с ръка и се отдалечи. А щом не го виждаше вече, Андре се обърна и побягна като ранена сърна чак под сенките на дърветата. Там видя една пейка и със сетни сили падна върху нея. Сърцето й беше спряло, силите я бяха напуснали, очите й не виждаха нищо. От гърдите й се откърти продължително, сърцераздирателно ридание.

— О! Боже мой! Боже мой! Защо ме изоставяте сам-самичка на света?

Андре скри лице в ръцете си, а през белите й пръсти потекоха едри сълзи, които тя дори не се постара да задържи. В този миг зад живия плет се чу лек шум. На Андре й се стори, че дочува въздишка. Тя уплашено се обърна и пред нея се показа едно печално лице.

Това беше Жилбер.