Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (136)

134.
Човекът и Бог
(продължение)

Съзирайки как Балзамо вдига тялото върху раменете си и слиза обратно надолу по вътрешната стълба, Алтотас помисли, че това е последното сбогом от страна на този човек, чието сърце беше разбил. Обхвана го страх, че ще остане сам; той увеличи ужаса му от смъртта, която беше направил всичко възможно да избегне.

— Аха! — изрева Алтотас. — Ето какво сляпо и неблагодарно животно е човекът! А! Ти предпочиташ смешния предмет, наречен жена, пред най-съвършения екземпляр на човечеството, какъвто съм аз! Предпочиташ частицата живот пред безсмъртието.

Гневът на стареца постепенно се усилваше, по бузите му се разгоря трескав огън, в полуотворените му очи мъждукаше мрачен пламък, който на моменти беше фосфоресциращ.

— Върни се, Ашарат! Внимавай! Зная клетви, които ще запалят огън над главата ти. Ще призова свръхестествените духове! Викал съм Сатаната, когото влъхвите^[1] наричаха Фегор^[2]. Бях в планините на Гад^[3] и Сатаната изостави мрачната си обител и ми се яви. В същата планина разговарях със седмината ангели служители на Божия гняв, на онова място, където Мойсей получи скрижалите. Само с един порив на волята си запалих триножника, който Траян открадна от евреите, и лумнаха седем пламъка! Пази се, Ашарат! Пази се! Помогни ми да живея, Ашарат, така ще мога да те уча още! Виж… Чуй…

И Алтотас показваше с очи и треперещи пръсти хиляди предмети и документи, както и множество свитъци хартия, разхвърляни из стаята. После чакаше и си почиваше, за да посъбере силите си, които все повече и повече гаснеха.

— Не идваш, така ли? Надяваш се, че ще умра ли?

Никой не му отговаряше, тъй като през това време Балзамо в отговор на обвиненията на съдиите им показваше тялото на убитата Лоренца.

— Аха! Така значи! Не идваш! Презираш ме! — продължаваше да стене Алтотас. — Разчиташ, че съм слаб, немощен и грохнал? О, ще видиш тогава! Огън! Огън! Огън!

Изпълнените с ярост викове на Алтотас станаха толкова силни, че изтръгнаха за миг от болката му Балзамо, който най-сетне се беше отървал от ужасените си посетители. Той взе на ръце тялото на Лоренца и се изкачи нагоре по стълбата, за да остави мъртвото момиче върху софата — на същото място, където преди няколко часа го беше оставил да спи. После скочи върху подвижната врата и неочаквано за Алтотас изскочи пред очите му.

— А! Най-сетне! — извика опияненият от радост старец. — Уплаши ли се? Разбра, че мога и да си отмъстя, нали? Дойде при мен и стори много добре, тъй като след миг щях да подпаля стаята!

Балзамо го погледна и вдигна рамене, но не благоволи да каже и думичка.

— Чуваш ли ме, Ашарат? — изхриптя старецът, като направо раздра гърлото си, изричайки тези думи, тъй като беше силно разгневен. — Вода! Вода! Дай ми вода!

Лицето на Алтотас се разлагаше бързо. В очите му вече нямаше блясък, а само зловещи пламъчета, които сякаш осветяваха вратите на ада. Под кожата му като че ли не течеше кръв, като че ли дъхът му беше спрял. Той вече не правеше никакви движения. Ръцете му, които бяха понесли Лоренца, все едно че вдигаха дете, сега висяха безсилни и приличаха на слюдестата ципа на полип, който плува на повърхността на водата. Гневът беше унищожил и малкото му съхранени от отчаянието му сили.

— Аха! Намираш, че не умирам достатъчно бързо ли? А! И поглъщаш с очи моите ръкописи, така ли! Мислиш, че са вече в ръцете ти ли?!

С невероятно усилие Алтотас успя да извади изпод възглавничките на креслото си шишенце, което побърза да отпуши. Щом въздухът нахлу вътре, от гърлото му изскочи някакво пламъче. Старецът веднага разтърси шишенцето. В същия миг натрупаните около креслото му ръкописи, пръснатите из стаята книги и свитъците хартия, изтръгнати с толкова труд от Хеопсовите пирамиди и при първите разкопки на Херкулан, се запалиха с такава бързина като че ли пламна барут. Върху пода се простря цяла огнена покривка и пред Балзамо сякаш оживя един от горящите кръгове на ада, за които пише Данте.

В последния час от живота си старият пророк изглеждаше като човек, готов да се изкачи ни небето, духът му пренебрегваше материята. Нямаше какво повече да чака и беше готов да се устреми към висините, където сякаш го издигаше огънят. От този миг очите на Алтотас, които се бяха пооживили при първия отблясък на пламъците, се разводниха. Изразът им стана блуждаещ и унесен, сякаш се канеше да пробие хоризонта и да достигне далече, много далече. Старият маг като че ли се успокои и примири, заслуша се в болката си сякаш тя беше последният глас, който чуваше на земята, и прецени хладнокръвно всяко свое усещане. После въздъхна и каза сбогом на могъществото си, на надеждите си и на живота си.

— Хайде, хайде, умирам без съжаление. Всичко на земята беше в ръцете ми, познавах всяко удоволствие. Направих всичко, което беше във властта на един всемогъщ човек, и без малко щях да постигна и безсмъртието.

Балзамо се изсмя зловещо и смехът му привлече вниманието на стареца. Тогава, през пламъците, които го обвиваха като воал, Алтотас му хвърли поглед, изпълнен с диво величие:

— Да, прав си! — обърна се той към Балзамо, — не бях предвидил едно единствено нещо — че има Бог.

Цялата нощ пламъците горяха над главата на Балзамо и виеха като вулкан. Той не направи нищо — било за да ги угаси, било, за да избяга. Стоеше до безчувственото тяло на Лоренца и беше безчувствен колкото нея. Въпреки очакванията му, след като изгори всичко и оголи свода до тухла, огънят угасна. Балзамо дочу последния му вой, който подобно на воя на Алтотас затихна, превръщайки се най-напред в стенание, а после във въздишка.