Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (54)

52.
Негово високопреосвещенство кардинал Дьо Роан

В този миг се чу шум от каретата, която спираше пред вратата на абатството.

— Ах! — провикна се принцесата. — Ето го и кардинала, най-сетне ще разберем как стоят нещата.

Граф Дьо Феникс се поклони, каза няколко думи на Лоренца и зачака със спокойствието на човек, който има дарбата да направлява събитията.

Кардиналът влезе. Но едва поздравил принцесата, той се обърна към Балзамо.

— А! Вие ли сте, господине? — попита той изненадан.

— Познавате ли господина? — попита принцесата още по-учудена.

— Да — отвърна кардиналът.

— Тогава — извика госпожа Луиз — вие ще ни кажете кой е той.

— Нищо по-лесно — каза кардиналът, — господинът е магьосник.

— Простете, госпожо — каза графът. — Негово високопреосвещенство ще обясни след миг, надявам се, за всеобщо удовлетворение какъв съм.

— Дали господинът не е направил някакво предсказание на Ваше кралско величество, виждам че сте много разстроена? — попита кардинал Дьо Роан.

— Брачното свидетелство, веднага брачното свидетелство — възкликна принцесата.

Кардиналът гледаше учуден, защото не разбираше какво може да означава това възклицание.

— Ето го — каза графът, като го показа на кардинала.

— Монсеньор — каза принцесата, — става въпрос за следното — истински ли са брачното свидетелство и подписът на него.

Кардиналът прочете документа, който му даде принцесата.

— Това брачно свидетелство е напълно в ред, а този подпис е подписът на монсеньор Реми, свещеник в църквата „Сен Жан“. Но защо се интересува от него Ваше величество?

— Това за мен има голямо значение, монсеньор. А какво ще кажете за подписа…

— Той е истински, но нищо не доказва, че не е бил взет насила…

— Но по какъв начин би могло да се изтръгне насила този подпис? Кажете, знаете ли, господин кардинал?

— С магически средства, които така добре владее господинът. Господинът е магьосник. Казах го и не се отричам от думите си.

— Ваше високопреосвещенство се шегува.

Кардиналът се усмихна.

— Господине — каза той, — трудно е да се играе ролята на магьосник в наше време. Видях ви в нея, имате голям успех, но предупреждавам ви, че не всички ще имат търпението и най-вече великодушието на госпожа дофината.

— На госпожа дофината ли? — възкликна принцесата.

— Да, госпожо. Аз имах честта да бъда представен на Нейно кралско величество.

— Как се отплатихте за оказаната ви чест? Кажете, кажете!

— Уви! Зле, макар че не го желаех — поде графът, — тъй като аз не изпитвам омраза към хората, а още по-малко към жените.

— Но какво е сторил господинът на моята августейша племенница! — попита госпожа Луиз.

— Госпожо — каза графът, — имах нещастието да кажа на госпожа дофината истината, за което тя ме молеше.

— Да, една истина, която я накара да припадне.

— Моя ли е вината — поде отново графът с всевластния си глас, който кънтеше на моменти, — моя ли е вината, ако тази истина е толкова ужасна, че предизвиква припадъци? Тя ми заповяда да отговарям на въпросите й.

— Но каква беше тази толкова ужасна истина, която й казахте, господине? — попита принцесата.

— Тази истина, госпожо — отговори графът, — е свързана с бъдещето, което й предсказах. Защото нейното царуване е прокълнато — провикна се графът — като най-нещастното и най-обреченото в цялата история на монархията.

— Господине! — повиши глас принцесата.

— Що се отнася до вас, госпожо — продължи графът, — може би вашите молитви са измолили благоволение, но вие няма да видите нищо от всичко това, защото ще бъдете в ръцете на Всевишния, когато тези неща се случат. Молете се, госпожо, молете се!

Потресена от тези пророчески слова, които съвпадаха със собствените й ужасни предчувствия, принцесата падна на колене пред разпятието и започна наистина страстно да се моли. Тогава графът се обърна към кардинала го поведе към един прозорец:

— Сега сме само двамата, господин кардинал. В какво ме упреквате?

— Искам да зная кой сте.

— Разбира се. Не казахте ли, че съм магьосник?

— Много добре. Но там ви наричаха Жозеф Балзамо, а тук ви казват граф Дьо Феникс.

— Е, и? Какво доказва това? Че съм сменил името си — това е всичко!

— Да, но знаете ли, че такива промени от страна на човек като вас биха накарали господин Дьо Сартин много да се замисли.

Графът се усмихна.

— О, монсеньор! С какви дребни неща ме плашите! И как само Ваше високопреосвещенство си служи добре думите! Verba et voces^[1] се казва на латински. Нямате ли нещо по-лошо, за което да ме упрекнете?

— Ставате язвителен, така мисля — каза кардиналът. — По-добре сменете тона.

— Господине, не получихте ли сведение за мене от вашия приятел господин Дьо Брьотьой?

— Господин Дьо Брьотьой не ми е приятел.

— Вече не е ваш приятел, но беше — дори сред най-добрите. Вие му бяхте писали някакво писмо…

— Какво писмо? — попита кардиналът, като се приближи.

— По-близо, господин кардинал, елате по-близо, изобщо не исках да говоря на висок глас, за да не ви злепоставя.

Кардиналът се приближи още.

— За какво писмо говорите? — попита той.

— Е, добре — за едно писмо, което изпратихте от Виена в Париж с намерение да провалите сватбата на дофина.

Прелатът се стресна ужасен.

— Онова писмо… — заекна той.

— Зная какво пише в него.

— Тогава господин Дьо Брьотьой ме е предал?

— И защо мислите така?

— Защото, когато сватбата бе решена, аз поисках да ми го върне обратно. Но той каза, че го е изгорил.

— Понеже не се е осмелил да ви каже, че го е изгубил.

— Изгубил?

— Да… Вие разбирате, че едно изгубено писмо би могло да се намери. И всъщност аз го намерих. О, Боже мой! Случайно, минавайки през мраморния двор на Версай.

— И вие не пожелахте да го предадете обратно на Брьотьой?

— Опазил ме Бог.

— И защо?

— Защото в качеството си на магьосник знаех, че Ваше високопреосвещенство, на когото аз желая само доброто, искаше да ми причини голямо зло. Е, трябва да ви е ясно, че ако един невъоръжен човек знае, че ще бъде нападнат, минавайки през гората, та ако този човек намери зареден пистолет, преди да навлезе в нея, няма ли…

— Няма ли какво?

— Няма ли да е пълен глупак, ако не се възползва от пистолета.

На кардинала му се зави свят за миг и той се облегна на прозореца.

След миг колебание каза:

— Така да бъде. Но това няма да означава, че един принц от моя дом се е огънал пред заплахата на един изнудвач. Ако това писмо е било изгубено и вие сте го намерили, то трябва да бъде показано на госпожа дофината.

— А ако някой каже, че този пратеник… млад, хубав, любезен благородник, който не се страхува от нищо, тъй като е принц от рода Роан — не е написал писмото, защото е смятал, че съюзът с Австрия може да навреди на интересите на Франция, а може би защото първоначално е бил приет с нежност от ерцхерцогинята Мария-Антоанета, и този горд посланик е проявил суетата да види в тази слабост нещо повече от слабост, какво би отговорил този верен поданик и този лоялен посланик? — попита графът.

— Той ще отрече, господине, тъй като чувството, за което намеквате, че е съществувало, не е подкрепено с доказателство.

— А! Няма ли? Вие се лъжете, господине — доказателство е хладното отношение на госпожа дофината към вас.

Кардиналът не знаеше какво да отговори.

— Вижте, принце — продължи графът, — повярвайте ми, вместо да се караме. А сигурно щяхме да се скараме, ако не бях по-предпазлив. Нека си останем добри приятели.

— Добри приятели ли?

— Защо не? Добрите приятели си оказват услуги.

— Искал ли съм някога от вас такива?

— И сте сбъркали, че не сте го сторили, защото през двата дни, откакто сте в Париж… Е, Боже мой, защо искате да скриете това от един магьосник? Напуснахте принцесата в Суасон и дойдохте с пощенска кола в Париж през Виле-Котре и Демарен — тоест по най-краткия път. Поискахте услуги от вашите приятели в Париж, които ви бяха отказани. След тези откази вие заминахте за Компиен, при това отчаян.

Кардиналът изглеждаше смазан.

— И какъв вид услуги можех да очаквам, ако се бях обърнал към вас?

— Услуги, които се искат от човек, който прави злато.

— И какво значение има за мене, че правите злато?

— Чумата да го вземе! Когато човек има да плаща в срок от четиридесет и осем часа петстотин хиляди франка… Петстотин хиляди франка бяха, нали? Кажете.

— Да, толкова са.

— И вие питате какво значение има за вас, че имате приятел, който прави злато? Има значение, че петстотинте хиляди франка, които не се намериха у никого, ще се намерят у него.

— Къде?

— На улица „Сен Клод“ в Маре.

— По какво ще позная къщата?

— По една глава на грифон^[2], която служи за чукче на вратата. Можете да ходите там, когато и колкото пъти ви се прииска. Но, погледнете, нашият разговор приключва навреме. Принцесата свърши молитвата си.

Кардиналът беше победен, той повече не се опита да се противопостави и се доближи до принцесата.

— Госпожо — каза той, — принуден съм да призная, че господин графът Дьо Феникс е съвършено прав, като твърди, че брачното свидетелство, което носи, е напълно в ред и че в края на краищата обясненията, които ми даде, ме задоволяват напълно.

Графът се поклони втори път в знак на съгласие. Луиз се обърна към Лоренца.

— Изцяло по ваша собствена воля ли искате да напуснете манастира Сен Дьони, където дойдохте да търсите убежище?

— Нейно величество — поде живо Балзамо — пита изцяло по вашата собствена воля ли искате да напуснете манастира Сен Дьони, където сте били дошли да търсите подслон. Отговорете, Лоренца.

— Да — отговори Лоренца.

— И ще последвате съпруга си, граф Дьо Феникс?

— И ще ме последвате ли? — повтори графът.

— О, да! — каза младата жена.

— В такъв случай — каза принцесата — не ви задържам, защото това би означавало да извърша насилие над чувствата. Но в случай че в цялата тази история има нещо, което е извън естествения ход на нещата, нека Божият гняв се стовари върху този, който заради собствените си интереси е разстроил човешката хармония. Вървете, господин граф Дьо Феникс, вървете, Лоренца — не ви задържам повече… Само че си вземете бижутата.

— Те са за бедните, госпожо — каза граф Дьо Феникс, — а когато вие ги раздадете, милостинята ще бъде два пъти по-приятна на Бога. Искам само коня си Джерид.

— Можете да си го вземете пътьом, господине. Вървете!

Графът се поклони пред принцесата и предложи ръката си на Лоренца, която се облегна на нея и излезе, без да произнесе нито дума.

— Ах, господин кардинал — въздъхна принцесата, поклащайки тъжно глава, — нещо фатално и необяснимо се носи във въздуха около нас.