Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (41)

39.
Компиен

На другия ден Компиен се събуди опиянен и развълнуван, или по-точно Компиен не спа въобще. Още от предишната вечер авангардът на кралската гвардия беше разположил хората си по къщите в града. Докато офицерите се запознаваха с местата, първенците на Компиен заедно с кралския представител, отговарящ за тържествата, подготвяха града за голямата чест, която щеше да му бъде оказана.

Младите момичета бяха облечени в бяло, градските съветници — според обичая в черно, монасите от францисканския орден — в сиво, духовенството — в най-богатите си одежди, а войниците и офицерите — в най-новите си униформи стояха на своите постове. Всички бяха готови да тръгнат при съобщението за пристигането на принцесата.

Дофинът, потеглил още привечер, беше пристигнал към единадесет часа вечерта тайно с двамата си братя. Рано сутринта той се качи на коня без отличителни знаци, като обикновен пътник. Последван от граф Дьо Прованс и граф Д’Артоа — първия на петнадесет, а втория — на тринадесет години, той препусна в галоп в посока към Рибекур, следвайки пътя, по който трябваше да се появи дофината.

Господин Дьо Лавогийон беше сметнал за уместно, че за да подкрепи във всяко отношение честта на монархията, херцог Дьо Бери трябва да последва традиционния пример на кралете от своята династия. Анри IV, Луи XIII, Луи XIV и Луи XV бяха поискали да преценят сами, облечени като обикновени хора, своите бъдещи съпруги в момент, когато те бяха най-малко подготвени за това.

Характерът на всеки от принцовете се беше изписал на лицата им — съответно сериозен, ревнив и безгрижен.

Часовникът в кметството на Компиен удари десет, когато наблюдателят видя върху камбанарията на селцето Клев бяло знаме. То трябваше да бъде развято, щом забележеха дофината, и той веднага удари камбаната — сигнал, на който отговори оръдеен изстрел, даден откъм площада пред замъка.

В същия миг, като че ли очаквал само това потвърждение, кралят влезе в Компиен в карета с осем коня. Беше обграден от двойния обръч на своя военен ескорт и следван от дълга върволица дворцови карети. Охраната и драгуните си проправяха път в тълпата, разкъсана между желанието си да види краля и да посрещне дофината. В едното имаше блясък, а в другото — любопитство.

Сто карети с по четири коня всяка заемаха почти една левга, возеха четиристотин дами и толкова благородници от най-висшата аристокрация на Франция. Тези сто карети бяха съпровождани от конници с пики, пехотинци, вестоносци и пажове. Благородниците от гвардията бяха на коне и представляваха внушителен отряд, който блестеше сред праха, вдиган от краката на конете, и приличаше на река от кадифе, злато, пера или коприна.

Спряха се за миг в Компиен, после излязоха по същия начин от града и се спряха на определеното място, посочено с кръст на пътя, до селцето Мани. Цялата френска младеж заобикаляше дофина, а всички стари благородници бяха около краля. От своя страна дофината — която не беше сменила каретата си — се приближи бавно до уговореното място. Двете групи най-после се срещнаха.

Всички карети веднага се опразниха. От двете им страни слязоха придворните. Само в две карети имаше хора — в тези на краля и на дофината. Вратичката на каретата на дофината се отвори и младата херцогиня скочи леко на земята. После принцесата се доближи до вратичката на кралската карета.

Виждайки снаха си, Луи XV накара да отворят вратичката и на свой ред бързо слезе. Кралят се наведе и повдигна младата принцеса, като я целуна нежно. Обгърна я с поглед, от който тя неволно се изчерви.

— Ето господин дофина^[1]! — каза кралят, показвайки на Мария-Антоанета херцог Дьо Бери, който беше застанал зад нея, без тя да го е забелязала (най-малко не беше показала с нищо това).

Дофината се поклони тържествено, а дофинът се изчерви.

Колкото повече напредваха представянията, толкова повече безпокойство обземаше госпожа Дю Бари, застанала права зад принцесите. Щяха ли да се сетят и за нея, или щяха да я забравят?

След представянето на госпожа Софи, последната от дъщерите на краля, настъпи тишина и всички затаиха дъх. Кралят като че ли се колебаеше, а дофината като че ли очакваше нещо неприятно, за което беше предупредена. Кралят хвърли поглед наоколо и като видя, че графинята е наблизо, я улови за ръка. Всички веднага се отдръпнаха, а кралят и дофината се оказаха в средата.

— Госпожа графиня Дю Бари — каза той. — Моята най-добра приятелка!

Дофината пребледня, но по побелелите й устни се изписа най-нежна усмивка.

— Ваше величество — каза тя — е много щастлив, че има такава очарователна приятелка.

Всички се гледаха с учудване, което стигаше до смайване. Беше ясно, че дофината следваше указанията на австрийския двор и вероятно повтаряше думите на самата Мария-Терезия. Господин Дьо Шоазьол сметна, че присъствието му е необходимо. Той се приближи, за да бъде представен, но кралят направи знак с глава и барабаните забиха, тромпетите засвириха, а оръдието гръмна.

Кралят пое ръката на младата принцеса, за да я отведе в каретата си. Така, водена от него, тя мина покрай господин Дьо Шоазьол. Не беше възможно да се каже дали го видя или не, но беше сигурно, че тя не направи нито с ръка, нито с глава и най-малкия знак, който да прилича на поздрав.

В това време, задържани до този момент от уважението и чувствата, започнаха шумни коментари. Дю Бари се приближи до каретата на графинята, а тя го посрещна с усмихнато лице, чакайки поздравленията му.

— Знаете ли, Жана, кой е този млад човек? — попита я той, показвайки й с пръст един конник, който разговаряше с някого до една от каретите на госпожа дофината.

— Не — отговори графинята.

— А знаете ли кое е това възхитително създание, с което той разговаря?

— Бледото младо момиче с величествената осанка ли?

— Да. Кралят в момента я гледа и по всяка вероятност пита дофината за името й.

— Е, и?

— Е, и… това е сестра му!

— А! — каза госпожа Дю Бари.

— Слушайте, Жана, не зная точно защо, но ми се струва, че вие трябва да се пазите от сестрата толкова, колкото аз от брата.

— Вие сте луд.

— Аз съм разумен. Но във всеки случай аз ще се заема с това момче.

— А аз ще държа под око момичето.

— Тихо — каза Жан. — Ето нашия приятел херцог Дьо Ришельо.

Наистина херцогът се приближаваше, клатейки глава.

— Какво ви е, скъпи херцог? — попита графинята с най-очарователната си усмивка. — Човек би казал, че сте недоволен?

— Графиньо — отговори херцогът, — не ви ли се струва, че всички сме твърде сериозни, дори бих казал, че направо сме почти тъжни. И то при такъв радостен случай? Спомням си, че някога при посрещането на една също толкова приятна и красива принцеса — майката на господин дофина — ние всички бяхме по-весели. Дали това беше така, защото бяха по-млади?

— Не! — чу се глас зад херцога. — Не, скъпи ми маршале, просто кралската власт беше по-млада.

Всички, които чуха тези думи, потрепериха. Херцогът се обърна и видя един стар благородник с елегантна мантия, който слагаше ръката си на рамото му, като се усмихваше с усмивката на човек, който мрази света.

— Бог да ме убие! — провикна се херцогът. — Та това е барон Дьо Таверне. Графиньо — добави той, — това е един от най-старите ми приятели, за когото моля цялата ви благосклонност — господин барон Дьо Таверне Мезон-Руж!

— Това е бащата! — казаха в един глас Жан и графинята, като се поклониха, за да го поздравят.

— В каретите, господа, в каретите! — извика в този момент командващият кралската гвардия и ескорта.

Двамата възрастни благородници поздравиха графинята и виконта, после се устремиха и двамата към една и съща карета — щастливи, че се срещат след толкова дълга раздяла.

— Е, добре! — каза виконтът. — Искате ли да ви кажа нещо, скъпа? И бащата не ми харесва, както и децата.

— Какво нещастие — каза графинята, — че тази малка мечка Жилбер изчезна! Той би ни осведомил за всичко — именно той, който е бил отгледан в къщата им.

— Сега ще го открием, тъй като нямаме друго какво да правим — каза Жан.