Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (32)

30.
Порокът

Старата графиня трепереше, отивайки у господин Дьо Мопу. Когато стигна до жилището, тя завари портиера да разговаря с някакъв слуга, който, изглежда, му даваше нареждания. Тя предпазливо изчака от страх да не би нейното присъствие да попречи на двамата събеседници, но забелязвайки я, слугата се оттегли. Портиерът се приближи до каретата и попита за името на посетителката.

— О, зная — каза тя, — че по всяка вероятност няма да имам честта да се срещна с Негово превъзходителство.

— Това е без значение, госпожо — отговори портиерът, — окажете ми все пак честта да ми кажете името си.

— Графиня Дьо Беарн — отговори тя.

— Негово превъзходителство е у дома си — отговори портиерът.

— Но несъмнено той не приема?

— Ще приеме госпожа графинята — каза портиерът.

Госпожа Дьо Беарн слезе от каретата, като не знаеше дали сънува, или е будна. Вратарят дръпна един шнур и звънецът прозвъня два пъти. В преддверието се появи слугата и портиерът направи знак на графинята да влезе.

Господин Дьо Мопу скочи веднага и само с едно движение се облегна на камината. Госпожа Дьо Беарн направи три сковани поклона.

— Монсеньор — каза тъжителката, — поисках да дойда при Ваше превъзходителство, за да му изложа най-смирено моето искане, от което зависи цялото ми богатство.

Господин Дьо Мопу направи с глава лек знак, който означаваше „говорете“.

— Всъщност, монсеньор — поде графинята, — вие знаете, че цялото ми богатство, или по-точно богатството на сина ми, е свързано с изхода от делото, което водя в момента срещу семейство Дьо Салюс.

Господин Дьо Мопу продължи да глади брадичката си.

— Госпожо графиньо — каза той, — имате право, като казвате, че съм приятел на семейство Дьо Салюс, но имате основание и да вярвате, че поемайки печата, съм оставил настрана от държавните работи всяко приятелство. Впрочем ще ви отговоря, без да проявявам никаква специална грижа към вас, както подобава на върховен съдия.

— О, монсеньор, бъдете благословен! — провикна се старата графиня.

— Гледам на вашето дело като обикновен юрист — продължи канцлерът.

— Желая Ваше превъзходителство да се запознае с него.

— Направено е.

— Е, и? — попита старата графиня, като трепереше. — И какво мислите по този въпрос, монсеньор?

— За вашето дело ли? Казвам, че не може да има и съмнение.

— За какво? За спечелването му ли?

— Не, за загубването му. Ако имате да плащате нещо, след като съдиите отсъдят и наложат запор…

— Е, и?

— Е, трябва да се подготвите да плащате.

— Но, монсеньор, тогава аз съм разорена!

— По дяволите, вие разбирате, госпожо графиньо, че правосъдието не може да вземе предвид подобни неща.

— Няма ли начин да се спогодим и запорът да бъде по-малък?

— Никого от вашите съдии ли не познавате? — попита вицеканцлерът.

— Не, монсеньор.

— Това е лошо. Господата Дьо Салюс се познават с три четвърти от Парламента!

Графинята потрепери.

— Добре забележете — продължи вицеканцлерът, — че това няма значение за същността на делото, тъй като един съдия не се оставя да бъде увлечен от собствените си пристрастия.

Това беше толкова вярно, колкото беше вярно и чувството за справедливост на канцлера, и прословутите апостолски добродетели на Дюбоа. Графинята без малко не припадна.

— Но в края на краищата — продължи канцлерът, — ако хвърлим цялостен поглед върху нещата, трябва да признаем, че съдията мисли повече за приятелите си, отколкото за онези, които не познава. Както си е, така си е. И понеже вие ще загубите делото, госпожо, последствията ще бъдат твърде неблагоприятни.

— Но това, което Ваше превъзходителство ми казва, е ужасно.

— О, що се отнася до мен, госпожо — продължи господин Дьо Мопу, — вие правилно преценявате, че аз ще се въздържа. Нямам какво да препоръчвам на съдиите, а след като аз самият не съм съдия, значи мога да говоря.

— Уви, монсеньор, страхувам се от едно нещо!

Вицеканцлерът впи малките си сиви очи в тъжителката.

— И то е, че господата Дьо Салюс живеят в Париж, че господата Дьо Салюс са много тясно свързани със съдиите и че в крайна сметка господата Дьо Салюс са всемогъщи.

— Всъщност — продължи господин Дьо Мопу — името, което носите, е едно от най-хубавите във Франция и то е достатъчна препоръка за мен.

— Което няма да ми попречи да загубя делото си, монсеньор.

— Но, по дяволите, аз съм безсилен.

— О, монсеньор, монсеньор — каза графинята, като клатеше глава.

— Струва ми се, госпожо — каза, усмихвайки се, господин Дьо Мопу, — че благоволихте да кажете, че нещата изглеждаха по-добре в доброто старо време.

— Уви, да, монсеньор. Поне така ми се струва. Спомням си с наслада времето, когато като обикновен кралски адвокат вие произнасяхте в парламента прекрасни речи и аз, млада жена по онова време, идвах с радост да ви ръкопляскам.

— Все пак имахме госпожа Дьо Фаларис, която се опитваше да царува в момента, когато регентът си затваряше очите, имахме и Ла Сури^[1], която се вреше навсякъде и се опитваше да си гризне по нещо.

— О, монсеньор, госпожа Дьо Фаларис беше видна дама, а Ла Сури беше добро момиче!

— Нищо не можеше да им се откаже.

— Или по-скоро те не можеха да отказват нищо.

— О, госпожо графиньо — каза канцлерът, като се смееше така, че учудваше все повече и повече старата тъжителка, дотолкова видът му беше искрен и естествен. — Не ме карайте да говоря лоши неща за моите служители поне от любов към моята младост.

— Но Ваше превъзходителство не може да ми попречи да оплача изгубеното си богатство и завинаги разорения си дом.

— Ето какво означава човек да не е в крак с времето, графиньо. Направете жертва в името на днешния ден, направете жертва.

— О, монсеньор, колко сте добър. Та вие ми говорите като на приятел.

— Ех, ние сме на една и съща възраст, графиньо.

— Ех, защо ли не съм на двадесет години, монсеньор? Защо ли вие не сте един обикновен адвокат? Вие бихте пледирали в съда за мен и никой от семейство Дьо Салюс не би удържал победа срещу вас.

Канцлерът се направи, че не чува последните думи на графинята.

— На ваше място — каза той — щях да забравя старите, както те ви забравят, и да се обърна към младите, които се опитват да си намерят привърженици. Познавате ли, макар и малко, дъщерите на краля?

— Те са ме забравили.

— А освен това те са безсилни. Познавате ли дофина?

— Не.

— Всъщност — продължи господин дьо Мопу — той е твърде зает със своята ерцхерцогиня и не може да мисли за нищо друго. Да видим сред фаворитите. Защо не се обърнете към самата графиня?

— Към госпожа Дю Бари? — каза тъжителката, като отвори ветрилото си.

— Да. В дъното на душата си тя е добра.

— Твърде старомодна съм, за да й се харесам, монсеньор.

— О, не, мисля, че се лъжете. Тя търси връзки с добри стари семейства. Да ви кажа честно, нейният негър може да ви спаси, и то, като каже на господарката си, че би му доставило удоволствие, ако вие спечелите. Нали знаете, протекции… Той прави всичко, каквото си поиска, с господарката си, а тя прави всичко, което си поиска, с краля.

— Но тогава излиза, че Замор управлява Франция?

— Хм — каза господин Дьо Мопу, като клатеше глава, — Замор е твърде влиятелен. И бих предпочел да съм скаран, хм, с дофината например, отколкото с него.

— Исусе — провикна се госпожа Дьо Беарн, — ако толкова сериозен човек като Ваше превъзходителство не казваше подобни неща…

— Ех, Бога ми, не само аз ви казвам това, а всички. Питайте херцозите или перовете дали забравят, отивайки в Марли или Люсиен, бонбоните за устата и перлите за ушите на Замор. И аз самият, канцлерът на Франция или почти канцлерът, с какво мислихте, че се занимавах, когато дойдохте? Подготвях документите му за управител.

— За управител?

— Да, господин Дьо Замор е назначен за управител на Люсиен.

— Какво падение, Боже мой! — провикна се старата графиня. — Но в такъв случай монархията е загубена?

— Във всеки случай е сериозно болна, графиньо. А от болен, който умира, както знаете, се измъква каквото може. Знаете ли какво ви трябва, за да бъдете добре приета от госпожа Дю Бари?

— Какво?

— Трябва да занесете документите на нейния негър… На това му викам хубаво влизане в нейния дом.

— Така ли мислите, монсеньор? — попита графинята смутено.

— Сигурен съм, но…

— Тогава — каза решително бедната стара тъжителка, пречупена от всички тези превратности — съдбата не желае да направи нищо за мен. Ето, че Ваше превъзходителство ме прие, както не ме е приемал никой досега, а аз не се надявах дори на честта да го зърна. Е, добре! Липсва ми още нещо: не само имам намерението да ухажвам госпожа Дю Бари (аз, една Дьо Беарн), за да се добера до нея, а на всичко отгоре и да нося документите на този ужасен негър, когото бих удостоила единствено с удар по задника, ако го бях срещнала на улицата. А ето, че не мога да се добера до това малко чудовище.

Господин Дьо Мопу започна отново да се глади по брадичката и имаше вид на човек, който търси изход, когато изведнъж съобщиха.

— Виконт Жан дю Бари!

При тези думи канцлерът плесна с ръце изненадано, а графинята се строполи в креслото си без дихание и пулс.

— Хайде сега кажете, че отново сте изоставена от съдбата, госпожо! — провикна се канцлерът. — Ах, графиньо, графиньо, напротив, небето се бори за вас…

Слугата се оттегли, но миг по-късно се върна, като водеше нашия познат Жан дю Бари, който влезе с изпънат прасец и превързана ръка. След обичайните поздрави, докато нерешителната и трепереща графиня се опитваше да стане, за да се сбогува, а канцлерът й даваше незабележим знак с глава, който трябваше да означава, че аудиенцията й е приключила, виконтът рече:

— Простете ми, монсеньор, простете ми, госпожо, че ви обезпокоих. Моля ви, останете, госпожо… Аз имам да кажа само две думи на Негово превъзходителство, ако той прояви добрината да ме изслуша.

Графинята седна отново, без да чака да я молят. Сърцето й биеше от радост и нетърпение.

— Но може би аз ще преча, господине? — попита тя.

— О, Боже мой, не. Ще кажа само две думи на Негово превъзходителство и ще отнема само десет минути от скъпоценното му време. Това е времето, което ми е нужно, за да се оплача.

— Да се оплачете ли казахте? — обърна се канцлерът към господин Дю Бари.

— Аз съм ранен, монсеньор, да, ранен съм и разбирате, че не мога да оставя подобни неща безнаказано. Нека се подиграват с нас, нека ни възпяват в песнички, нека ни клеветят, всичко това се преживява, но нека поне не ни колят, по дяволите!

— Изяснете се, господине — каза канцлерът, като се преструваше на потресен.

— Ще го направя бързо, но Боже мой, така прекъсвам аудиенцията на госпожата.

— Графиня Дьо Беарн — каза канцлерът, като представи старата дама на виконт Жан дю Бари.

— След вас, господин виконт — каза тя.

— Госпожо графиньо, няма да се осмеля да пренебрегна етиката.

— Осмелете се, господине, осмелете се. Моят въпрос се отнася за пари, а вашият — за чест. Естествено вие бързате повече.

— Госпожо — каза виконтът, — ще се възползвам от вашето любезно позволение.

И той разказа своето приключение на канцлера, който слушаше сериозно.

— Ще ви трябват двама свидетели — каза господин Дьо Мопу след миг на мълчание.

— А — провикна се Дю Бари, — та аз познавам неподкупен съдия. Е, добре, ще ви намерим свидетели…

— Монсеньор — каза графинята, — единият е вече тук.

— И кой е този свидетел? — попитаха в един глас виконтът и Дьо Мопу.

— Аз!

— Вие ли, госпожо? — попита канцлерът.

— Слушайте, господине. Това не се ли случи в селцето Ла Шосе?

— Да, госпожо.

— Е, добре. Аз ще бъда вашият свидетел. Аз минах по местата на злощастното приключение два часа след него.

— Наистина ли, госпожо? — попита канцлерът.

— Вие ме изпълвате с радост — каза виконтът.

— Беше се вдигнал такъв шум — продължи графинята, — че цялото селце разказваше за събитието.

— Облегнете се върху господина — каза полугласно канцлерът. — Той ще ви предложи здравата си ръка.

— Аз имам само една здрава ръка — каза Дю Бари, като се преструваше, — но познавам друг, чиито здрави ръце са дълги и той ще ви ги предложи.

— Ах, господин виконт! — провикна се старата дама — Това предложение сериозно ли е?

— По дяволите, госпожо, услуга за услуга. Аз приемам вашата, приемете и вие моята. Разбрахме ли се?

— Ако приема вашата услуга, господине, това би значело твърде много щастие!

— Така да бъде, госпожо. Отивам да посетя сестра си. Благоволете да се качите в каретата ми…

— Без покана, без подготовка? О, господине, не бих се осмелила.

— Вие имате повод, госпожо — каза канцлерът, като пъхна в ръката на графинята документа с назначението на Замор.

— Господин канцлер — провикна се графинята, — вие сте моят Бог.

— На вашите услуги — повтори още веднъж виконтът, като показваше пътя на графинята.

— Благодаря ви от името на сестра си — прошепна Жан на господин Дьо Мопу. — Благодаря, братовчеде. Всъщност добре ли изиграх ролята си?

— Отлично — каза Мопу. — Но кажете как аз изиграх моята. Между другото внимавайте. Старицата е хитра.

 

 

След излизането на краля от покоите на госпожа Дю Бари тя даде кратък и мрачен прием на придворните, защото кралят им го беше обещал. След това тя можа да остане сама с Шон и брат си, който не беше се показал до този момент, за да не преценят какво беше състоянието на раната му, която не беше никак опасна.

Семейният съвет реши, че графинята, вместо да замине за Люсиен, както беше съобщила на краля, трябва да замине за Париж. Там на улица „Валоа“ имаше малка къща, която служеше за временно жилище на цялото семейство. Графинята се настани там, взе една книга в ръка и зачака.

В това време виконтът се подготвяше за предстоящото сражение.

На големия циферблат на часовника можеше да се види, че е седем и половина, когато виконтът мина покрай църквата „Сент Юсташ“, като водеше графиня Дьо Беарн у сестра си. Разговорът в каретата изразяваше всички колебания на графиня Дьо Беарн относно възможността да се възползва от щастието си. От страна на виконта имаше излияния, които изразяваха желанието му да я покровителства, и безкрайни възхищения за щастливата случайност, която позволяваше на госпожа Дьо Беарн да се запознае с госпожа Дю Бари.

А госпожа Дьо Беарн не преставаше да хвали любезността и учтивостта на вицеканцлера.

Въпреки взаимните лъжи конете не се движеха по-бавно по улиците и пристигнаха у графинята в осем часа без няколко минути.

— Позволете, госпожо — каза виконтът, като остави графинята в салона, — позволете ми да предупредя госпожа Дю Бари за честта, която я очаква.

— О, господине — каза графинята, — наистина ще ми бъде неприятно, ако я обезпокоя.

Жан се приближи до Замор, който дебнеше от прозорците на салона пристигането на виконта, и тихо му прошепна някаква заповед.

— О, какво очарователно малко негърче — каза графинята. — То на сестра ви ли е?

— Да, госпожо. Това е един от любимците й — каза виконтът.

— Поздравявам го!

Почти в същия миг двете крила на вратата на салона се отвориха и един прислужник въведе графиня Дьо Беарн в големия салон, където госпожа Дю Бари даваше аудиенциите си.

Докато тъжителката разглеждаше, въздишайки, великолепието на това помещение, Жан дю Бари отиде да повика сестра си.

— Тя ли е? — попита графиня Дю Бари.

— От плът и кръв.

— Да не оставаме повече заедно в такъв случай, за да не се усъмни тя в нищо.

— Имате право, защото тя има вид на хитруша. Къде е Шон?

— Но вие знаете много добре — във Версай.

— В никакъв случай да не се мярка тук.

— Многократно й го препоръчах.

— Е, тогава влизайте, принцесо!

Госпожа Дю Бари бутна вратичката на своя будоар, влезе и заговори първа.

— Вече благодарих на брат си, госпожо — каза тя, — когато той ме уведоми за оказаната чест да ме посетите, а сега благодаря на вас, че сте благоволили да ме посетите.

— А аз, госпожо — отговори тъжителката очарована, — не зная какви думи да употребя, за да изразя пред вас цялата си признателност за любезния прием, който ми оказвате.

— Госпожо — каза на свой ред графинята, като се поклони почтително, — това е мой дълг към дама с вашия ранг и мое задължение да се поставя на нейно разположение, ако мога да й бъда полезна в нещо.

И след три поклона, направени от двете страни, графиня Дю Бари посочи едно кресло на госпожа Дьо Беарн, а самата тя седна в друго.