Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (9)

7.
Еврика

Барон Дьо Таверне също последва с очи Андре, докато тя се изгуби, след това, когато звукът на нейния клавесин подсказваше, че тя е в съседната стая, той предложи на Балзамо да го закарат до съседния град.

— Имам — рече той — един лош кон, който може би ще пукне, но ще пристигне, и бъдете сигурен, че най-малкото ще сте нощували удобно. Не че липсват спалня и легло в Таверне, но аз схващам гостоприемството по свой начин. Или хубаво, или нищо, това е моят девиз.

— Значи ме гоните — каза Балзамо, като прикри с усмивка досадата, която изпитваше. — Вие се отнасяте към мен като към натрапник.

— Не, за Бога! Отнасям се като към приятел, скъпи гостенино. Да ви настаня тук значи обратното. Че ви желая злото. Казвам ви това с голямо съжаление и за успокоение на душата ми, защото в действителност вие много ми харесвате.

— Тогава, ако ви харесвам, не ме карайте да ставам, когато съм уморен, да препускам с кон, когато мога да отпусна ръцете си и да затопля вкочанените си крака в легло. Не преувеличавайте вашата бедност, в края на краищата, ако не искате да повярвам в лошите ви намерения, които ще ме засегнат лично.

— О, ако е така — каза баронът, — вие ще спите в замъка.

След като потърси с очи Ла Бри и го забеляза в един ъгъл, той му извика:

— Ела тук, стар разбойнико!

Ла Бри направи плахо няколко крачки.

— Ела, дявол да го вземе! И тъй, мислиш ли, че червената стая ще е представителна?

— Разбира се, да — отговори старият слуга, — защото тя е тази, в която спи господин Филип, когато идва в Таверне.

Баронът направи гримаса, която означаваше: „Добре знам какво представлява.“

После добави по-високо:

— Дай тогава червената стая на господина, защото той твърдо е решил да изгуби всякакво желание да се върне пак в Таверне. И така, вие държите да преспите тук?

— Така е.

— Все пак почакайте — има един начин.

— За какво?

— Да не изминете пътя на кон.

— Кой път?

— Пътят, който води от тук до Бар-льо-Дюк.

Балзамо изчака да чуе цялото предложение.

— Пощенски коне ли бяха тези, които докараха вашата кола?

— Без съмнение, освен ако не е бил Сатаната.

— Щом е тъй, конете, които са докарали колата ви, могат да продължат.

— Не могат, защото останаха само два от четирите. Колата е тежка, а пощенските коне трябва да поспят.

— Още една причина. Вие решително държите да спите тук…

— Държа на това днес, за да мога да ви видя утре. Искам да ви засвидетелствам своята признателност.

— Можете да го сторите по съвсем прост начин.

— Кой?

— Тъй като сте близък с дявола, помолете го тогава да ми намери философския камък.

— Господин барон, ако държите много…

— На философския камък! Дявол да го вземе! Дали държа!

— Тогава трябва да се обърнете към една личност, която не е дяволът.

— Коя е тази личност?

— Аз, както казваше Корней вече не помня в коя комедия, която ми рецитираше, точно преди сто години, когато минавахме по Пон Ньоф в Париж.

— Ла Бри, стари нехранимайко! — извика баронът, който започваше да намира разговора за опасен в подобен час и с подобен човек. — Опитайте се да намерите свещ и да светите на господина.

Ла Бри побърза да се подчини и докато търсеше това, чието намиране би било почти толкова щастливо събитие, колкото и на философския камък, той извика Никол, за да се качи първа и да проветри червената стая.

Никол остави Андре сама или по-скоро Андре беше доволна от този повод да отпрати своята камериерка. Тя имаше нужда да остане сама с мислите си.

Баронът пожела лека нощ на Балзамо и отиде да си легне.

Балзамо извади часовника си, защото си спомни за обещанието, дадено на Алтотас. Бяха изминали вече два часа и половина вместо два, откакто ученият спеше. Това бяха тридесет загубени минути. Тогава той попита Ла Бри дали колата все още е на същото място.

Балзамо излезе, за да отиде да събуди Алтотас, след като бе проучил как да стигне до червената стая.

Докато Ла Бри се опитваше да въведе малко ред в стаята, проветрена от Никол, която се бе оттеглила, Балзамо, след като бе събудил Алтотас, се върна в къщата.

Стигнал до вратата на Андре, той се спря и се заслуша. В момента когато беше напуснала трапезарията, Андре бе забелязала, че се изплъзва от тайнственото влияние, което пътникът оказваше върху нея, и за да се пребори с тези мисли, тя бе седнала зад своя клавесин.

Звуците стигаха до Балзамо през затворената врата. След момент той направи няколко въртеливи движения с ръце, които можеха да бъдат взети за заклинание и които явно бяха такива, защото, почувствала ново усещане, подобно на онова, което вече бе изпитала, Андре бавно престана да свири своята мелодия, отпусна ръцете си неподвижно и се обърна към вратата с бавно и вцепенено движение като човек, който се подчинява на чуждо влияние и изпълнява неща, които не са му наложени от собствената воля.

Балзамо се усмихна в мрака, сякаш можеше да вижда през затворената врата. Ла Бри явно бе добър прислужник, свикнал да се подчинява при първия знак. И все пак, след като се отправи към вратата, той спря.

— Е? Какво има? — попита Балзамо.

Ла Бри пъхна ръка в джоба на дрехата си и като че ли напипа нещо дълбоко в него, но не отговори.

— Имате ли нещо да ми кажете, приятелю? — попита Балзамо, като се приближи до него.

Ла Бри сякаш бе измъчван от нещо, докато изваждаше ръката си от джоба.

— Искам да кажа, господине, че вие явно сте сбъркали тази вечер — отговори той.

— Аз? — рече Балзамо. — И в какво, приятелю?

— Това, че сте мислили, че ми давате монета от двадесет и четири су, а сте ми дали такава от двадесет и четири ливри.

И той отвори шепата си, като показа един нов и блестящ луидор.

Балзамо погледна стария прислужник с чувство на възхищение, което сякаш показваше неговото голямо уважение към честността, рядко срещана сред хората.

— And honest!^[1] — рече досущ като Хамлет.

Като бръкна в джоба си, той прибави втори луидор към първия.

Радостта на Ла Бри при тази ослепителна щедрост бе неизразима. Повече от двадесет години той не бе виждал злато. Ла Бри се поклони до земята и вече се оттегляше заднешком, когато Балзамо го спря.

— Какви са сутрин обичаите в замъка? — попита той.

— Господин Дьо Таверне остава до късно в леглото, господине, но госпожица Андре става винаги много рано.

— В колко часа?

— Към шест часа.

— Кой спи над тази стая?

— Аз, господине.

— А под нея?

— Никой. Преддверието е под нея.

— Да, благодаря, приятелю, сега ме оставете.

— Лека нощ, господине.

— Ако чуете от колата някакъв шум или забележите светлина, не се плашете. Вътре има един важен стар немощен прислужник, когото водя със себе си и който обитава колата. Кажете на господин Жилбер да не го безпокои, кажете му също, моля ви, да не се отдалечава утре сутринта, докато не съм говорил с него. Запомнихте ли добре всичко, приятелю?

— О, да, разбира се, но нима господинът ще ни напусне толкова скоро?

— Зависи — каза Балзамо с усмивка. — И все пак, за да е всичко наред, би трябвало да бъда в Бар-льо-Дюк утре вечер.

Ла Бри изпусна въздишка на примирение, хвърли последен поглед към леглото и доближи свещта до камината, за да стопли малко тази голяма влажна стая, запалвайки хартиите поради липса на дърва. Но Балзамо го спря.

— Не — каза той, — оставете старите вестници на мястото им, ако не спя, ще се развличам, като ги чета.

Тогава баронът отиде до прозореца.

Срещу неговия прозорец, в другото крило на павилиона, една малка мансарда с лошо спуснати пердета беше осветена. Това беше жилището на Льоге. Младото момиче бавно сваляше роклята и наметалото си. Често тя отваряше прозореца и се подаваше навън, за да погледне на двора.

Балзамо я гледаше с внимание, което очевидно не й беше оказвал по време на вечерята.

— Странна прилика! — промърмори той.

В този момент светлината в мансардата изгасна, въпреки че нейната обитателка съвсем не си беше легнала.

Балзамо остана облегнат на стената.

Клавесинът все така кънтеше.

 

 

Понякога Андре внезапно спираше. Тогава тя си припомняше странната вечер и непознатите усещания, които бе изпитала. И тъй, преди мисълта й да бе уточнила нещо относно това, сърцето й вече бе затуптяло и тръпки бяха преминали по крайниците й. Тя трепереше, защото, макар и сама до този момент, усети допир на друго живо същество, което бе дошло да я докосне и да я смути с докосването си.

Изведнъж, докато се опитваше да си обясни тези странни усещания, тя ги изпита отново. Цялото й същество потръпна като разтърсено от електричен удар. Погледът й се проясни, мисълта й, така да се каже, укрепна и тя забеляза в огледалото нещо като движение.

Вратата на салона се отваряше безшумно. Зад тази врата се появи сянка.

Тръпки побиха Андре. Пръстите й се преплетоха върху клавишите.

И все пак нищо не бе по-естествено от това появяване.

Тази сянка, която не можеше да бъде разпозната, още скрита в мрака, в който стоеше, не беше ли на господин Дьо Таверне или на Никол? Или пък Ла Бри, който, преди да си легне, бродеше из помещенията и бе влязъл по някаква причина в салона? Това му се случваше често и при този вид обиколки дискретният и предан слуга никога не вдигаше шум.

Но младото момиче виждаше с очите на душата си, че това не бе нито един от тези трима души.

Сянката се приближи с безшумни стъпки, отдръпвайки се все повече от тъмното място. И когато привидението влезе в кръга, осветяван от свещта, Андре позна чужденеца, така страховит с бледото си лице и черния си кадифен редингот. Явно по някаква тайнствена причина той бе оставил копринената одежда^[2], която носеше.

Андре пожела да се обърне и да вика. Но Балзамо простря ръцете си напред и тя не помръдна повече. Девойката направи усилие.

— Господине, господине… — каза тя. — В името на Небето, какво искате?

Балзамо се усмихна, огледалото повтори това изражение на лицето му и Андре жадно го погълна. Но той не отговори. Андре се опита още веднъж да стане, но не успя. Една непобедима сила, едно вцепенение, което явно не беше лишено от очарование, я бе приковало към креслото, докато погледът й остана втренчен върху магическото огледало.

Балзамо смръщи вежди и, странно нещо, сякаш същото изражение се отрази в лицето на младото момиче. Тогава, като се обърна към Андре, той спусна двете си ръце, които през цялото време бе държал над главата й, повдигна ги с плавно движение, пак ги спусна и упорствайки няколко секунди, струпа върху девойката смазващи електрически струи. После каза:

— Спете!

Андре все още се отърсваше от омайването.

— Спете! — повтори той с тон на превъзходство. — Спете! Аз го искам!

В този миг всичко отстъпи пред тази могъща воля.

Андре се облегна с лакът върху клавесина, постави глава на ръката си и заспа. После Балзамо излезе заднишком, дръпна вратата след себе си и се чу как се качва отново по дървената стълба и стига до стаята си.

В момента щом вратата на салона се затвори зад него, лицето, което му се бе сторило, че е съзрял, се появи отново зад стъклата.

Това бе лицето на Жилбер.