161.
Заминаването
При нотариуса всичко се уреди много бързо. Жилбер вложи на свое име сумата от двадесет хиляди ливри (без няколкостотин ливри), предназначени за образование и издръжка на детето, а също и за да го подготвят за земеделец, когато момчето достигне възрастта. Жилбер уреди образованието и издръжката за петстотин ливри годишно в продължение на петнадесет години и реши, че остатъкът от парите ще послужи за зестра при задомяване или пък при покупка на къща или земя.
След като се погрижи за детето, Жилбер направи това и за хората, които щяха да го отглеждат. Поиска две хиляди и четиристотин франка да бъдат дадени на семейство Питу за детето, щом то навърши осемнадесет години, а дотогава метр Нике трябваше да им предоставя годишни суми само от по петстотин ливри.
Метр Нике трябваше да се ползва от лихвите на парите като отплата за неговия труд и старание. Жилбер накара метр Нике да му даде, както му е редът, разписка за парите, а Питу — за детето. Питу провери подписа на Нике по отношение на парите, а Нике подписа на Питу за детето. Така Жилбер тръгна на път по обед, като остави Нике да се възхищава на преждевременната му мъдрост и ранното му узряване, а Питу — да ликува по повод бързото си забогатяване.
В покрайнините на Арамон Жилбер имаше чувството, че се разделя с целия свят. За него нищо вече нямаше значение, а бъдещето не му даваше никакви обещания. Току-що се беше сбогувал с живота на безгрижен младеж и беше извършил сериозна постъпка, която някои биха нарекли престъпление, а Бог можеше да накаже строго.
Така или иначе, като вярваше в собствените си идеи и собствените си сили, Жилбер събра смелост и се откъсна от ръцете на метр Нике, който вече го считаше за свой сърдечен приятел и го съблазняваше с хиляди и хиляди изкушения. Но човешкият дух е капризен, а човешката природа е подвластна на много слабости. Колкото по-силна воля има някой, колкото повече гъвкавост притежава, колкото и начини да намира, за да тръгне спонтанно напред и да изпълни намеренията си, толкова повече мери разстоянието, което го отделя от първата му крачка.
В такива случаи и най-големите смелчаци започват да се безпокоят и именно тогава се питат като Цезар: „Дали постъпих добре, като прекосих Рубикон?“[1]
Когато Жилбер стигна края на гората, обърна още веднъж поглед към червенеещите се върхове на дърветата, които скриваха от погледа му цялото село Арамон с изключение на камбанарията. Тази гледка на щастие и мир го потопи в мечтание, изпълнено със съжаления и прелести.
— Луд ли съм? Къде съм тръгнал? — запита се той. — Бог не се ли отвръща гневно от мен в небесните дълбини? Какво се случи? Имах едно хрумване? И? Едно обстоятелство облагодетелства осъществяването му. Та аз съм само един човек, предизвикан от Бога. Извърших зло, но се съгласих да го поправя. И сега притежавам съкровище и дете! Така, с десет хиляди ливри, като останалите десет са запазени за детето ми, мога да си заживея тук като добър земеделец сред тези добри хорица, в сърцето на прекрасната и плодородна природа. Мога да се погреба завинаги в това кротко блаженство, да работя и да размишлявам, да забравя света и да го накарам да ме забрави. Та аз мога да отгледам и сам това дете и да се радвам на моето дело. Какво блаженство! А защо не? Нима тази добра възможност не е компенсация за всичките ми минали страдания? О, да, мога да живея така! Мога да се вместя в наследството на това дете! Мога да го отгледам сам и така да спечеля парите, които сега давам на наемници. Мога и да призная на метр Нике, че аз съм баща му! Мога всичко!
Сърцето на Жилбер постепенно се изпълни с неизразима радост и с надежда, каквато не беше изпитал до този момент дори и в най-усмихнатите илюзии на мечтите си. Но изведнъж червеят, който дремеше в недрата на този хубав плод, се пробуди и показа омразната си глава. Това бяха угризението, срамът и нещастието.
— Не мога — каза си Жилбер, като пребледня. — Та аз откраднах детето на тази жена, както отнех и честта й. Откраднах и парите на онзи човек и му казах, че ще поправя бедата. Нямам вече никакво право да създавам щастие за самия себе си. Нямам право да запазя детето за себе си, след като и тя няма това право. Това дете е и на двама ни, то не принадлежи на никого другиго.
При тези болезнени като рани мисли Жилбер се надигна. Беше отчаян. Лицето му изрази най-мрачните и най-ненавистните страсти.
— Така да бъде! Ще бъда нещастен! Така да бъде! Ще страдам! Ще се лиша от всички и от всичко! Та това наследство ми беше необходимо, за да правя добро, а сега аз искам да причинявам с него зло. Само че моето единствено наследство отсега нататък вече са отмъщението и нещастието. Бъди спокойна, Андре! Ще го разделя вярно и почтено с теб!
Зави надясно след миг размисъл, за се ориентира. После потъна в горите и вървя през целия ден към Нормандия. Беше пресметнал, че трябва да пристигне там след четири дни ходене пеша. Имаше девет ливри и няколко су. Външният му вид беше почтен, а лицето му — спокойно и отпочинало. Под мишницата си носеше книга и приличаше на студент от добро семейство, който се завръща в бащиния дом. Свикна да върви нощем по хубавите пътища, а да спи през деня по поляните, огрян от слънчевите лъчи. Само два пъти бризът задуха толкова силно, че беше принуден да влиза в изоставени сламени колиби. И двата пъти седна на стол до огнището, спа непробудно, колкото му душа иска, и не забеляза, че нощта бе настъпила. Винаги имаше готов отговор къде отива и защо отива точно там.
— Отивам при чичо ми в Руан — казваше той. — Идвам от Виле-Котре. Понеже съм млад, исках да повървя пеша, за да се поразсея.
Селяните не подозираха нищо, тъй като по онова време книгата беше нещо уважавано. Ако Жилбер видеше, че съмнението прозира върху някои малко по-прехапани устни, говореше, че отива в семинарията, защото това било призванието му. Тези му обяснения разбиваха на пух и прах всяка лоша мисъл и подозрение.
Така изминаха цели осем дни. Жилбер живееше като селянин, харчеше десет су на ден и изминаваше за същото време по десет левги. Наистина пристигна в Руан, а там нямаше повече нужда да се осведомява и да търси пътя. Книгата, която носеше, беше „Новата Елоиза“. Беше богато подвързана. Русо му беше направил този подарък и беше написал името му на първата й страница. Понеже състоянието на Жилбер се стопи до четири ливри и десет су, той откъсна внимателно страницата и грижливо я прибра, а книгата продаде на един книжар, който му даде за нея три ливри. Така младежът успя след още три дни да стигне до Хавър и при залез слънце видя морето. Обувките му бяха в окаяно състояние за един млад господин, който денем кокетно обуваше копринени чорапи, за да премине с тях през града. На Жилбер му хрумна още една идея — продаде чорапите или по-скоро ги размени за чифт безупречни обувки, поне що се отнася до здравината им. Няма да споменаваме дали бяха елегантни или не.
Последната нощ прекара в Арфльор. Настани се там и вечеря за шестнадесет су. За първи път през живота си яде миди.
— Ядене на богаташ за най-бедния човек — си каза той. — Според Русо Бог винаги е правил само добрини, а хората — само злини.
В десет часа на 13 декември Жилбер влезе в Хавър и веднага забеляза „Адонис“, хубав бриг[2] с водоизместимост триста тона, който се клатушкаше над водата. Пристанището беше пусто. Жилбер се изкачи на кораба по подвижната стълба.
Един юнга дойде да го попита какво иска.
— Капитанът? — попита Жилбер.
Юнгата направи знак към трапа[3] и не след дълго един глас отдолу нареди:
— Нека слезе!
Жилбер слезе. Въведоха го в каюта, цялата от акажу и обзаведена най-просто.
Един блед и нервен мъж на около тридесет години, с живи и неспокойни очи, четеше вестник, седнал на маса, която също както и стените на каютата беше от акажу.
— Какво желае господинът? — попита той Жилбер.
Жилбер му направи знак да отпрати юнгата и момчето наистина излезе.
— Вие ли сте капитанът на „Адонис“, господине?
— Да, господине.
— В такъв случай този лист хартия е адресиран до вас.
При тези думи той му подаде записката на Балзамо. Щом разпозна почерка, капитанът стана припряно и се усмихна приветливо и благосклонно на Жилбер.
— А! И вие ли? Толкова млад… Добре… Добре!
Жилбер се задоволи да се поклони.
— Вие заминавате за? — попита капитанът.
— Америка — отвърна Жилбер.
— И кога ще тръгнете?
— Когато отпътувате вие самият.
— Добре. Значи след осем дни.
— Какво да правя през това време, капитане?
— Имате ли паспорт?
— Не.
— В такъв случай тази вечер ще се върнете на борда, но цял ден ще се разхождате извън града, например в Сент Андрес. Не говорете с никого.
— Трябва да ям. Нямам вече пари.
— Сега ще ви дадат обяд. А и ще вечеряте тук.
— А после?
— След като се качите на борда, няма да слизате повече на брега. Ще се скриете тук. Ще заминете, без да сте зърнали небето. Щом веднъж излезем в открито море, ще сте свободен на воля.
— Добре.
— Свършете днес всичко, каквото имате да вършите.
— Трябва да напиша едно писмо.
— Напишете го.
— Къде?
— На тази маса… Ето ви перо, хартия и мастило. Пощата е в предградието. Юнгата ще ви заведе.
— Благодаря, капитане!
Щом остана сам, Жилбер написа кратко писъмце и го адресира със следния надпис: „Госпожица Андре дьо Таверне, Париж, улица «Кок-Ерон» №9, първата врата от страната на улица «Платриер»“. После младежът стисна в джоба си писмото, изяде храната, която самият капитан му донесе, и тръгна след юнгата, който го заведе в пощата, и пусна там писмото.
През целия ден Жилбер наблюдаваше морето от височината на крайбрежните скали. Щом настъпи нощта, се завърна. Капитанът го дебнеше и го вкара на кораба.
