Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (128)

126.
Господин Дьо Сартин започва да вярва, че Балзамо е магьосник

На припряното звънене на господин Дьо Сартин дотича един старателен служител.

— Къде е жената? — попита магистратът.

— Тя се чувства прекрасно, господине.

— Много добре. Доведете я тук.

— Тя вече не е в стаята, монсеньор.

— Вече не е там? А къде е тогава?

— Не знам.

— Тръгнала ли си е?

— Да.

— Но тя не можеше да се държи на краката си!

— Така е, монсеньор. Тя беше в безсъзнание известно време, но пет минути след като влезе граф Дьо Феникс, се събуди и дойде на себе си от странния припадък, на който не подействаха нито силните есенции, нито лекарствата. Тогава отвори очи, стана и облекчено въздъхна. И понеже вие, монсеньор, не бяхте наредил нищо, никой от нас не я задържа. Тя отиде до вратата и си тръгна.

— Тръгна ли си?! — възкликна отчаяно господин дьо Сартин. — Ах, нещастници! Ще ви изпратя всички да изгниете в Бисетър! Бързо, бързо, повикайте първия ми помощник!

Служителят дотърча начаса, за да изпълни новата заповед.

— Ах, този мизерник е магьосник! — изстена господин Дьо Сартин. — Аз ръководя полицията на краля, а той — полицията на дявола!

Читателят несъмнено е разбрал онова, което господин Дьо Сартин не беше в състояние да си обясни.

Същата вечер, щом си легна, господин Дьо Сартин накара да му пуснат кръв, за да се съвземе от страшното преживяване. Лекарят впрочем твърдеше, че ако бяха закъснели само с четвърт час, всичко щяло да е напразно, тъй като магистратът щял да получи мозъчен удар.

А през това време Балзамо беше съпроводил графинята до каретата й и се беше опитал да се сбогува с нея. Само че тя не беше от жените, които се разделят с някого, без да са разбрали или поне да се опитат да открият причината за странното събитие, което се беше разиграло пред очите й. Затова тя помоли графа да се качи с нея в каретата и той прие, а един лакей поведе Джерид за юздата.

— Е, видяхте ли, графе, че съм лоялна жена — заяви тя. — Щом нарека някого приятел, аз или само го заявявам, или влагам в думите сърцето си. Канех се да отида в Люсиен, където Негово величество ще ме посети утре сутринта, но вашето писмо ме накара да изоставя всичките си планове. Много жени биха се стреснали от думите заговор и съзаклятие, които господин Дьо Сартин ни навираше непрестанно в носа, но аз наблюдавах единствено вас, преди да отговоря на който и да било въпрос, и изпълнявах вашите желания.

— Госпожо — отвърна Балзамо, — вие заплатихте твърде висока цена за скромната услуга, която ви направих. Но с мен човек не губи нищо… Умея да бъда признателен, ще се уверите в това. Не вярвайте, че съм престъпник или заговорник, както твърдеше господин Дьо Сартин. Скъпият магистрат е получил от някого, който е искал да ме злепостави, моето ковчеже. То съдържа моите малки тайни, свързани с алхимията. Май веднъж ви споменах, госпожо, че занаятът ми е изложен все още на опасности като през Средновековието. Към него са благосклонни само умните хора с младежки дух, като вас например. Накратко, госпожо, вие ме избавихте от затруднение и аз ще ви се отплатя.

— А какво щеше да стане, ако не ви се бях притекла на помощ?

— Ами… щяха да ме хвърлят в Бастилията или пък във Венсен, за да подразнят Фридрих Велики, когото Негово величество мрази. Е, щях да изляза оттам, разбира се (та аз мога да стопявам камъни с дъха си), но щях да загубя ковчежето, в което се съдържат, както имах честта да ви кажа, много безценни и интересни формули, които по една случайност съм изтръгнал с помощта на науката от вечния мрак на невежеството.

— Ах, графе, вие ме успокоявате, а освен това ме очаровате. Обещавате ли ми наистина чудотворно питие, което ще ме подмлади?

— О, нека не избързваме. Ще ми го поискате след двадесет години, скъпа графиньо. Надявам се, че нямате желание сега да се превърнете в дете?

— Вие сте очарователен човек, скъпи графе… Последен въпрос и ще ви оставя да си вървите, тъй като ми се струва, че бързате много.

— Кажете, графиньо.

— Казахте ми, че някой ви е предал… Този някой мъж ли е или жена?

— Жена.

— Охо, графе! Значи има и любов!

— Уви, да! При това съпътствана от ревност и гняв, които доведоха до събитията, на които станахте свидетелка. Тази жена не смее да ми нанесе удар, защото знае, че съм безсмъртен, и затова се опитва да ме вкара в затвора или да ме съсипе!

— Как така да ви съсипе?

— Поне така си мисли.

— Сега ще накарам да спрат каретата, графе — каза графинята, като се смееше. — А! Да не би във вените ви да тече живак и той да ви дарява с безсмъртие и затова искат да ви предадат, вместо да ви убият… Тук ли ще слезете, или да ви откарам в дома ви?

— О, госпожо, ще бъде проява на твърде голяма доброта от ваша страна, ако се отклоните от пътя си! Ето го моя Джерид!

— А! Прекрасното животно, за което се говори, че можело да надбяга и вятъра!

— Позволете ми да ви го подаря, но само при едно условие… да го яздите само вие.

— О, не, благодаря ви. Не яздя. Впрочем… яздя много лошо, страхлива съм. А вашето намерение да ми направите подарък е за мен по-скъпо от самия подарък… Сбогом, скъпи ми графе! Не забравяйте, че след десет години ще поискам чудотворното питие, което ще ме подмлади.

— След двадесет години.

— Ако можеше да ми го дадете след пет години например, щеше да е още по-добре. Човек не знае какво може да му се случи… Трябва да ви имам пълно доверие… за да споделя още нещо важно с вас.

Балзамо, който вече беше стъпил на земята, преодоля нетърпението си и се качи обратно в каретата при графинята.

— Навсякъде приказват — продължи госпожа Дю Бари, — че кралят се е увлякъл по тази малката… госпожица Дьо Таверне.

— Ах, госпожо — възкликна Балзамо, — нима е възможно?

— Дори разправят, че увлечението било доста силно. О, умолявам ви, не ми спестявайте нищо и не ме щадете, заклевам ви… Бъдете откровен с мен и ми кажете истината.

— Госпожо, ще направя нещо повече от онова, за което ме молите… Ще ви дам гаранция, че госпожица Дьо Таверне никога няма да бъде любовница на Негово величество.

— Защо, графе? — провикна се госпожа Дю Бари.

— Защото аз не искам това — заяви Балзамо.

— Нима е невъзможно?

— Не се съмнявайте в науката, госпожо. Повярвахте ми, когато ви казах да. Повярвайте ми и сега, когато ви казвам не.

— Но все пак вие си имате начини… — графинята се усмихна и замълча.

— Продължавайте.

— … начини, с които да укротите желанието на краля и да се преборите с прищевките му.

Балзамо се усмихна.

— Аз умея да събуждам симпатии у хората.

— О, да, зная това.

— И дори вярвате в тази моя способност, нали?

— Да, вярвам.

— Е, добре, ако трябва, мога да предизвикам отвращение, а ако се наложи, и непреодолими трудности. Така че успокойте се, госпожо. Аз бдя.

Балзамо подхвърляше тези недовършени фрази с унес, който госпожа Дю Бари не би изтълкувала като ясновидство, ако знаеше, че мисълта на Балзамо беше постоянно заета с трескавото желание да намери час по-скоро Лоренца.

— Графе — каза госпожа Дю Бари, — вие не само предричате моето бъдеще, но сте и моят ангел пазител. Да направим така, графе — защитавайте ме, ще ви защитавам и аз. Да сключим съюз, искате ли?

— Вече е сторено, госпожо — потвърди Балзамо.

После целуна още веднъж ръката на графинята и затвори вратата на каретата, която тя беше спряла на Шан-з-Елизе. Балзамо тутакси яхна коня, който радостно изцвили, и потъна в тъмната нощ.

— Към Люсиен! — заповяда успокоена госпожа Дю Бари на кочияша.

През това време Балзамо подсвирна лекичко, притисна леко с колене Джерид и той препусна в галоп. След пет минути Балзамо беше вече във вестибюла на улица „Сен Клод“ и гледаше с безпокойство Фриц.

— Значи тя се прибра? — попита тревожно той.

— Много е уморена. Тя тичаше толкова бързо, че аз я видях отдалече, тъй като дебнех кога ще се прибере. Дори не можах да я посрещна…

— Наистина ли?

— Да! Дори се изплаших. Тя връхлетя в къщата като вихър, изкачи се по стълбата на един дъх, а щом влезе в стаята с трофеите, падна върху кожата на големия черен лъв. Ще я намерите там…

Балзамо се изкачи припряно по стълбата и видя Лоренца, която се бореше безуспешно срещу първите пристъпи на тежка нервна криза. Потокът от енергия й бе въздействал дълго време и започваше да буйства. Балзамо се загледа в нея за миг, а в очите му горяха гневни пламъчета. После я вдигна на ръце и я отнесе в нейната стая, а тайнствената врата сама се затвори след него.