Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (33)

31.
Документът на Замор

— Госпожо — каза фаворитката на графинята, — говорете, слушам ви.

— Ако позволите, сестро — каза Жан, останал прав, — позволете да ви кажа, че госпожата не желае да ви безпокои, дори не е помислила такова нещо. Господин канцлерът я натовари с една поръчка до вас, това е всичко.

Госпожа Дьо Беарн хвърли изпълнен с признателност поглед на Жан и подаде на графинята документ, подписан от вицеканцлера, който провъзгласяваше Люсиен за кралски замък и поверяваше на Замор титлата управител.

— В такъв случай аз съм ваша длъжница, госпожо — каза графинята, след като хвърли един поглед на документа, — и ако можех да се надявам, че ще намеря повод на свой ред да ви бъда полезна, бих била щастлива…

— Това би било твърде лесно, госпожо — провикна се тъжителката толкова живо, че очарова двамата съюзници.

— Какво означава това, госпожо? Говорете, ако обичате!

— Понеже ми давате да разбера, госпожо, че моето име не ви е съвсем непознато…

— Как — непозната една Дьо Беарн?!

— Е, добре. Тогава може би сте чули да се говори за едно дело, което заплашва с неяснота благосъстоянието на моя дом.

— … Което е оспорвано от господата Дьо Салюс, мисля.

— Уви, да, госпожо.

— Да, познавам това дело — каза графинята. — Онази вечер Негово величество говореше по този въпрос с братовчед ми господин Дьо Мопу.

— И с какви думи?

— Уви, бедна графиньо! — провикна се на свой ред госпожа Дю Бари, като клатеше глава. — Негово величество не каза нищо, госпожо, защото той е предпазлив и любезен, но Негово величество гледаше на това състояние като на нещо, вече преминало в ръцете на семейство Дьо Салюс.

— Е, добре! Ще докажа чрез пледоарията си, че това задължение от двеста хиляди ливри което днес с лихвите прави повече от един милион ливри капитал ще докажа, че това задължение с дата от 1400 година е било изплатено от Ги Гастон IV, граф Дьо Беарн, на смъртното му ложе през 1417 година. Доказателство за това е написаното от неговата ръка в завещанието му: „На моето смъртно ложе, аз не дължа нищо повече на хората и съм готов да се представя пред Бога…“

— И? — каза графинята.

— И вие разбирате, ако не е дължал повече нищо на хората, това означава, че той се е разплатил със семейство Дьо Салюс. Ако това не беше така, той щеше да напише „на моето смъртно ложе аз дължа двеста хиляди ливри“, вместо да напише, че не дължи нищо.

— Разбира се, че така би казал — прекъсна я Жан.

— Но нямате ли друго доказателство?

— Никакво друго доказателство, госпожо, освен честната дума на Гастон IV, а него наричаха Неукоримия.

— И така, вашето убеждение е, госпожо, че вие сте се издължили на семейство Дьо Салюс — каза Жан.

— Да, господин виконт — каза госпожа Дьо Беарн въодушевена. — Такова е моето убеждение.

— Но — поде графиня Дю Бари, като се обърна към брат си със съсредоточен вид, — знаете ли, Жан, че тази пледоария, както я определя госпожа Дьо Беарн, променя изцяло нещата.

— Да, изцяло, госпожо — каза Жан.

— Изцяло за моите противници — продължи графинята. — Думите от завещанието на Гастон IV са категорични: „Не дължа повече нищо на хората.“

— Едно време — каза Жан — в подобен случай нямаше да има нужда да се тича в съда, а Божията присъда би решила делото. Що се отнася до мен, аз толкова вярвам в правотата на делото, че, кълна се, ако бе възможно да се използва още някакво средство, бих се предложил за защитник на госпожата.

— Слушайте, скъпи братко. Изминали са триста години, откакто са написани тези думи — осмели се да каже госпожа Дю Бари. — Трябва да направим онова, което, мисля, наричат в двореца прескрипция.

— Това е без значение, това е без значение — каза Жан. — Убеден съм, че ако Негово величество чуеше госпожата да излага своите доводи, както тя току-що го направи пред нас…

— О, ще го убедя, нали, господине? Сигурна съм в това.

— И аз също.

— Да, но как да ме чуе?

— Затова трябва да ми направите честта и да ме посетите някой ден в Люсиен. И понеже Негово величество често ми оказва благоволението да ме посещава…

— Да, несъмнено, скъпа, но всичко това зависи от случайността.

— Виконте — каза графиня Дю Бари с очарователна усмивка, — вие знаете, че аз се доверявам често на случайността и няма от какво да се оплача.

— Но случайността може да направи така, че в продължение на осем или петнадесет дни или дори три седмици госпожата да не се срещне с Негово величество.

— Вярно е.

— Но какво да правим? — каза виконтът, като си придаваше вид, че е дълбоко замислен. — По дяволите, по дяволите!

— Може би една аудиенция във Версай? — каза плахо госпожа Дьо Беарн.

— О, моето покровителство няма да ви помогне. Негово величество изпитва ужас от официалностите, а в този момент той се занимава само с едно-единствено нещо.

— Парламентаристите ли? — попита госпожа Дьо Беарн.

— Не. Моето представяне.

— А, така ли? — каза старата тъжителка.

— Вие знаете, госпожо, че въпреки несъгласието на господин Дьо Шоазьол, въпреки интригите на господин Дьо Праслен, въпреки кокетството на госпожа Дьо Грамон кралят все пак реши аз да бъда представена.

— Не, не, госпожо, не знаех това — каза тъжителката. И кога ще се състои това представяне, госпожо?

— Много скоро. И така… Кралят иска това да стане преди пристигането на госпожа дофината, за да може да вземе със себе си и сестра ми на тържествата в Компиен.

— А, разбирам. В такъв случай госпожата се подготвя за представянето — каза срамежливо графинята.

— Боже мой, да. Госпожа баронесата Д’Алони… всъщност познавате ли госпожа баронесата Д’Алони?

— Не, господине. Уви, не познавам вече никого. Напуснах двора преди двадесет години.

— Е, добре. Госпожа баронесата ще й бъде кръстница. Кралят обожава скъпата баронеса, съпругът й е шамбелан^[1], а синът й е в гвардията и му е обещано да стане първи лейтенант, баронството е издигнато в графство, пари от кралската съкровищница са обърнати в градски акции, а вечерта на представянето ще й бъдат броени двадесет хиляди екю. И така, тя бърза, бърза.

— Какво нещастие — продължи Жан, като подскочи от креслото си, — какво нещастие, че не срещнах осем дни по-рано госпожата у моя братовчед вицеканцлера!

— И какво щеше да се случи?

— Това, че ние нямаше да се обвържем с баронеса Д’Алони.

— Скъпи — каза госпожа Дю Бари, — говорите като сфинкс. Аз не ви разбирам.

— Преди осем дни вие нямахте кръстница.

— Без съмнение.

— Е, добре, госпожо, може би си позволявам твърде много…

— Не, господине. Кажете.

— Госпожата щеше да ви стане кръстница и онова, което кралят прави за госпожа Д’Алони, щеше да направи за госпожата.

Тъжителката разтвори широко очи.

— Уви — каза тя.

— Ах, ако знаехте — продължи Жан — с каква любезност кралят й оказа всички тези благодеяния. Нямаше нужда да му ги искаме, той ни изпреварваше. Откакто му казахме, че баронеса Д’Алони си предложи услугите да стане кръстница на Жана, той заяви: „На добър час.“

Очите на графинята се разтваряха все по-широко и по-широко.

— „Едно-единствено нещо ме смущава — продължи кралят, — и то е, че за представянето на госпожа Дю Бари аз бих желал историческо име.“ И докато казваше тези думи, Негово величество гледаше портрета на Чарлз I^[2], рисуван от Ван Дайк.

— Да, разбирам — каза старата тъжителка, — Негово величество е казал това по повод връзката на Дю Бари-Мур със Стюартите, за която вие споменахте преди малко.

— Точно така.

— Истината е — каза госпожа Дьо Беарн с неоспорима преднамереност, — истината е, че аз никога не съм чувала да се говори за Д’Алони.

— Добро семейство все пак — каза графинята. — То е дало доказателства за това или поне почти ги е дало.

— А, Боже мой — провикна се изведнъж Жан, като се надигна от креслото си и се подпря на него с китката си.

— Какво ви става? — каза госпожа Дю Бари, като сдържаше с всичка сила смеха си, гледайки страданията на брат си.

— Обидно е — продължи виконтът, сякаш говореше само на себе си. — А нещата биха се уредили от само себе си, ако госпожата, която носи едно голямо име и е умна жена, се предложеше вместо баронеса Д’Алони. Така тя би спечелила делото си, а господин Дьо Беарн-син би получил назначение на лейтенант в кралския дом. И понеже госпожата е направила толкова големи разходи по време на многобройните пътувания заради делото си до Париж, щяха да й дадат обезщетение. Ах, такова щастие не се случва два пъти в живота на човека.

— Уви, не, уви, не — не можа да се въздържи и възкликна госпожа Дьо Беарн, замаяна от това неочаквано предложение.

Истината е, че ако човек се намираше в положението на бедната графиня, всеки би се изразил като нея и като нея би седнал смазан в креслото си.

— Ето, виждате ли, братко — каза графинята с най-дълбоко съжаление, — виждате ли, че разтревожихте госпожата. Не беше ли достатъчно това, което й казах, че не мога да искам нищо от краля преди представянето ми?

— О, ако можех да забавя гледането на делото!

— Само с осем дни — каза Дю Бари.

— Да, за осем дни — повтори госпожа Дьо Беарн, — защото за тези осем дни госпожата ще бъде представена.

— Да, но след осем дни кралят ще бъде в Компиен, дофината ще е пристигнала, празникът ще бъде в разгара си…

— Чакайте! Хрумна ми още една идея — каза Жан.

Госпожа Дьо Беарн повтаряше с безпокойство едносричните думи на Жан.

— Слушаме.

— Вашето представяне е още тайна, нали?

— Несъмнено, единствено госпожата…

— О, бъдете спокойна — провикна се тъжителката.

— И така, вашето представяне е тайна. Не знаят, че сте си намерили кръстница.

— Несъмнено. Кралят иска новината да избухне като бомба.

— Този път ще успеем.

— Сигурно ли е, господин виконт? — попита госпожа Дьо Беарн.

— Ще успеем! — повтори Жан.

Ушите се наостриха, а очите се отвориха широко. Жан приближи креслото си до другите две.

— И госпожата като другите не знае, че вие ще бъдете представена и че сте си намерили кръстница.

— Без съмнение. Нямаше да го знам, ако не бяхте ми го казали.

— Да считаме, че не сте ни виждали и не знаете нищо. Ще поискате аудиенция от краля.

— Но госпожа графинята смята, че кралят ще ми я откаже.

— Ще поискате аудиенция от краля и ще му предложите да станете кръстница на графинята. Разбирате ли, вие не знаете, че тя вече си има една. И така, вие ще поискате аудиенция от краля и ще му предложите да станете кръстница на сестра ми. Като се има предвид ранга ви, Негово величество ще бъде трогнат. Негово величество ще ви приеме, ще ви благодари, ще ви попита какво може да направи за вас. Вие ще споменете делото си, ще изтъкнете вашите доводи. Негово величество ще ви разбере, ще даде препоръки и делото, което вие смятате за загубено, ще бъде спечелено.

Госпожа Дю Бари гледаше графинята с жаден поглед. Последната усети като че ли някаква клопка.

— О, аз! Едно толкова плахо създание — каза тя живо. — Как искате Негово величество…

— Мисля, че при тези обстоятелства е достатъчно да покажете добро желание — каза Жан.

— Ако се отнасяше само до доброто желание… — каза графинята колебливо.

— Идеята не е никак лоша — поде госпожа Дю Бари с усмивка, — но може би, ако с това би спечелила делото си, госпожа графинята отхвърля подобни хитрости?

— Подобни хитрости ли? — попита Жан. — О, я виж ти, и кой ще знае за това, питам ви?

— Госпожата има право — каза графинята, като се надяваше да се измъкне с тази забележка. — Аз бих предпочела да й направя някоя истинска услуга, за да се сдобия наистина с приятелството й.

— Това би било наистина твърде любезно — каза госпожа Дю Бари с лека ирония, която не убягна на госпожа Дьо Беарн.

— Е, добре! Ето още едно средство — каза Жан.

— За да й направим тази истинска услуга ли? А, внимавайте, виконте — каза госпожа Дю Бари, — вие се превръщате в поет, внимавайте! И господин Дьо Бомарше^[3] няма във въображението си толкова идеи като вас.

— Атака отстрани — каза Жан. — Да видим, сестричке. Вие сте твърде близка с госпожа Д’Алони, нали?

— Дали съм близка? Вие отлично знаете това.

— Дали тя би проявила дребнавост и би отказала да ви представи, ако…

— По дяволите, възможно е.

— Естествено, вие няма да отидете и да й кажете отблизо, че кралят е говорил за дребния й благороден произход, недостоен за подобна задача. Но вие сте умна жена и ще й кажете друго нещо.

— Какво? — попита Жана.

— Ще й кажете да отстъпи на госпожата този удобен случай да направи услуга и да натрупа богатство.

Старицата потрепери. Този път атаката беше пряка. Нямаше възможност за бягство. И все пак тя намери една.

— Не бих искала да обезсърча тази дама — каза тя, — но между благородниците трябва да има уважение.

Госпожа Дю Бари направи движение на досада, което брат й успокои със знак.

И Жан се надигна от креслото си.

— О, господине — възкликна старицата със свито сърце, което й подсказа, че двамата Дю Бари, които до този момент бяха безразлични към делото й, отсега нататък щяха да се съюзят срещу нея. — О, господине, напротив, признавам, че се възхищавам на вашето доброжелателство.

— Но вие разбирате — каза Жан с чудесно изиграно безразличие, — че за мене е все едно дали сестра ми ще бъде представена от госпожа Д’Алони, госпожа Дьо Поластрон или госпожа Дьо Беарн.

— Но, разбира се, господине.

— Само че признавам, че благодеянията на краля биха попаднали в едно неблагодарно сърце, което, обзето от явен интерес, би капитулирало пред нашата власт, като разбере, че е невъзможно да я разклати.

— О, сигурно би станало така — каза госпожа Дю Бари.

— Докато — продължи Жан, — госпожата, която ние не сме обезпокоили и която едва познаваме, предлага услугите си така любезно и ми се струва, че по всяка точка тя е в правото си да се възползва от предимствата на положението си.

Тъжителката щеше да се възпротиви може би срещу честта, която й оказваше виконтът, но госпожа Дю Бари не й даде време за това.

— Истината е — каза тя, — че подобен развой на събитията би очаровал краля и той не би отказал нищо на главното действащо лице в тях.

— Как, казвате, че кралят не би отказал нищо на това лице?

— Искам да кажа, че той би се съобразил с желанията на това лице, или с други думи, с вашите собствени уши вие ще го чуете да казва на вицеканцлера: „Искам да бъдем приятни на госпожа Дьо Беарн, чувате ли, господин Дьо Мопу?“ Но, изглежда, че госпожа графинята вижда трудности това да стане така. Добре. Само че — каза виконтът, като се поклони — надявам се, че госпожата ще ми бъде благодарна за доброто ми желание.

— Цялата съм пропита от благодарност и признателност, господине! — възкликна възрастната жена. — Но госпожа Д’Алони няма да отстъпи правото си.

— Тогава ние се връщаме там, откъдето започнахме. Нека госпожата се предложи за кръстница, а Негово величество ще й бъде признателен.

— Но да предположим, че госпожа Д’Алони приеме — каза графинята, която допускаше най-лошото, за да обясни нещата. — Не можем да принудим тази дама да се откаже от предимствата си.

— Що отнася до мен, добротата на краля е неизчерпаема, госпожо — каза фаворитката.

— Ако предложа услугите си на госпожата — поде старата тъжителка, която, изглежда, придобиваше по-голяма решителност, водена едновременно от своя интерес и от комедията, която се разиграваше пред нея, — аз не бива да разчитам, че моето дело ще бъде спечелено, защото всички гледат на него днес като на изгубено, а това означава, че утре то ще бъде трудно спечелено.

— А, само ако кралят пожелаеше това! — отговори виконтът, като бързаше да ликвидира това ново колебание.

— Е, добре! Госпожата има право, виконте — каза фаворитката. — И аз съм на нейното мнение.

— Какво казвате? — попита виконтът, като разтвори страшно очите си.

— Казвам, че е въпрос на чест за една жена с името на госпожата делото да се гледа така, както трябва. Само че никой не може да спре волята на краля, нито да го възпре в неговата щедрост. И ако кралят, не желаейки особено днес, при тези отношения с Парламента да промени хода на делото, предложеше на госпожата обезщетение?

— Почтено е — побърза да каже виконтът. — О, да, сестричке. И аз съм на вашето мнение.

— Уви! — каза, преизпълнена с мъка, тъжителката. — Как да се даде обезщетение при загуба на едно дело, което възлиза на двеста хиляди ливри?

— Но — каза госпожа Дю Бари — чрез един кралски подарък от сто хиляди ливри например?

Двамата съюзници се вгледаха жадно в жертвата си.

— Аз имам син — каза тя.

— Толкова по-добре. Това означава един държавен служител повече, една нова преданост в полза на краля — поде Жан. — А най-малкото, на което мога да се надявам, е длъжността лейтенант в кралската гвардия.

— Значи вие ми позволявате да говоря на Негово величество за вас? — попита графинята.

— Окажете ми тази чест — отговори тъжителката с въздишка.

— Госпожо, това ще стане не по-късно от тази вечер — каза фаворитката, вдигайки обсадата. — А сега, госпожо, аз, надявам се, завоювах вашето приятелство.

— А вашето приятелство ми е толкова скъпо — отговори старата дама, като започна да се кланя, че аз наистина мисля, че сънувам.

— И кога ще имам честта да ви видя отново, госпожо графиньо? — попита старата тъжителка.

— Утре сутринта моята карета ще бъде пред вратата ви, госпожо, за да ви отведе в Люсиен, където ще бъде и кралят. Утре в десет сутринта аз ще съм изпълнила обещанието си. Негово величество ще бъде предупреден и вие няма да чакате нито минута.

— Позволете да ви придружа — каза Жан, като предложи ръката си на графинята.

— Ще се справя и сама, господине — каза старата дама. — Останете тук, моля ви.

Жан настоя.

— Поне до стълбата.

— След като държите толкова…

И тя пое ръката на виконта.

— Замор! — извика графинята.

Замор дотича.

— Да светят на госпожата до входа и да докарат каретата на брат ми.

Замор изхвърча като стрела.

— Наистина, вие сте преизпълнени с внимание към мен — каза госпожа Дьо Беарн.

И двете жени си размениха по един прощален поклон.

Стигнал до началото на стълбата, виконт Жан пусна ръката на госпожа Дьо Беарн и се върна при сестра си, докато тъжителката слизаше величествено по голямата стълба.

Замор вървеше напред. След Замор вървяха двама слуги, които носеха факли, а след това госпожа Дьо Беарн, чийто не дотам дълъг шлейф бе носен от трети слуга. Братът и сестрата гледаха от един прозорец, за да проследят чак до каретата тази скъпоценна кръстница, търсена толкова грижливо и намерена толкова трудно.

В момента, когато госпожа Дьо Беарн стигна до входа, една карета влезе в двора и млада жена изскочи от нея.

— А, господарката Шон! — провикна се Замор, като разтвори без мярка дебелите си устни.

Единият крак на госпожа Дьо Беарн увисна във въздуха, защото тя разпозна в новопоявилата се посетителка лъжливата дъщеря на господин Флажо. Дю Бари беше отворил стремглаво прозореца и от него правеше предупредителни знаци на сестра си, която не ги виждаше.

— Този малък глупак Жилбер тук ли е? — попита Шон слугите, без да забелязва графинята.

— Не, госпожо отговори единият от тях. Изобщо не сме го виждали.

Едва тогава, вдигайки очи, тя забеляза знаците на Жан и проследи посоката на ръката му, която безспорно сочеше госпожа Дьо Беарн.

Шон я позна, нададе вик, нахлупи шапката си и потъна в салона.

Старицата, без да си даде вид, че е забелязала нещо, се качи в каретата и даде адреса си на кочияша.