Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

33.
Кралят се забавлява

Кралят беше очарован от тази проява на властност, която едновременно наказваше графинята, че го беше накарала толкова време да я чака, и заедно с това го освобождаваше от неприятностите по представянето. Кралят тръгна към вратата на салона. Срещна Шон, която се връщаше.

— Е, виждате ли моята прислуга?

— Няма никой от прислугата на Ваше величество в преддверието.

Кралят на свой ред се приближи до вратата.

— Прислугата ми! — извика той.

Никой не отговори. Човек би казал, че в замъка нямаше жива душа.

— Хайде, графиньо — каза той с досада, — дайте нарежданията си, умолявам ви. По дяволите, шегата трябва да има край.

— Да, сир, и вие не сте този, които дава нарежданията тук.

— И кой тогава? Вие ли, Шон?

— Аз ли? — попита младата жена, седнала в другия край на стаята, като подражаваше на графинята. — Изпитвам голяма мъка, когато се подчинявам, а какво остава, ако взема да заповядвам.

— Но тогава кой е господар тук?

— По дяволите, сир! Господин управителят.

— Господин Замор?

Графинята с очарователно небрежен жест протегна ръка към един копринен шнур, в края на който висеше перлен пискюл, и позвъни.

Появи се един слуга, по всяка вероятност предварително обучен, който бе чакал в преддверието.

— Къде е управителят? — попита кралят.

— Управителят — отговори почтително слугата — бди над щастливите дни на Ваше величество.

— И къде е той?

— На обиколка.

— Ето това е един добре пазен замък — каза кралят. — Чумата да го вземе, какъв ред само!

Слугата излезе, виждайки, че кралят не му задава други въпроси.

Графинята се беше изтегнала в едно кресло и хапеше една красива роза, до която устните й изглеждаха от корал.

— Хайде, сир — каза тя с обичайната само за нея съблазнителна усмивка, — жал ми е за Ваше величество. Поемете ръката ми и да отидем да го потърсим. Шон, осветявай пътя ни!

Шон излезе първа. Тя беше готова да даде сигнал за опасност, ако се явеше такава, намирайки се най-отпред. Ноздрите на краля бяха погъделичкани от аромат, който би събудил апетита и на най-сдържания лакомник, още щом завиха по първия коридор.

— А! — каза той, като се спря. — Какъв е този аромат, графиньо?

— Сир, това е ароматът на вечерята. Мислех, че кралят ще ми окаже честта да вечеря в Люсиен, и се бях подготвила.

Луи XV още веднъж вдъхна ароматната пара и водейки за ръка графинята, се спря до вратата на трапезарията. Върху ослепително осветена и великолепно наредена маса имаше два чифта прибори.

— Чумата да го вземе, имате добър готвач, графиньо.

— Днес бе едва първият му ден и бедният дявол направи чудеса, за да заслужи одобрението на Ваше величество. Той е способен дори да си пререже гърлото като бедния Вател.

— Наистина, така ли мислите? — попита Луи XV.

— Беше приготвил омлет от яйца на фазан, сир, на който той много разчиташе…

— Омлет от яйца на фазан? Аз обожавам омлетите от яйца на фазан.

— Виждате ли какво нещастие!

— Е, добре, графиньо, нека не причиняваме мъка на вашия готвач — каза кралят, като се смееше. — И докато ние вечеряме, може би господарят Замор ще се върне от обиколката си.

— Ах, сир, та това несъмнено е великолепна идея — каза графинята, която не можеше да скрие задоволството си, че е спечелила първия манш. — Елате, сир, елате!

— Но кой ще ни сервира? — попита кралят, като търсеше напразно с очи някой лакей.

— О, сир — каза госпожа Дю Бари, — нима кафето ви е по-лошо на вкус, когато ви го сервирам аз?

— Само два чифта прибори — възкликна кралят. — Ами Шон? Тя вечеряла ли е?

— Сир, никога не бих се осмелила без изрична заповед от Ваше величество…

— Хайде — каза кралят, като взе самичък една чиния и прибори от една полица. — Ела, малка ми Шон, седни срещу нас.

— О, сир — каза Шон.

Кралят протегна чашата си. Графинята взе една гарафа с тясно гърло и сипа на краля.

— Сипвайте дълго и бавно, графиньо!

— За да не размътя течността ли, сир?

— Не, за да ми дадете време да гледам ръката ви.

— Сир — каза графинята, като поднесе на краля гарафа с леденостудено шампанско, съвсем ново за епохата вино. — Ето ви наистина вода, почерпена от извора на река Лета[1].

— Река Лета, графиньо? Сигурна ли сте?

— Да, сир. Бедният Жан я донесе от ада, където беше изминал три четвърти от пътя.

— Графиньо — каза кралят, като вдигна чашата си, — пия за неговото щастливо възкръсване, но, моля ви, да не говорим за политика.

— Тогава не знам за какво повече да говоря, сир. Може би Ваше величество ще благоволи да ни разкаже някоя история. Вие разказвате толкова добре.

— Не, но ще ви кажа някои стихове.

— Стихове ли? — възкликна госпожа Дю Бари.

— Графиньо, те са предназначени за вас.

— За мен?

— За вас!

— И от кого са те?

— От господин Дьо Волтер.

— Четете, сир, четете! Прочетете ни стиховете на господин Дьо Волтер!

Богиньо на насладата, майко милостива,

защо помрачаваш празниците

със съмнения черни и срамна немилост,

избирайки жертва на смъртта.

Одисеи е скъп на своята родина,

опора той е на Агамемнон.

Неподражаем гений, със свойта политика

обвива в плен той гордия Илион.

Божествени сърца, Венеро,

с красотата си пленяваш

и с нея ти царуваш върху тях.

Бери цветя с щастливо вдъхновение,

дари с усмивка нашите очи,

а на безумния Нептун върни покоя.

Прекрасен Одисей е ужас за троянци,

а ти го гониш с яростта си.

За хубостта ти той не е опасен,

освен ако е пред нея коленичил.[2]

— Решително, сир — каза графинята, по-скоро засегната, отколкото признателна на тази поетична пратка, — решително господин Дьо Волтер иска да се сдобри с вас.

— О, колкото до това, трудът му е напразен — каза Луи XV. — Това е само един опит, който ще му отнеме всичко, ако се върне в Париж. Нека да си ходи при своя приятел и мой братовчед Фридрих II[3]. Достатъчен ни е господин Русо. Но вземете тези стихове, графиньо, и размишлявайте върху тях.

Графинята пое хартията, нави я на тънко руло и я постави до чинията си.

Кралят я наблюдаваше.

— Сир — каза Шон, — малко токайско вино?

— Идва от самата изба на Негово величество императора на Австрия — каза графинята. — Доверете му се, сир.

— О, от избите на императора… — възкликна кралят. — Но само аз имам от него.

— Идва и при мен от управителя на вашите изби, сир.

— Монсеньор, Франция има поне добротата да ви обича от цялото си сърце.

— Ах, сир, защо наистина не сте пълновластният господар на Франция.

— Графиньо, без политика.

— Кралят ще пие ли кафе? — попита Шон.

— Разбира се.

— А Ваше величество сам ли ще си го приготви, както обикновено? — попита графинята.

— Ако господарката на замъка не се противопостави на това.

Графинята стана.

— Какво правите?

— Ще ви сервирам, монсеньор.

— Хайде — каза кралят, като се изтегна върху стола си с вид на човек, вечерял добре и превърнал безпокойството си в спокойствие. — Хайде, виждам, че ще направя по-добре, ако ви оставя да го приготвите вие, графиньо.

Графинята донесе горящ сребърен мангал, върху който имаше джезве, пълно с гореща мока. Тя постави пред краля лакирани чашка и чинийка, както и малка каничка бохемски порцелан. Пред чинийката тя постави и малко хартиено руло.

Пет минути по-късно кралят вече сърбаше кафето си с насладата на опитен гастроном. Графинята го остави да свърши, но при последната глътка кафе се провикна:

— Ах, сир, вие запалихте кафето си със стиховете на господин Дьо Волтер. Това ще бъде неприятно за привържениците на Шоазьол.

— Излъгал съм се във вас, вие не сте фея, вие сте демон.

Графинята стана.

— Сир — каза тя, — Ваше величество би ли искал да види дали управителят се е върнал?

— Замор? Пфу! И за какво ми е?

— За да отидете в Марли, сир.

— Наистина — каза кралят, като се опитваше да се освободи от насладата, която изпитваше, — да видим, графиньо, да видим.

Госпожа Дю Бари направи знак на Шон, която изчезна. Кралят поднови разследването си, но трябва да кажем, че разположението на духа му сега беше твърде различно отпреди. Философите са казали, че човек вижда нещата в черно или в розово в зависимост от стомаха си.

След десетина крачки по коридора до краля достигна нов аромат. Една отворена врата разкриваше очарователна стая, чиито стени бяха покрити със син сатен, а по него бяха набодени истински цветя. В тайнствената светлина се откриваше брачно ложе, към което от два часа се стремеше духът на вълшебницата.

— Е, сир — каза тя, — изглежда, Замор не се е появявал и ние все още сме затворени. Можем да напуснем замъка само през прозорците му…

— С чаршафите от леглото ли? — попита кралят.

— Сир — каза графинята с очарователна усмивка, — нека да употребим, но без да злоупотребяваме.

Кралят разтвори ръце, като се смееше, а графинята изпусна красивата роза, която остана без листа, падайки на килима.

Бележки

[1] Подземната река на мъртвите (гр. мит.) — бел.прев.

[2] Цитатът не е открит в събраните съчинения на Волтер — бел.ред.

[3] Фридрих II Велики (1720–1785) — пруски крал от 1740 от династията Хохенцолерни. Син на Фридрих Вилхелм I. Възприема идеите на Просвещението. Поощрява развитието на науката, литературата, изкуството и философията. В резултат на завоевателната политика (Силезийските войни 1740–1742, 1744–1745 и Седемгодишната война) територията на Прусия се удвоява — бел.ред.