Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

42.
Старецът

Жилбер не поиска да тръгне по големите пътища от страх да не го преследват. От хълм на хълм той беше достигнал до една гора, в която най-сетне се спря. По всяка вероятност беше изминал около левга и половина за три четвърти час.

Беглецът огледа всичко около себе си — беше съвсем сам. Тази самота го успокои. Той се опита да се приближи до пътя, който според неговите изчисления трябваше да го отведе в Париж.

Жилбер се изтегна под един кестен гигант, който му предлагаше меко легло между две разклонения на покритите с мъх огромни корени. Гледайки небето, което му се усмихваше, той заспа.

Събуди го песента на птиците — беше едва на разсъмване. Ставайки, Жилбер усети глад — спомняме си, че предишната вечер бе отказал да се храни със Замор, така че от закуската си в мансардите на Версай той не беше ял нищо.

Значи не беше сънувал, както си помисли при събуждането си. Версай и Люсиен бяха действителност — от победоносното му влизане в единия до изплашеното му побягване от другия. Това, което в края на краищата окончателно го изправи пред действителността, беше все по-нарастващият и по-остър глад.

„Хайде, хайде — каза си Жилбер — ще отида право в Париж. Може би съм на три-четири или най-много на пет левги оттам — това прави два часа път. Какво значение има двучасовото страдание, ако човек знае, че няма да страда после? В Париж всички имат хляб и като види един млад човек — честен и работлив, първият срещнат занаятчия няма да ми откаже хляб срещу работа.“

Жилбер удвои бързината на крачките си, искаше да излезе на главния път, но не можеше да се ориентира. В Таверне и околните му гори той знаеше къде са изток и запад, а всеки слънчев лъч му показваше посоката и му казваше колко е часът. През нощта всяка звезда — макар да не знаеше дали името й е Венера, Сатурн или Луцифер[1] — му беше водач. Но в този нов свят той не разпознаваше предметите по-добре от хората и трябваше да търси и сред едните, и сред другите пътя си с опипване напосоки.

И той се доближи до един кръстопът, където беше видял указателни надписи. Наистина имаше три такива — първият път водеше към Маре-Жон, вторият — към Шан Д’Алует, а третият — към Тру-Сале.

Жилбер беше съвсем малко по-наясно отпреди, все пак той тича в продължение на три часа. От челото му капеше пот.

Постепенно на хоризонта той видя голямо струпване на къщи, изгубени сред утринната влага. Смятайки, че това е Париж, той пое нататък и не спря, докато не усети, че не му стига въздухът. Гладът настройваше Жилбер философски и той продължаваше размишленията си.

„Наистина — говореше си той — нали всичко е общо за всички хора на земята? Бог — този вечен извор — дал ли е някому въздуха, който прави почвата плодородна, или пък почвата, която ражда плодове? Не, само мнозина са ги узурпирали. Но в божиите очи, както и в тези на философа никой не притежава нищо. Онзи, който има, е само човекът, на когото Бог е предоставил нещо.“

Жилбер все още беше с тези чувства на изгладнял вълк, когато стигна до горска полянка, чийто център беше зает от голяма локва ръждива вода, заобиколена от тръстика и водни лалета. Този зелен „салон“ изглеждаше по-свеж и по-разцъфнал от всяко друго място в гората. Жилбер беше влязъл там през една от споменатите по-тъмни алеи.

След като хвърли поглед към далечния хоризонт, който току-що описахме, той отново погледна към полянката и първото нещо, което забеляза, беше паднало дърво в полусянката на дълбок ров. Върху него беше седнал мъж със сива перука, с фино и изящно лице, облечен в жакет от грубо кафяво сукно и подобни панталони, с жилетка от сив плат на точки. Чорапите от сив памучен плат очертаваха добре оформен елегантен и нервен крак, а обувките му с токи — все още лъснати на места — бяха изцапани на върха от утринната роса.

До този човек, седнал върху поваленото дърво, имаше боядисана в зелено кутия, която беше широко отворена и натъпкана с прясно набрани растения. Между краката си той крепеше нещо като бастун, чийто заоблен връх проблясваше в сянката, а краят му завършваше с малка лопатка, два палеца[2] дълга и три палеца широка.

Жилбер обгърна с поглед различните подробности, които току-що изброихме, но вниманието му прикова едно парче хляб, от което старецът си чупеше залъци, за да ги изяде, споделяйки ги щедро със сипките и овесарките. От време на време мъжът, който ги наблюдаваше с кротки и живи очи, пъхаше ръка в голяма кърпа на цветни квадрати и изваждаше оттам по една череша, която изяждаше между две хапки хляб. „Добре, ето работа за мен“ — каза си Жилбер, раздалечавайки клоните и правейки четири крачки към самотника, който най-после беше изтръгнат от замечтаността си. Но не изминал и една трета от пътя, като видя спокойния и благороден вид на този мъж, той спря и свали шапката си.

Старецът, разбирайки от своя страна, че не е вече сам, хвърли бърз поглед към облеклото си, закопча костюма и се загърна с редингота.

Бележки

[1] Другото име на утринната звезда Венера — бел.прев.

[2] Английска мярка за дължина, равна на 25 мм — бел.прев.