Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (31)

29.
Госпожа Дьо Беарн

Като не можа да намери сред дамите от двора толкова желаната и необходима кръстница (защото без нея представянето на госпожа Дю Бари не можеше да се състои), Жан беше хвърлил око на провинцията, беше се запознал с положението на дамите там, преравяйки градовете, и бе открил онази, която му трябваше, покрай бреговете на Мозел, в една все още добре поддържана къща в готически стил. Това, което му беше необходимо за представянето, беше някоя стара тъжителка с някой стар нерешен процес.

Старата тъжителка беше графиня Дьо Беарн. Старият процес беше едно съдебно дело, от което зависеше цялото й богатство и което беше свързано с господин Дьо Мопу, сближил се наскоро с госпожа Дю Бари и открил някакво неподозирано досега роднинство и като следствие от всичко това я наричаше своя братовчедка. Предвиждайки пост за себе си в канцлерството, господин Дьо Мопу беше показал трескаво приятелство към фаворитката във вчерашния ден и показваше към нея трескав интерес предвид утрешния ден, а приятелството и интересът го бяха назначили чрез ръката на краля за вицеканцлер, но всички го наричаха съкратено само вис^[1].

Пъргава, кльощава, винаги търсеща прехрана, непрестанно въртяща очи на уплашена котка под сивите си вежди, госпожа Дьо Беарн беше запазила костюма на жените от нейната младост. И понеже изменчивата мода понякога проявява и разум, един костюм на младо момиче от 1740 година се беше превърнал в костюм на старица от 1770 година!

Тя съжаляваше единствено, че не е богата, за да остави на сина си достойно за името им богатство. Синът й беше обикновен младеж от провинцията (там ги има много такива), срамежлив като девойка и много по-привързан към прелестите на материалния живот, отколкото към предимствата на славата.

На госпожа Дьо Беарн й оставаше утехата да нарича „моите земи“ земите, които нейният адвокат оспорваше на семейство Дьо Салюс, но понеже беше жена със здрав разум, съзнаваше, че ако трябва да иска заеми въз основа на тези земи, нито един лихвар, а дръзки лихвари имаше много по онова време във Франция, и нито един прокурор, а винаги е имало много обиграни прокурори, нямаше да й дадат и су.

Пристигането на Шон, представила се под името госпожица Флажо, предизвика предвид разположението на духа й едно нежно потрепване.

Човек вярва на онова, което му се иска. Ето защо госпожа Дьо Беарн съвсем естествено се поддаде на разказа на младата жена.

И въпреки всичко тя откриваше в него малка сянка. Графинята познаваше от двадесет години господин Флажо, беше го посещавала повече от двеста пъти на улица „Пти-Лион-Сен-Совьор“, а никога не беше забелязвала върху квадратния килим, който й се струваше твърде малък за огромния кабинет, та никога, както казахме, не беше забелязала по този килим някое палаво дете, дошло да търси кутиите с бонбони, предназначени за клиентите и клиентките.

И така, след като Шон си беше тръгнала, госпожа Дьо Беарн, убедена, че е дошъл моментът да направи жертва, се качи на свой ред в една стара карета и накара кочияшите да бързат така, че тя премина през Ла Шосе един час преди дофината и пристигна пред бариерата Сен Дьони едва пет или шест часа след госпожица Дю Бари.

Тъй като пътничката имаше много малко багаж, а най-неприятното нещо за нея бе да събира сведения, госпожа Дьо Беарн накара кочияша да спре каретата на улица „Пти-Лион“, до вратата на господин Флажо. Това не стана без значителен брой любопитни — а всички парижани са любопитни — да се спрат пред будещата почитание карета, която сякаш бе излязла от конюшните на крал Анри IV.

Улица „Пти-Лион“ не е широка. Госпожа Дьо Беарн спря величествено и след като плати на кочияша, заповяда да закарат каретата в странноприемницата „Пеещият петел“ на улица „Сен-Жермен де Пре“, където имаше навика да отсяда.

Тя се изкачи по мрачното стълбище на господин Флажо, като се държеше за мръсния въжен парапет. Стълбището беше хладно, добре дошло за старицата, уморена от изминатия бързо в горещината път.

Господин Флажо повдигна одеялото, което се беше свлякло надолу, защото му беше горещо, когато неговата прислужница Маргьорит му съобщи за пристигането на госпожа Дьо Беарн. Така нагласен, той се приближи към вратата усмихнат, но в тази усмивка се четеше оттенък на учудване, и то толкова подчертан, че графинята счете за свое задължение да му каже:

— Е, добре, какво има, скъпи ми господин Флажо? Това съм аз.

— Бихте ли ми позволили да се порадвам на тази толкова приятна изненада?

Госпожа Дьо Беарн потъна в креслото и повдигна краката си, за да остави място между пода и сатенените си обувки за малката кожена възглавничка, която Маргьорит слагаше под тях. Тя се изправи бързо.

— Как така изненада? — каза тя, като сбръчка носа си, натежал от очилата, които току-що беше извадила от калъфа им, за да вижда по-добре господин Флажо.

— Несъмнено?! Аз мислех, че вие сте в земите си, госпожо — отговори адвокатът.

— Както знаете, аз бях там, но при първия ваш сигнал ги напуснах.

— При първия ми сигнал ли? — попита адвокатът учудено.

Очите на господин Флажо придобиха големината на очилата на графинята.

— Надявам се, че съм дошла бързо — каза тя — и че вие ще бъдете доволен от мен.

— О, госпожо, говори се, че кралят замисля държавен преврат и се надява да унищожи парламента. Но бих ли могъл да ви предложа нещо да се подкрепите?

— Не се отнася за краля, не се отнася за държавния преврат!

— А за какво се отнася, госпожо?

— Става дума за моя процес. Във връзка с моя процес ви питах дали няма нещо ново.

— О, що се отнася до това — каза господин Флажо, като поклати тъжно глава, — няма нищо ново, госпожо, абсолютно нищо, абсолютно нищо…

— Нищо, откакто госпожица дъщеря ви говори с мен. Всъщност, тъй като тя говори с мен оня ден, добре разбирам, че не може да се е случило нещо кой знае какво оттогава.

— Дъщеря ми ли, госпожо?

— Да.

— Простете ми, госпожо — каза господин Флажо, — но е невъзможно аз да съм изпратил при вас дъщеря си.

— Невъзможно?!

— По една безкрайно проста причина — аз нямам дъщеря.

Господин Флажо стана неспокоен. Той повика Маргьорит, за да донесе освежителни напитки, които да предложи на графинята, и най-вече за да я наблюдава. „Бедната жена, помисли той, главата й се е завъртяла.“

— И вие не сте натоварили тази ваша дъщеря — продължи графинята, следвайки своята мисъл, — вие не сте я натоварили да ми съобщи пътьом, че моят процес е започнал?

— Не.

Графинята скочи от креслото си, като се удари с двете си ръце по колената.

— Пийнете си нещо, госпожо графиньо — каза господин Флажо, — това ще ви се отрази добре.

В същото време той направи знак на Маргьорит, която се приближи с две чаши бира върху един поднос, но старата дама вече не беше жадна. Тя отблъсна така грубо подноса с чашите, че госпожица Маргьорит, която, изглежда, разполагаше с известни привилегии в този дом, се почувства засегната.

— Хайде, хайде — каза графинята, като гледаше господин Флажо изпод очилата си, — нека си изясним нещата, ако обичате.

— Съгласен съм — каза господин Флажо. — Останете, Маргьорит! Госпожата ще приеме нещо разхладително след малко. Да си изясним нещата.

— Да, да ги изясним, ако обичате, скъпи ми господин Флажо. Човек би казал, че главата ви се е замаяла от горещината.

— Не се дразнете, госпожо — каза адвокатът, като отмести креслото си назад и по този начин се отдалечи от графинята. — Не се дразнете и нека да поговорим.

Госпожа Дьо Беарн сплете ръце, като с това изразяваше дълбокото си безпокойство.

— Какво? — попита тя. — Вие не сте пращали да ме повикат в Париж чрез някоя ваша сестра, племенница или братовчедка?

— Никога не бих помислил за това, като знам колко скъп е престоят в Париж.

— Но какво става с делото ми?

— Запазвам си правото да ви държа в течение, когато то ще се гледа в съда, госпожо.

— Значи делото ми няма да се гледа скоро?

— Не, доколкото зная, госпожо.

— И не е ставало дума за скорошното му гледане?

— Не, госпожо, за Бога, не!

— В такъв случай — провикна се старата дама, като се надигна — са ме изиграли недостойно и недостойно са се подиграли с мен.

Господин Флажо освободи ниското си чело от перуката и измънка:

— Много се боя, че това е точно така, госпожо.

— Господин Флажо! — провикна се графинята.

Адвокатът подскочи от креслото си и направи знак на Маргьорит, която стоеше наблизо, готова да подкрепи господаря си.

— Господин Флажо — продължи графинята, — няма да понеса това унижение и ще се обърна към полицейския лейтенант, за да намери глупачката, която ме обиди по този начин.

— И какво? Още един процес ли? — попита тъжно адвокатът.

— Уви! — каза тя. — А идвах толкова щастлива.

— Но какво ви каза всъщност тази млада жена, госпожо?

— Най-напред, че идва от ваше име.

— Каква ужасна интригантка!

— И от ваша страна тя ми съобщи, че гледането на моето дело е предстоящо. Не можех да се бавя много, защото в противен случай щях да пристигна твърде късно.

— Уви! — повтори господин Флажо на свой ред. — Твърде далеч сме от гледането на делото, госпожо.

— Вижте, господин Флажо — продължи госпожа Дьо Беарн, — искате ли да ви кажа нещо?

— Кажете го, госпожо.

— Аз няма да продължа процеса.

— О, що се отнася до това, вие ще сгрешите.

— Боже мой, Боже мой — каза бедната графиня, — аз съм на края на силите си.

— О, ще ви дам съвет да се върнете във вашите земи и отсега нататък да не вярвате на онези, които ще се представят пред вас от мое име без нито една дума, написана от мене.

— Наистина ще трябва да се завърна в моите земи!

— Това е мъдро решение.

— Но, повярвайте ми, господин Флажо — изстена графинята, — ние повече няма да се видим на този свят.

— Ах, какво нещастие!

— Но аз имам жестоки врагове, нали?

— Бих се заклел, че това е номер от страна на семейство Дьо Салюс.

— Номерът е твърде мръсен във всеки случай.

— Да, не струва много — каза господин Флажо.

— Защото справедливостта не е вече същата, защото влияят на Парламента, защото господин Дьо Мопу поиска да стане канцлер, вместо да си остане председател. Господин Флажо, сега бих пийнала нещо.

— Маргьорит! — провикна се адвокатът.

Маргьорит се върна. Тя беше излязла, след като видя миролюбивия обрат, който вземаше разговорът. И тя, както казахме, се върна с подноса и двете чаши, които беше отнесла. Госпожа Дьо Беарн изпи бавно своята чаша, след като удостои адвоката си с честта я да чукне в неговата, а после тръгна към преддверието, като направи тъжен реверанс и изрече още по-тъжни думи за сбогом.

Господин Флажо я последва, като държеше перуката си в ръка.

Госпожа Дьо Беарн беше вече на площадката и търсеше въжето, което служеше за парапет, когато една ръка затисна нейната, а една глава се удари в гърдите й. Ръката и главата принадлежаха на един писар, който изкачваше бързешком стъпалата.

— Ето, господин Флажо, ето съобщение за делото Беарн! — И той му подаде лист хартия.

Като чу това, госпожа Дьо Беарн се изкачи отново по стълбата, блъсна писаря, хвърли се върху господин Флажо, изтръгна от ръцете му листа хартия и затвори адвоката в кабинета му. Това стана, преди писарят да получи две плесници, които Маргьорит му удари вместо отговор на двете му целувки.

— Е, добре — извика старата дама, — какво пише там, господин Флажо?

— Бога ми, не зная нищо, госпожо, но ако благоволите да ми върнете листа, ще ви кажа.

— Наистина, ето го, добри ми господин Флажо. Четете, по-бързо четете!

Той разгледа подписа на листа.

— Това е от господин Гилду, нашия прокурор.

— Ах, господи!

— Той ме кани — продължи господин Флажо с нарастващо смайване — да бъда готов за пледоария във вторник, защото нашето дело е в ход.

— В ход! — извика графинята, като подскачаше. — В ход, а, внимавайте, господин Флажо, да не се шегуваме.

— Както виждате, подписът е на Гилду.

— Наистина! В ход от тази сутрин и ще трябва да се пледира във вторник. Но тогава, господин Флажо, значи тази дама, която ме посети, не е интригантка.

— Изглежда, че не е.

— Но щом не е била изпратена от вас… Сигурен ли сте, че не сте я изпратили вие?

— По дяволите, сигурен съм. Аз губя нишката.

— Аз се беся на нея. Ах, оставете ме отново да я прочета, скъпи ми господин Флажо. Написано е, че делото е в ход и ще се пледира по него. Ще се пледира пред господин председателя Мопу.

— По дяволите, така ли пише?

— Несъмнено.

— Но това е ужасно!

— И защо?

— Защото господин председателят Дьо Мопу е голям приятел на семейство Дьо Салюс.

— Вие знаете това?

— Той не излиза от дома им.

— Ох, ето ни в по-голямо затруднение от когато и да било.

— И все пак — каза господин Флажо — няма какво да говорим. Трябва да отидете и да се срещнете с него.

— Но той ще ме приеме по ужасен начин.

— Възможно е. Пред господин Дьо Мопу не може да се случи нещо добро.

— Значи вие ме съветвате да не ходя при него?

— Опазил ме Бог, госпожо, да се наложи да ви дам такъв съвет. Само че ви оплаквам заради необходимостта от подобна среща.

— Господин Флажо, вие говорите с мен подобно на войник, готов да дезертира от бойното поле. Човек би казал, че се страхувате да поемете делото.

— Госпожо — отговори адвокатът, — през живота си съм изгубил и такива дела, които имаха повече изгледи да бъдат спечелени от това.

Графинята въздъхна, но повика на помощ цялата си сила.

— Ще завърша делото — каза тя с достойнство, което беше в контраст с жалката същност на този разговор. — Няма да позволя да говорят за мен, че след като съм имала възможност да сторя нещо, аз съм отстъпила пред заговора. Ще загубя делото, но ще покажа на недобросъвестните лицето на една достойна жена, каквито днес в двора не са много. Ще ми подадете ли ръката си, господин Флажо, за да ме придружите?

— Госпожо — каза господин Флажо, призовавайки цялото си достойнство на свой ред, — ние, членовете опозиционери от Парижкия парламент, се заклехме да не влизаме в никакви отношения и да не се срещаме с онези, които изоставиха парламентаристите заради делото на господин Д’Егийон. Съединението прави силата и тъй като господин Дьо Мопу е непоследователен в това дело и ние не сме доволни от него, ще останем в нашия лагер.

— Ама че тъжен адвокат — промърмори на себе си госпожа Дьо Беарн. — Страхувам се, че пред Парламента ще имам по-малко успех с него, отколкото имах самата аз пред моята дълга възглавница.

После продължи високо с усмивка, под която се опитваше да скрие безпокойството си.

— Сбогом, господин Флажо. Проучете добре делото, моля ви. Не се знае какво би могло да се случи.

— Е, госпожо, вашето дело при човек като господин Дьо Мопу е загубено. Остава ни само да спечелим пред публиката и понеже няма справедливост, ще направим скандал!

— Господин Флажо…

— Госпожо, да бъдем философи… Да вдигнем шум!

— Да те гръмне дяволът — измърмори графинята. — Некадърен адвокат, който не вижда никакъв изход, освен да се увива във философски дрипи. Да вървим при господин Дьо Мопу, който не е философ. С него може би ще се спазаря по-добре, отколкото с теб!

И старата графиня остави господин Флажо и се отдалечи от улица „Пти-Лион-Сен-Совьор“, след като за два дни беше преминала през всички стъпала между надеждата и отчаянието.