Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (164)

162.
Последно сбогом от Жилбер

Филип прекара ужасна нощ. Стъпките в снега му дадоха очевидно доказателство, че някой се бе промъкнал в къщата с цел да отвлече детето, но кого би могъл да обвини? Никакъв друг признак не уточняваше подозренията му. Филип познаваше добре баща си и беше напълно убеден, че той е съучастник в деянието. Господин Дьо Таверне смяташе, че Луи XV е бащата на детето, и вероятно отдаваше голямо значение на това живо доказателство, че кралят е изневерил на госпожа Дю Бари. Баронът сигурно вярваше, че рано или късно Андре отново ще стане фаворитка и ще откупи доста скъпо източника на бъдещото си благосъстояние.

Всички тези размисли, основани върху едно съвсем ново разкритие на бащиния му характер, утешиха малко Филип. Той реши, че е напълно възможно да си вземе обратно детето, при положение че познаваше неговите похитители.

В осем часа той издебна влизането на доктор Луи, на когото разказа ужасното нощно отвличане, докато двамата се разхождаха напред-назад по улицата пред къщата. Лекарят обикновено даваше разумни съвети. Той разгледа следите в градината и като поразмисли, направи заключение, което потвърждаваше подозренията на Филип.

— Познавам добре барона — каза той, — смятам, че е способен да извърши толкова долна постъпка, но все пак не е ли възможно някой човек, който е по-пряко заинтересуван, да е решил да отвлече детето?

— Какъв би бил интересът му, докторе?

— Интересът на истинския баща.

— О! — провикна се Филип. — И на мен за момент ми хрумна подобна мисъл. Само че нещастникът няма хляб дори за себе си. Той е умопобъркан, изпълнен с въодушевление, сигурно в този миг е и беглец, който се бои от собствената си сянка… Да не се заблуждаваме, докторе. Окаяникът извърши престъпление, защото му се предостави случай. Сега вече не съм толкова в плен на гнева си срещу него, въпреки че ненавиждам този бандит, но ще го отбягвам, за да не го убия. Мисля, че вероятно изпитва угризения на съвестта и че те го наказват. Смятам, че гладът и скитничеството ще отмъстят за мен също толкова добре, колкото шпагата ми.

— Да не говорим повече за това! — каза лекарят.

— Скъпи и прекрасни приятелю, моля ви да се съгласите на една последна лъжа, тъй като преди всичко е необходимо да успокоим Андре. Ще й кажете, че вчера сте се обезпокоили за здравето на детето и че сте дошли през нощта, за да го отнесете при кърмачката. Това беше първата измислица, която ми дойде наум, и аз я казах на Андре.

— Ще потвърдя това, но смятате ли да търсите детето?

— Имам средство да го намеря. Реших да напусна Франция. Андре пък ще отиде в манастира „Сен Дьони“. Тогава ще ида при господин Дьо Таверне. Ще му кажа, че зная всичко. Ще го принудя да ми разкрие къде се намира детето. Ще победя съпротивата му, като го заплаша с публично разкритие и с намесата на дофината.

— А какво ще правите с детето, щом сестра ви ще е в манастира?

— Ще го дам да го отглежда кърмачка, някоя жена, която ще ми препоръчате. После ще постъпи в колеж и когато порасне, ще го взема при себе си, ако самият аз оживея.

— А смятате ли, че майката ще се съгласи да напусне било вас, било детето си?

— Отсега нататък Андре ще се съгласи на всичко, което поискам. Знае, че съм отправил молба към госпожа дофината за постъпването й в манастира и че вече имам думата й. Няма да ме изложи пред нашата покровителка.

— Моля ви, да отидем при клетата майка — каза лекарят.

И той наистина влезе при Андре, която кротко дремеше, утешена от грижите на Филип. Първата й дума беше въпрос към доктор Луи, който й отговори с лъчезарна усмивка.

Тогава Андре навлезе в период на пълно спокойствие, което ускори нейното възстановяване. След десет дни тя стана и се поразходи в зимната градина в часовете, когато слънцето надничаше през стъклата й. В деня на разходката Филип, който в продължение на няколко дни беше отсъствал, се завърна в дома на улица „Кок-Ерон“ с толкова мрачно лице, че докторът, който му отвори вратата, предусети голямо нещастие.

— Какво има? — запита той. — Нима баща Ви отказва да върне детето?

— Баща ми — отвърна Филип — е бил покосен от пристъп на треска и тя го е приковала на легло три дни след заминаването му от Париж. Той беше почти на смъртно легло, когато пристигнах при него. Взех тази болест за хитрост, възприех я дори като доказателство за участието му в отвличането. Настоявах, заплашвах. Господин Дьо Таверне ми се закле в Христос, че не разбира за какво говоря.

— Така че вие се завръщате без новини?

— Да, докторе.

— И сте убеден в искреността на барона?

— Почти.

— По-хитър е от вас. Не е издал тайната си.

— Заплаших, че ще поискам намесата на дофината, и баронът пребледня. „Погубете ме, ако желаете — ми каза той — опозорете и баща си, и себе си, но това ще бъде пълно безумие, което няма да доведе до никакъв резултат. Не разбирам за какво говорите.“

— Така че?

— Така че се завръщам напълно отчаян.

В този момент Филип чу гласа на сестра си, която викаше:

— Филип се е завърнал, нали?

— Велики Боже! Ето я… Какво да й кажа? — прошепна Филип.

— Тихо! — каза лекарят.

Андре влезе в стаята и целуна брат си с радостна нежност, която смрази сърцето на младия човек.

— Е? — попита тя. — Откъде идваш?

— Най-напред идвам дома на баща ни, където те предупредих, че отивам.

— Добре ли е господин баронът?

— Да, Андре, добре е, но това не е единственото посещение, което направих… Срещнах се и с много хора по повод влизането ти в „Сен Дьони“. Слава на Бога, всичко е готово. Спасена си и можеш да се заемеш с бъдещето си с интелигентност и твърдост.

Андре се приближи до брат си и му каза с нежна усмивка:

— Скъпи приятелю, моето собствено бъдеще не ме занимава вече. Впрочем и никой друг не би трябвало да се занимава с него… Бъдещето на детето ми е всичко за мен и аз ще се посветя изцяло на сина, който ми изпрати Бог. Това е решението, което взех, откакто ми се възвърнаха силите, и вече не се съмнявам в устойчивостта на разсъдъка си. Решението ми е окончателно. Ще живея за сина си, ще изпитвам лишения, ако трябва — дори ще работя, но няма да го напусна нито денем, нито нощем. Ето какво бъдеще съм си начертала. Никакъв манастир, никакъв егоизъм вече. Аз принадлежа някому. Бог не иска друго от мен.

Лекарят погледна Филип, сякаш искаше да му каже: „Е, добре, не предвидих ли, че ще стане точно така!“

— Сестро, сестро, какво говориш? — провикна се младият човек.

— Не ме обвинявай, Филип. Това не е каприз на някоя слаба и празноглава жена. Няма да те притеснявам. Няма да ти налагам нищо.

— Но… но, Андре… аз не искам да остана във Франция. Искам да загърбя всичко. Нямам вече никакви пари. Нямам и бъдеще. Мога да се съглася и да те оставя до някой Божи олтар, но никога сред хората, нито пък — за да работиш… Внимавай, Андре, внимавай!

— Предвидила съм всичко… Обичам те искрено, Филип, но ако ме напуснеш, ще преглътна сълзите си и ще отида да диря убежище и утеха при люлката на моя син.

Доктор Луи се приближи.

— Ето ти прекалени неща, безумие — каза той.

— Ах, докторе! Но какво искате… Да си майка — това е състояние на безумие, но това безумие ми го изпрати Бог. Докато това дете има нужда от мен, аз ще упорствам в решението си.

Изведнъж Филип и лекарят си размениха по един поглед. Доктор Луи проговори пръв.

— Детето ми — каза той, — не съм кой знае колко красноречив проповедник, но ми се струва, че си спомних нещо: Бог забранява толкова живо привързване към човешко същество.

— Така е, сестро — потвърди Филип.

— Мисля, че Бог не забранява на една майка да обича страстно сина си, нали, докторе?

— Простете ми, дъще, но аз като философ и лекар ще се опитам да премеря бездната, която е издълбал теологът по отношение на човешките страсти. За всяко предписание, което идва от Бога, трябва да търсите причината, не само моралната (тъй като тя често е тънкост на съвършенството), но и материалната. Бог забранява майката да обича прекомерно детето си, защото то е крехко и деликатно растение. То се разболява, страда и да обичаш страстно едно мимолетно създание, означава да се изложиш на отчаяние.

— Докторе — прошепна Андре, — защо ми казвате всичко това? А вие, Филип, защо се отнасяте към мене с такова съпричастие… защо сте толкова блед?

— Скъпа Андре — прекъсна я младежът, — последвайте съвета ми на нежен приятел. Здравето ви се възстанови. Идете час по-скоро в манастира „Сен Дьони“.

— Аз?! Казах ви, че няма да се отделя от сина си.

— Докато той има нужда от вас — кротко каза лекарят.

— Господи! — провикна се Андре. — Какво има? Говорете. Случило се е нещо тъжно… Нещо жестоко…

— Внимавайте — прошепна лекарят на ухото на Филип, — тя е все още слаба и не може да понесе такъв удар.

— Братко, ти не ми отговаряш. Обясни ми какво става.

— Скъпа сестричке, знаеш добре, че на връщане минах през „Пон-дю-жур“, където е синът ти при кърмачката си.

— Да… и после?

— Ами… детето е малко болно.

— Болно? Детето ми? Скъпото ми дете! Бързо, бързо, Маргьорит, кола! Искам да ида да видя детето си!

— Невъзможно! — извика лекарят. — Вие не сте в състояние да вървите, нито пък да понесете друсането на кола!

— Но тази сутрин ми казахте, че е възможно. Казахте ми, че утре, след завръщането на Филип, ще ида да видя детето си.

— Имах по-добри предсказания за вас.

— Значи сте ме лъгали?

Лекарят запази мълчание.

— Маргьорит! — повтори Андре. — Нека всички ми се подчинят… Кола!

— Но можеш да умреш от това излизане! — намеси се Филип.

— Е, добре, ще умра! Не държа толкова на живота си!

Маргьорит чакаше, като гледаше ту господарката си, ту господаря си, ту лекаря.

— Веднага! Заповядвам! — провикна се Андре, а бузите й внезапно се покриха с червенина.

— Скъпа сестричке!

— Не искам да слушам повече нищо! Ако ми откажете кола, ще ида пеша!

— Андре — каза Филип неочаквано, като я взе в ръцете си. — Няма да отидеш, защото няма никаква нужда да ходиш там.

— Детето ми е мъртво — каза студено младото момиче, като натъртваше ясно на всяка дума и отпусна ръцете си върху креслото, където я настаниха брат й и лекарят.

Филип не отговори, а само целуна едната от двете студени и безволеви ръце. Постепенно шията на Андре изгуби своята скованост, тя отпусна главата си на гърдите му и заплака. От очите й потекоха обилни сълзи.

— Бог пожела да изпитаме и това ново нещастие. Всемогъщият и справедлив Бог може би е имал за теб други планове. Бог несъмнено справедливо е отсъдил, че ако това дете е постоянно до теб, ще ти причинява с присъствието си незаслужено наказание.

— Но в края на краищата — попита клетата майка — защо Бог накара това невинно създание да страда?

— Бог не го е накарал да страда, детето ми — обади се лекарят. — То умря в нощта на раждането си… Не тъгувайте повече за него… Все едно че е сянка, която е минала край вас и е изчезнала.

— А виковете му, които чувах?

— Те бяха неговото сбогуване с живота.

Андре скри лице в ръцете си, а двамата мъже си размениха по един красноречив поглед, с който се поздравяваха за благочестивата лъжа.

Внезапно се появи Маргьорит. Тя държеше в ръка писмо… То беше адресирано до Андре. Надписът съдържаше следните думи: „Госпожица Андре дьо Таверне, Париж, улица «Кок-Ерон» №9, първата врата от страната на улица «Платриер»“. Филип показа писмото на доктор Луи над главата на Андре. Тя вече не плачеше, но беше изцяло погълната от болката си.

„Кой би могъл да й пише тук? — мислеше Филип. — Никой не знае адреса, а и това не е почеркът на баща ни.“

— Виж, Андре, писмо за теб — каза той.

Без да се замисли, без да се съпротивлява и без да се учуди, Андре разкъса плика и като бършеше очите си, разгъна листа, за да прочете написаното. Едва беше обходила с поглед трите реда, които съдържаше писмото, когато нададе силен вик. Скочи като луда, а ръцете и краката й се сгърчиха в ужасна конвулсия. После Андре падна като статуя в ръцете на Маргьорит, която се беше приближила до нея.

Филип взе писмото от земята и прочете:

В открито море. 15 декември 17…

Заминавам, прогонен от вас, и повече няма да ме видите. Отнасям детето със себе си. То никога няма да ви нарече своя майка.

Жилбер

Филип смачка писмото, като изръмжа гневно.

— О! — каза той, като скърцаше със зъби. — Почти му бях простил случайното престъпление, но умишленото му престъпление ще бъде наказано… Над безжизнената ти глава, Андре, се заклевам да убия този негодник, щом се появи пред очите ми. Бог ще пожелае да го срещна, защото той прекали… Докторе, Андре ще се оправи ли?

— Да, да!

— Докторе, трябва още утре Андре да влезе в манастира „Сен Дьони“, а аз трябва вдругиден да бъда в най-близкото пристанище… Подлецът е избягал… Ще го последвам… Това дете ми е необходимо… Впрочем, докторе, кое е най-близкото пристанище?

— Хавър.

— След тридесет и шест часа ще бъда в Хавър — заяви Филип.