Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (147)

145.
Съвестта на Жилбер

Всички сцени, които току-що описахме, имаха ужасни последици за Жилбер. Макар и двусмислена, чувствителността на младежа съществуваше и беше подложена на сурово изпитание — ден след ден той дебнеше от някой скрит кът в градината и виждаше признаците на болестта върху лицето и походката на Андре.

Жилбер и обичаше, и мразеше красотата на Андре. Ето защо в сърцето му се преплитаха любов и омраза, желание и презрение. Той забелязваше с мъка как изчезва красотата на любимата му и как се руши здравето й. Изпита най-сетне наслаждението да пожали това гордо и студено момиче, което се отнасяше към него с такова презрение, да му изкаже мислено съчувствие заради постигналото го по негова вина безчестие.

— Аз я погубих — шепнеше той.

После й хвърляше гневен и разкъсващ поглед и побягваше, но все му се струваше, че чува въздишките й. В такива случаи изпитваше най-страшните мъки, които е съдено да изпита човек. Безумната му любов се молеше за някаква утеха. Би дал живота си, за да получи правото да падне на колене пред Андре, да поеме ръката й, да я успокои, да я подкрепи и съживи при припадъците й. Безпомощността му беше неописуемо наказание.

Но след угризенията и съчувствието дойде ред на егоизма. Жилбер се досещаше, че честите припадъци на Андре щяха да разкрият пред всички естествената й болест и щяха да потърсят кой беше причината за нея. Жилбер считаше собственото си деяние за най-страшното и най-достойното за наказание престъпление. Трепереше от ужас, тъй като се боеше да не би страданията на момичето да предизвикат разследвания.

Жилбер беше скептик, не вярваше в нищо и на никого, с други думи — нито в небето, нито на хората. Той обаче имаше своя Бог — науката, и за него тя беше всезнаеща и всемогъща. Младежът доброволно бе отрекъл съществуването на Христос, но никога не би се усъмнил в правотата на лекаря. Затова посещението на доктор Луи при Андре представляваше за нашия герой такъв удар, от който той дълго не можа да се съвземе.

Можем само да предположим колко се измъчи младежът. Знаеше, че доктор Луи е голям учен и че щеше да разкрие тайната с безпогрешното око на рис. О! Бурята нямаше да се разрази веднага. Жилбер знаеше, че присъствието на дофината ще я поотложи, но след като височайшата особа и лекарят си тръгнеха, между Филип и Андре щеше да започне страшно обяснение.

Но Андре остана сама. Тя лежеше върху софата и ту четеше, ту отблъскваше книгата поради пристъпите на главоболие. От време на време потъваше в дълбок размисъл и безразличието й към света се струваше странно на Жилбер, който едва успяваше да зърне легналото и сякаш потънало в екстаз момиче само при случайното повдигане на пердето от вятъра. Най-после уморената от мъка и вълнение Андре заспа. А Жилбер се възползва от съня й, за да провери какво се шушукаше навън.

Жилбер добре познаваше селските нрави, знаеше какво мислят за един чужденец, дошъл от едни полудиви краища, осеяни със запустели къщурки и колиби. Най-малкото щяха да заподозрат, че е безделник или крадец. А нашият герой не можеше и да помисли да се укрие в градовете! Освен това младежът се познаваше твърде добре и знаеше, че ужасната му тайна щеше да остави отпечатък върху лесно запомнящото му се лице и щеше да привлече вниманието на всички. Значи да избяга беше опасно, а щеше да дойде и позорът. След евентуално бягство нещастникът очакваше само смъртта.

Жилбер за първи път се сещаше за смъртта, но нейният призрак не го стресна. „Винаги ще има време за тази крайна мярка — помисли си той — когато всички средства се изчерпят. А и е подлост човек да се самоубие, нали така пише Русо. По-благородно е да страда.“

След този важен извод Жилбер възобнови безцелното си шляене из градините… Тъкмо лъч светлина беше облял душата му, и ето, че пристигна Филип! Аха! Бяха повикали и брата! Значи всичко беше разкрито и семейството искаше да прикрие срама. После щяха да го убият като куче — с тояги или с нож! О! Това отмъщение щеше да е напълно законно! То просто щеше да е продължение на върволицата примери от историята на тълпата! Пък и крал Луи XV проявяваше голямо съчувствие към аристокрацията при подобни обстоятелства.

— Загубен съм! — помисли той.

Тогава Жилбер зачака Филип с нож в ръка. Щом излезеше, щеше да го убие или пък при нужда да убие себе си. Но смаяното момче видя как братът се помири със сестрата, падайки на колене и целувайки ръцете й. Значи имаше още надежда, оставаше някое и друго спасително пристанище! Щом Филип не надаваше негодуващи викове, причината вероятно беше само една — Андре не знаеше името на своя похитител.

Сега Жилбер обмисли трезво създалото се положение. Беше възвърнал яснотата на разсъжденията си и нищо нямаше да го спре.

— Къде са уликите, щом госпожица Дьо Таверне не ме обвинява — питаше се той. — А и досега аз, клет безумец, не се досетих, че тя може да ме упрекне в две неща — престъплението и последиците му. А тя не ме напада за злодеянието ми, тъй като от три седмици насам с нищо не е показала, че ме ненавижда или отбягва повече отпреди. Госпожица Дьо Таверне не познава причината за бедите си, защо тогава ще поставя под подозрение и мен, и който и да било друг мъж? А всъщност и за мен не се досеща никой. Само Бог видя какво направих — добави Жилбер горчиво, — но Бог е виждал толкова пъти моите сълзи и моите страдания, без да каже нищо! Защо сега да допусне несправедливост и да ме издаде, когато съдбата за първи път ми помогна да изпитам щастие?

След тези разсъждения или по-скоро след спогодбата със съвестта си Жилбер стисна в ръка градинарските си сечива и отиде да вечеря заедно с другарите си. Беше весел, безгрижен и дори предизвикателен. Само че си беше направил сметката без съвестта си, тъй като през нощта не можа да мигне.