Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (106)

104.
Равносметка

След излизането на масоните от втора и трета степен останаха само седем души. Това бяха седмината водачи. Първата им грижа беше да затворят вратите. След това се разбра и кой от тях е върховният водач, след като показа пръстен, върху който бяха издълбани буквите L.P.D. Върховният водач поддържаше кореспонденцията с ръководителите на масонското братство и беше във връзка с останалите шестима водачи, които живееха в Швейцария, Русия, Америка, Швеция, Испания и Италия.

Беше донесъл някои от най-важните писма, получени от колеги. Искаше да запознае с тях останалите водачи, които му бяха подчинени.

Ние вече разпознахме в лицето на този водач Балзамо. Най-важното писмо съдържаше страшно предупреждение. То идваше от Швеция и бе написано от ръката на Сведенборг. „…Братя, бдете! — казваше той. — Под горещото южно слънце се е родил предател. Той ще ви погуби… Бдете в Париж, братя! Предателят живее там. Той държи в ръцете си тайните на братството и страшно чувство на омраза го ръководи.“

Братята се спогледаха с безмълвна изненада.

— Братя — каза Балзамо. — Великият пророк рядко греши. Затова бдете, както той препоръчва. И вие като мен разбирате, че битката започва. В никакъв случай не трябва да допуснем да ни победят смешни врагове, чиято власт ние подкопаваме. А те са опасно оръдие срещу ограничените души, които не виждат нищо извън земния живот. Да се пазим от подкупните предатели!

— Та това са смешни страхове — обади се един глас, — тъй като с всеки изминал ден ние ставаме по-силни. Водят ни гениални умове и здрави ръце.

Балзамо се поклони, за да благодари на ласкателя за тази похвала.

— Да, но както казва нашият прочут председател на събранието, предателството се промъква навсякъде — възрази един брат и това беше младият хирург Марат. — Размислете, братя — като се сложи по-голяма стръв, ще се хване по-едър дивеч. Щом господин Дьо Сартин успява да купи с една кесия пари някой от нисшестоящите ни братя, един министър с един милион би могъл да подкупи и някой от нашите водачи.

— Прекъсвам думите ви, братко — каза Балзамо, — тъй като вие изоставихте въпроса, който единствено би трябвало да ви тревожи. Вашата грешка е, че сте прекалено упорит и говорите много общо. Днес не става въпрос дали нашата организация е добре или зле изградена, а че трябва да е силна и единна. Ако исках да влизам в спор с вас, щях да ви отговоря следното: „Не, изпълнителят не може да се сравнява с твореца; не, работникът не е равен на архитекта; не, силата на ръката не е като силата на ума.“

— Значи, ако господин Дьо Сартин залови някой от по-нисшите братя — извика развълнуван Марат, — и него ще прати в Бастилията като вас и мен, така ли?

— Съгласен съм с вас, но в този случай ще бъде жалко само за човека, но не и за братството, което стои над всичко. А ако е заловен някой от ръководителите, съзаклятието ще загине, защото, щом няма генерал, битката е загубена. Братя, пазете водачите!

— Добре, но нека и те от своя страна да бдят над нас.

— Отново, братко, вие се отдалечавате от въпроса за състава на нашата организация. Нима не знаете, че клетвата, която обединява всички нейни членове, е еднаква, тя предвижда за всички едно и също наказание!

— В такъв случай — каза Марат (той използваше тази част от думите на Балзамо и от писмото на Сведенборг, които доказваха неговата мисъл) — да повторим клетвата, която ни свързва, и да потвърдим, че ще преследваме с цялата налагана от нея строгост онзи, който ни предаде или стане причина да бъдем предадени.

Балзамо замълча за миг, а после се надигна от мястото си, за да произнесе свещените думи, които нашите читатели веднъж вече прочетоха. Произнесе ги бавно, тържествено. Прозвучаха ужасяващо.

След като изрекоха свещените думи, Балзамо заяви:

— Ето ни успокоени! Да не намесваме повече странични неща в нашите разисквания. Трябва да дам отчет и да направя равносметка пред вас за най-важните събития, които се случиха през годината. За такива будни и усърдни хора като вас ще бъде интересно да узнаят как ръководих Франция. Започвам: Франция е разположена в сърцето на Европа. В нейните болки трябва да търсим причините за страданията на целия континент. Ето защо аз дойдох във Франция и пристъпих към Париж, както лекарят към болния. Преслушах го, опипах го, прегледах го, опитах се да направя нещо за него. Когато дойдох тук преди година, монархията вече западаше, а днес я убиват нейните пороци. Трябваше да създам условия смъртните грехове да се увеличат и допринесох за това, като ги насърчих. Един мъж пречеше, той спъваше успеха на мисията ми, аз отстраних това препятствие. Този човек беше най-могъщият след краля. Той успя да намали робското чувство у народа, понеже съумя да го накара да повярва, че и той е част от френската държава. Аз прецених добре положението и се заех със свалянето на господин Дьо Шоазьол. Ето че тази работа дава вече своите резултати — цяла Франция си иска Шоазьол и се надига да си го върне, както сирачетата молят Бога да върне бащите им.

Съдилищата правят това, което винаги са правили — бездействат, а сега спират и да работят. А в една добре уредена държава парализирането на една важна институция е пагубно. Съдилищата вече не изпълняват задълженията си и народът, който е гръбнакът на държавата, също няма да иска да работи. Като последица той няма да е в състояние да плаща данъците си. Това пък означава, че самата държава ще остане без пари.

Ще искат да се справят с народа, но кой ще излезе срещу него? Разбира се, не войската — тя е съставена от народа, яде хляба на селянина и пие виното на лозаря. Значи остават единствено кралската гвардия, стражите, швейцарците, мускетарите. Колцина са те? Най-много пет-шест хиляди души. А какво могат да направят шепа хора, когато се надигне целият народ? Джуджетата са безсилни срещу гиганта.

— Тогава нека народът се надигне! — извикаха няколко гласа.

— Да действаме! — изкрещя Марат.

— Все още не съм поискал мнението ви, младежо — сряза го студено Балзамо и продължи. — Народът ще се надигне и това ще е бунт на слабите, станали силни изведнъж, защото са осъзнали, че са много срещу могъщ, но един-единствен враг. Недотам изявени, зрели и опитни хора ще предизвикат бунта и той ще се увенчае с успех с такава лекота, че чак ме плаши. Но аз всичко съм обмислил и проучил. Наложи се да отида дори в низините, при самия народ, облякох неговите дрехи. Научих се да бъда груб и упорит като хората от народа, видях ги отблизо и станах част от тях. Сега вече ги познавам добре и не мога нито да се излъжа, нито да направя грешка. Народът е силен, но невеж, дразни се бързо, но не е злопаметен. На народа все още му липсва опит.

Балзамо замълча. Той огледа своите слушатели. Лицата им изразяваха всички страсти на младостта и на неопитността.

— Сега говорете, братко — обърна се той към Марат, който се вълнуваше повече от всички останали.

— Ще бъда съвсем кратък — заяви Марат. — От многобройните опити народът се отпуска, за да не кажа, че се обезкуражава. Та това е теорията на господин Русо, гражданина на Женева — голям поет, но с бавен и нерешителен ум. Все да изчакваме! Жалка и нещастна опозиция! Да отстраним гангрената от обществото. Може да чака само този, който става от масата, за да си легне в мекото легло. Но гладът, нищетата и отчаянието не могат да бъдат облекчени нито със стихчета, нито с мъдри сентенции, нито с басни или песни… Гладните надават викове, защото страдат дълбоко. Глух да остане завинаги онзи, който не ги чува! Проклет навеки да е онзи, който не отговаря на плача им! Един бунт поне ще отвори очите на кралете, ако не успее да ги отстрани, а това вече е много!

Одобрителен шепот се изплъзна от устите на мнозина.

— Къде са нашите неприятели? — продължи Марат. — Над нас — те вардят вратите на двореца, те заобикалят трона, а най-много от всичко — с по-голяма грижа и страх от самите троянци, те пазят светия символ, който им осигурява могъществото, богатството и дързостта. Този символ е кралската власт. Нека отстраним охраната, за да стигнем до идола. Нека най-напред ударим по стражата, а после ще унищожим и най-главния!

— И той ще ви смаже като дребосъци, щом падне върху вас, нещастници! — извика Балзамо с кънтящ глас. — Вие се бунтувате срещу поетите, а си служите с още по-поетични метафори от тях!

Марат се изчерви.

— Знаете ли какво е това революция? — продължи Балзамо. — Аз познавам много, ето защо съм в състояние да ви обясня. Познавам революциите в древния Египет, в Асирия, в Гърция, в Рим и по време на разцвета му. Видях кръвопролитията през Средновековието, когато хората се нахвърляха и колеха едни други, без да разсъждават. Западът и Изтокът воюваха. От времето на библейските царе до наши дни е имало революции. Господа, да оставим отвлечените разсъждения и да видим каква е земята. Казвам ви го просто и ясно и с твърдото убеждение, че още моментът не е настъпил. Народът почита още краля, но това е последен отблясък от кралското величие. Макар и избледняло, то крие достатъчно сила, за да притъпи вашата неприязън. Човекът на престола е крал и ще умре като крал. Той винаги ще си остане крал. Ако се опитаме да го съсечем, ще се случи това, което се случи с Чарлз I — палачите ще паднат на колене пред него като лорд Капел и ще целуват брадвата, с която щяха да секат главата му. Да, господа! Всички знаете, че Англия избърза — крал Чарлз I умря на ешафода, но синът му Чарлз II умря на трона. Затова чакайте, чакайте, господа, докато дойде подходящият момент. Вие искате да стъпчете лилиите — Lilia pedibus destrue е девизът ни, но достатъчно е да остане само един корен, за да разцъфти отново лилията, символ на династията. Всъщност, господа, най-святото нещо в кралската власт — предаването й по наследство, направлявано и благославяно от Бога в продължение на векове и славено от народите — си отива завинаги. Дофината, която извикаха във Франция, за да продължи кралския род, като влее в него и своята имперска кръв, и която цяла година вече е омъжена за престолонаследника… елате по-близо, господа, страхувам се думите ми да не бъдат чути от чужди уши…

— И какво? — попитаха тревожно шестимата водачи.

— Ами тя е още девица.

Зловещ шепот, който би стреснал всички крале по света — толкова омраза и тържествуваща мъст имаше в него — се надигна над скупчените глави на шестимата, над които стърчеше главата на Балзамо.

— При това състояние на нещата — продължи Балзамо, — съществуват две възможности, еднакво благоприятни за нашето дело. Първата е дофината да остане бездетна. Династията няма да бъде продължена. В такъв случай бъдещето не отрежда на нашите приятели и съмишленици нито трудности, нито неприятности, нито пък борби. И с тази династия, предварително белязана от смъртта, ще се случи това, което става във Франция всеки път, когато на трона се изредят трима крале от една и съща династия — така беше със синовете на Филип Хубави^[1] — Луи льо Ютен, Филип льо Лонг и Шарл IV. След като и тримата царуваха, умряха без наследници. Същото се случи и с тримата синове на Анри II^[2] — Франсоа II, Шарл IX и Анри III — починаха бездетни, след като и тримата бяха крале.

Като тях господин дофинът, граф Дьо Прованс и граф Д’Артоа ще умрат, без да са имали синове, а и тримата ще седят на трона. Такъв е законът на съдбата… Ето такава би била първата възможност.

Втората вероятност е госпожа дофината да не остане бездетна. О, това е клопка! Ако дофината има деца, всички в двореца ще се радват, тъй като ще смятат, че кралската власт е утвърдена. Ние също ще се радваме, защото знаем една ужасна тайна, срещу която не може да се изправи никаква чест, никаква власт, никакви усилия. Тайната е свързана с престъпления, с нещастия, които ще се стоварят върху бъдещата кралица, ако роди, защото този наследник на трона ще обявим лесно за незаконен — той ще е рожба на грях. Пред това измамно щастие, отредено й от Бог, тя би предпочела стократно безплодието пред грозната съдба на майчинството. Ето защо, господа, аз се въздържам и смятам за излишно отприщването на народните страсти още отсега, а искам да изчакаме подходящия ден…

И така, господа и многообичани братя, аз бих закрил още сега събранието, ако не ми се налагаше да направя едно добро дело и да разкрия една злина. Тази вечер тук дойде един велик писател. Той би станал наш последовател, ако не беше излишното и вредно усърдие на един от нашите братя, който изплаши този плах човек. Надявам се, че подобно нещо няма да се повтори повече, защото в противен случай ще се наложи да се позова на закона за дисциплината.

Запомнете, ние ще станем велики само ако хората ни признаят за добри и ако изглеждаме по-добри от останалите! Господа, събранието е закрито!

Като изрече тези думи, Балзамо покри лицето си и се загърна в мантията си. Всеки от водачите си тръгна мълчалив и сам, за да не буди подозрения.