Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (3)

1.
Бурята^[1]

Осем дни след сцената, която току-що разказахме, около пет часа вечерта една карета, теглена от четири коня, управлявана от двама пощенски служители, излизаше от Понт-а-Мусон, градче, разположено между Нанси и Мец. Конете едва бяха свили зад ъгъла на улицата заедно с тежката кола, когато двадесетина хлапета и десетина клюкарки, които бяха стояли около нея по време на краткия й престой за смяна на конете, се разотидоха по домовете си с жестове и възклицания, които издаваха прекалена веселост у едните и дълбоко учудване у другите.

Нека нашите читатели, които за тяхно голямо щастие не са я видели да минава, ни позволят да я опишем.

Най-напред основната част (ние казваме основната част, защото тя бе предхождана от нещо като кабриолет), та най-напред, както казахме, основната част беше боядисана в светлосиньо и имаше в центъра на всяка от двете си страни по една елегантна корона на барон, поставена над изкусно вплетени инициали Ж и Б. Два прозореца, ние подчертаваме — два прозореца, а не вратички, със завеси от бял муселин пръскаха светлината на деня във вътрешността на колата. Само тези почти невидими за простото око прозорци се намираха в предната част на колата и гледаха към кабриолета. Една решетка даваше възможност едновременно да се разговаря с всеки (който и да е той), обитаващ тази част на колата, и позволяваше на човек да се облегне на нещо, което не би могъл да направи безопасно без известна предпазливост върху стъклата, зад които бяха опънати перденцата. В наши дни една такава особеност не би имала друг резултат, освен да бъде взета за някое ново и прогресивно изобретение, в което механикът вещо ще да е съчетал мощта на парата със силата на конете.

Това твърдение би било по-вероятно, защото колата, теглена, както казахме, от четири коня и водена от двама кочияши, беше следвана от един-единствен кон, завързан отзад с дълъг ремък. Този кон, който благодарение на своята малка подвижна глава, нежни крака, тесни гърди, гъста грива и огнена опашка издаваше характерните белези на арабската порода, бе напълно оседлан. Това означаваше, че от време на време някой от тайнствените пътници, затворени в този Ноев ковчег, си доставяше удоволствието да поязди и галопира до колата, която не можеше да си позволи такъв бърз ход. В Понт-а-Мусон кочияшът от предишната смяна бе получил двойно заплащане от една бяла и мускулеста ръка, която се бе подала между две кожени перденца, които закриваха почти така плътно предната част на кабриолета, както муселиновите завески закриваха предната част на колата. Възхитеният кочияш, сваляйки енергично шапката си, бе казал: „Благодаря, монсеньор.“ И един звучен глас бе отговорил на немско наречие, което все още се чува, дори и да не се говори вече:

— Schnell, schneller! Или бързо, по-бързо!

Към седем часа смениха конете в Сен Мийел. Същата ръка подаде през завеските възнаграждението и същият глас изрече нареждане, подобно на предишното.

След Сен Мийел започва планината. Пристигнали там, пътниците трябваше да се задоволят да вървят пеш. Половин час беше необходим, за да изминат почти четвърт левга.

След като бяха преодолели стръмнината, кочияшите се спряха на върха й, за да оставят конете да си поемат дъх, и пътниците от кабриолета можеха, дърпайки кожените перденца, да обхванат с поглед доста обширен хоризонт, който първите вечерни изпарения започваха да размиват.

Времето, което бе ясно и топло до три часа следобед, беше станало задушно на свечеряване. Голям бял облак, идващ от юг и следващ сякаш умишлено каретата, заплашваше да стигне преди нея в Бар-льо-Дюк, където кочияшите предлагаха да се прекара нощта.

Изведнъж светкавица набразди големия облак, небето се разцепи на огнени късове и изплашеното око можеше да проникне в неизмеримите дълбини на небесния свод, пламнал като този на ада. В същия момент гръмотевица, отекваща от дърво на дърво до края на гората, пресечена от пътя, разтърси самата земя и подгони големия облак като разярен кон.

Колата продължи да се движи, като изпускаше дим през комина с тази разлика, че от черен, какъвто беше преди, той бе станал тънък и с цвят на опал.

Междувременно небето се помрачи като при земен трус; тогава прозорчето на покрива се обагри в ярка светлина и остана осветено. Виждаше се, че обитателят на тази подвижна килия, чужд на това, което ставаше отвън, взимаше мерки срещу нощта, така че да не бъде прекъснат в своите занимания. Кочияшите като че ли се съветваха, защото колата спря.

— А сега? — попита същият глас, но този път на отличен френски. — Какво, по дяволите, ще правим?

— Питахме се дали трябва да продължим нататък — казаха кочияшите.

— Струва ми се, че преди всичко мен, а не вас, трябваше да попитате за това — рече гласът. — Хайде!

И кожените перденца, за момент дръпнати, отново се спуснаха между пътника и предната част на колата. Но глинестият път, и бездруго мокър и разкалян, стана изведнъж така хлъзгав от пороя, че конете отказаха да продължат.

— Господине — каза кочияшът, който яздеше един от впрегнатите коне, — невъзможно е да се върви напред.

— Защо? — попита гласът, който вече познаваме.

— Защото конете не вървят, те се пързалят.

— Колко ни остава до смяната на впряга?

— О! Далече е, господине, на четири левги^[2] сме оттам.

— Е, добре, кочияшо, постави на конете си сребърни подкови и те ще тръгнат — каза чужденецът, като дръпна перденцето и му подаде четири сребърни монети от по шест ливри.

— Вие сте много добър — рече кочияшът, като взе монетите в голямата си ръка и ги пусна в своя широк ботуш.

Всъщност масивната кола, тежаща на задниците на конете, които не можеха повече да я удържат, започна с вихрен устрем да се спуска, а умножаващата се тежест скоро промени движението надолу в едно стремглаво въртене. Конете побесняха от болка и екипажът литна като стрела по мрачния склон, видимо приближавайки се към пропастта. Едва тогава не само гласът, а и главата на пътника се подаде от колата.

— Некадърник! — изкрещя той. — Ще погубиш всички! Дърпай юздите наляво, наляво ти казвам!

— Ех, господине, много бих искал да ви видя тук, на моето място — отговори ужасеният кочияш, който напразно се опитваше да събере поводите и да възвърне изгубената власт над конете си.

— Жозеф! — извика на свой ред женски глас, който се чуваше за първи път. — Жозеф! Помощ! Помощ! Ах, Света Дево!

Действително опасността бе огромна и ужасно близка и това оправдаваше призива към Божията майка. И тогава пътникът изскочи от кабриолета, сграбчи кочияша за яката на дрехата и колана на панталона му, вдигна го, както би направил с едно дете, захвърли го на десет крачки, метна се на неговото седло и събра поводите.

— Наляво! — изкрещя с ужасяващ глас на втория кочияш. — Наляво, проклетнико! Или ще ти пръсна черепа!

Заповедта имаше магически резултат. Кочияшът, който управляваше двата коня отпред, преследван от вика на своя нещастен другар, направи свръхчовешко усилие и като даде тласък на колата, подпомогнат от невероятната сила на непознатия, я вкара отново в пътя, където тя се понесе вихрено, сякаш се бореше с оглушителния гръм.

— В галоп! — извика пътникът. — В галоп! Ако забавиш ход, тежко на теб и на конете ти!

Кочияшът разбираше, че това съвсем не бе напразна заплаха. Той удвои силите си и каретата продължи да се спуска със страховита бързина. Човек би казал, като я видеше да минава в нощта с ужасяващия си тътен, пламтящ комин и викове, че това е някоя адска колесница, теглена от фантастични коне и следвана от ураган.

Но пътниците едва бяха избегнали една опасност и попаднаха на друга. Крилатият облак, застанал над долината, се спускаше бързо като конете. От време на време пътникът вдигаше глава, особено когато някоя мълния раздереше големия облак. На нейната светлина върху лицето му можеше да се различи едно чувство на безпокойство, което той въобще не прикриваше, тъй като никой освен Бог не беше там, за да го изненада. Изведнъж в момента, в който каретата достигна подножието на склона и продължаваше, носена от своя устрем, да върви по равното, рязко придвижване на въздушните маси предизвика късо съединение и облакът се разцепи с ужасяващ трясък, за да изпусне в едно светкавица и гръм. Пламък, първо виолетов, после зеленикав, после бял, обгърна конете. Тези отзад се изправиха на задните си крака, като ритаха във въздуха, натежал от серен мирис; тези отпред се свлякоха, сякаш земята беше пропаднала под краката им, но почти веднага конят, язден от кочияша, се изправи отново и като почувства поводите си скъсани, понесе своя ездач и двамата се изгубиха в мрака, а колата, след като продължи още десетина крачки, спря, блъснала се в трупа на поваления от мълния кон.

Целият този епизод беше съпровождан от пронизителни писъци, издавани от жената в каретата.

Имаше един момент на странно объркване, когато никой не знаеше дали е мъртъв или жив. Дори пътникът се опипа, за да установи дали е самият той. Беше здрав и читав, но жената бе изгубила съзнание.

Макар и пътникът да подозираше какво се е случило, защото дълбока тишина беше внезапно последвала виковете, които излизаха от кабриолета, той съвсем не се погрижи веднага за обляната в сълзи жена.

Едва стъпил на земята, той изтича към задната част на колата. Там стоеше красивият арабски кон, за който говорихме, ужасен, вцепенен, настръхнал и тресящ цялата си грива, разклащащ вратата, за чиято дръжка бе завързан, дърпайки силно ремъка си. Накрая, с прикован поглед и разпенена уста гордото животно след безполезни усилия да разкъса оковите си беше спряло ужасено от бурята. И когато неговият господар, изсвирвайки му както обикновено, бе прокарал ръка по гърба му, за да го помилва, то подскочи и изцвили, сякаш не го познаваше.

— Сега пък този дяволски кон — промърмори треперещ глас във вътрешността на каретата.

После същият глас, удвоил силата си, изкрещя на арабски с тон на нетърпение и заплаха:

— Nhe goullac hognoud shaked, haffrit!^[3]

— Не се ядосвайте на Джерид, учителю — каза пътникът, като откачи коня и го завърза за оста на задното колело на колата. — Той се е изплашил, това е всичко. Нормално е поне да се изплаши!

И като каза тези думи, пътникът отвори вратата на колата, спусна стъпалото и влезе вътре, като затвори вратата след себе си.